Слушай

Джони Алиде, какъвто го помня от Франкофоли Ла Рошел 12.7.96

Джони Алиде, какъвто го помня от Франкофоли в Ла Рошел. 12.07.1996 г.

Най-голямата рокзвезда на Франция Джони Холидей почина тази нощ на 74 години от рак на белия дроб. Това съобщиха тази сутрин световните агенции.

12 юли 1996 г., Ла Рошел, еспланадата Сен Жан д‘Акр. Първите ми истински Франкофоли след двата благоевградски опита в началото на 90-те. Джони е чакан от една дивееща тълпа. Не ми е първият рок концерт във Франция, но откритата сцена няма нищо общо със „Зенит“, където десет години по-рано съм дал последните франкове от стипендията си за да гледам Род Стюарт. Сега е друго. Имам акредитация, току-виж, Джони се мернал някъде около залите за пресконференции или в някоя от трите хубави кръчми с морски дарове, препоръчвани от фестивала.

Какво ще му кажа ли? Нищо по-лесно от това! Нали съм от страната на първата му голяма любов, първа съпруга и майка на първородния му син – Силви Вартан! Нали работя с единственото радио, което го програмира и то не как да е, а в предаване, кръстено на хита му от времето, когато съм се раждал – „Сувенир, сувенир“. Да не говоря, че му нося армаган от родния му еквивалент, автор на същото предаване. Година по-рано, за участието си в първия в България „Празник на музиката“, бате Гошо Минчев получи луксозен албум на Джони, неговия идол, когато е бил млад. Не е излишно да напомня как се опитваше да направи в България това, което Джони правеше във Франция. Че и повече – да убеди хората, че името му няма нищо общо с фамилията на Били Холидей и затова трябва да се произнася по френски маниер, Алиде. Вече със сигурност са заедно там горе.

Ето монтаж от един от първите му музикални филми със Силви Вартан от 1963-а – приликите с холивудския Елвис са очевадни:

Никога не бих могъл да разкажа историята на йейе-тата така, както бате Гошо го правеше. Което не ми пречеше да се възторгвам от парчета, които щяха да звучат прекалено американски, ако не ги бе написал Джони и не ги бе изпял сам, със Силви, с Еди Мичел и който и да е друг от бандата им „Vieilles canailles” (старци разбойници). Дори и да правеше кавъри (The House of Rising Sun, Black is Black), френската им звучност бе безспорна и неотразима.  Ето как звучеше първата преди десетина години в Берси:

Пуристите го плюеха като по-млад, интелектуалците редовно го подлагаха на преоткривателски дискусии, стотици милиони купуваха албумите му. Бях сред тълпа от над десетина хиляди, предимно франсета, от всички възрасти. Те познаваха песните още с първия акорд и ги пееха до последния ред. Зебровото му сако плющеше на океанския вятър като пиратски флаг и си мислех дали не е нарочна постановка като за сцена в пристанището срещу Форт Боайар и о-в Ре. Искаше да ни даде нещо от себе си, както току-що го беше изпял: всеки носи в душата си нещо от Тенеси (Уилиямс). И то си остана там, включително и в туита на президента Макрон по повод смъртта на музиканта -  „Всички носим в себе си нещо от него“.  За разлика от компютърно генерираните хитове, сложили край на истинския рок и поп малко по-късно, неговият вик на болка “Que je t’aime” (колко те обичам) имаше силата на национален химн. Особено в дефинитивната симфонична интерпретация от 1998 г.:

Сега е времето на прощалните слова. От Силви – „сърцето ми е прекършено – това бе първата ми младежка любов“, през Марин льо Пен – „певец от народа, обичан от народа“, до Лени Кравиц – „душата ти е рокендрол“. Каква по-истинска фраза от заглавието на миналогодишния му концерт в Брюксел (да не забравяме, че фамилията, с която се ражда, Жан-Филип Смет, идва от Белгия) – “Rester vivant” (да останеш жив). Все едно го виждам в Ла Рошел, когато концертът му продължи над два часа. На излизане и трите кръчми бяха затворени, както естествено, и залата за пресконференции. Всичко бе казано на сцената:

 

ВСИЧКО