Чернобилска молитва

Chernobyl, Nearly 30 Years Since Catastrophe

Годишнините са хубаво нещо, карат ни да си спомняме приятните мигове от живота. Но не всички годишнини са такива. Една част включват червената лампичка на вината и безпокойствието ни. Тази година се навършиха 31 лета от инцидента в Чернобил.

На 26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.

За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. Тя все така си е аграрна страна, с повече селско население. 23% от територията ѝ е заразена с радионуклеиди. За сравнение: в Украйна е заразена 4,8% от територията, а в Русия – 0,5%.

Светлана Алексиевич, носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г., е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише книгата си. Творбата й вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г.

„Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието. Аз съм свидетел на Чернобил. Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха десетилетия от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността. На баналността на ужаса. Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света“, разказва Светлана.

zx860y484_2624329

Случилото се оставя трайна следа не само в нейното съзнание, но и в това на цели поколения нейни сънародници.

„След нощта на инцидента се преместихме в друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тя, тази реалност, се оказа по-висока не само от нашето знание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, за да се отвори вратата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях”, „никой по-рано не ми е разказвал такова нещо”, „в нито една книга не съм чел за това и в киното не съм гледал”. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяването. Него всички го запомниха…“, твърди нобеловата лауреатка.

25397713_2377256582500039_1061502952_o

Текстът по-долу е откъс от книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва (Хроника на бъдещето)”, изд. „Парадокс“. Превод от руски – Момчил Шопов. Премиерата на книгата  ще бъде на 15 декември от 16:00 ч. във фоайето на ет. 4, западно крило на НДК.

Монолог за това, че трябва прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем

„Трябват ви факти и подробности от онези дни ли? Или моята история?

Аз там станах фотограф… Дотогава никога не се бях занимавал с фотография, а там изведнъж започнах да сни­мам, случайно намерих фотоапарат. Така, за себе си. А сега това ми е професията. Не можех да се освободя от новите чувства, които изпитвах, това не бяха краткотрай­ни преживявания, а цялата история на душата ми. Аз се промених… Светът ми се видя друг… Разбирате ли?

(Говори и нарежда на масата, столовете, перваза снимки: гигантски слънчоглед, голям колкото колело на каруца, щъркелово гнездо в празно село, самотно селско гробище с табелка на вратата: „Висока радиация. Вход забранен“, детска количка в двора на къща с разбити прозорци, на нея е кацнала врана като над гнездо, ято жерави над подивелите полета…)

Питат ме: „Защо не снимаш на цветна лента? Цвет­но?“. Но нали е Чернобил… Черното билò… Други цветове не съществуват… Моята история ли? Коментарът ми към нея… (Сочи снимките.) Добре. Ще се опитам. Разбирате ли, всичко това го има тук… (Пак сочи снимките.) Тогава работех в завод, а задочно учех история в университета. Шлосер втори разряд. Събраха ни една група и по бързата процедура ни изпратиха. Като на фронта.

– Къде отиваме?

– Където кажат.

– Какво ще правим?

– Каквото кажат.

– Но ние сме строители.

– Ето, ще строите. Ще градите.

Строяхме помощни помещения: перални, складове, навеси. Мен ме сложиха при разтоварването на цимента. Какъв цимент, откъде – никой не проверяваше. Товарехме, разтоварвахме. Денем гребяхме с лопатите, вечерта зъби­те ни блестяха. Човек от цимент. Сив. И аз, и спецдрехите ми. Вечер ги изтупвах, на сутринта пак ги обличах. Про­веждаха с нас политбеседи. Герои, подвиг, на първа ли­ния… Военна лексика… А какво е това бер? Кюри? Какво е милирентген? Задавахме въпроси, командирът не може да отговори, във военното училище не го бяха учили на това. Мили, микро… Все едно на китайски. „За какво ви е да знаете? Правете това, което ви наредят. Тук сте войници.“ Войници, но не затворници.

Дойде комисия. „Е – успокояват ни, – всичко е наред. Фонът е нормален. На четири километра оттук не може да се живее, хората ще ги изселват. А при вас е спокойно.“ С тях имаше дозиметрист, взе и включи кутията, която му висеше на гърба, и с дългия прът мина по нашите обувки. И отскачаше настрани… принудително.

Ето тук започва най-интересното, особено за вас като писател. Как мислите, колко дълго помнехме онзи мо­мент? Преко сили няколко дни. Не е способен нашият човек да мисли само за себе си, за собствения си живот, докато е затворен в такава система. Нашите политици не са способни да мислят за цената на живота, но и самият човек също. Разбирате ли? Не сме устроени така. От дру­го тесто сме. Разбира се, всички пиехме там, и то здраво пиехме. През нощта нямаше трезви, но пиехме не за да се напием, а за да си поговорим. След първите две чашки на някого ще му домъчнее, ще си спомни за жената, децата, ще разкаже за работата си. Ще напсува началниците. Но после, след една-две бутилки… Разговорите бяха само за съдбата на страната и за устройството на вселената. Спо­рове за Горбачов и Лигачов. За Сталин. Велика държава ли сме, или не, ще изпреварим ли, или няма да изпреварим американците? Осемдесет и шеста година… Чии самолети са по-добри, а космическите му кораби са по-надеждни? Е, Чернобил гръмна, но наш човек първи полетя в космо­са! Разбирате ли, до прегракване, до сутринта. Говорехме защо няма дозиметри и защо не ни дават за всеки случай разни прахчета. Че нямаше перални, за да перем всеки ден специалното облекло, а не два пъти в месеца, се обсъжда­ше последно. Между другото. Разбирате ли, така сме ус­троени. Дявол да го вземе!

Водката беше по-скъпа от златото. Беше невъзможно да си купиш. В околните села изпихме всичко: водка, самогон, лосион, намирахме лакове, аерозоли… На маса­та имаше трилитров буркан със самогон или мрежичка с одеколон „Шипр“… И разговори, разговори. Сред нас имаше учители, инженери… Абсолютен интернационал: руснаци, беларуси, казахи, украинци. Философски раз­говори… За това, че сме пленници на материализма, а материализмът ни ограничава с предметния свят. Че Чер­нобил е изход към безкрайността. Помня как спорехме за съдбата на руската култура, за влечението ѝ към тра­гичното. Без сянката на смъртта нищо не можеш да раз­береш. Само през призмата на руската култура би било възможно да се осмисли катастрофата. Само тя е готова на това. Живяла е с предчувствието… Страхувахме се от бомби, от атомната гъба, а то какво стана… Хирошима е страшна, но вече е разбираема… А тук… Знаем как гори къща, запалена с кибрит или от снаряд, а това не прили­ча на нищо. Носеха се слухове, че това е неземен огън, даже не огън, а светлина. Блещукане. Сияние. Не син, а гълъбов. И не дим. Преди учените ги сравняваха с бого­вете, а тогава бяха паднали ангели. Демони! Човешката природа както си беше, така и си остана тайна за тях. Аз съм руснак, от Брянска област. И там седи един старец на прага, къщата му наклонена, скоро ще падне, а той философства, ще преустройва света. Във всеки заводски пушком ще се намери по някой Аристотел. Във всяка пивница. А ние бяхме досами реактора…

Налитаха ни разни вестникарски репортери. Снима­ха. Измисляха си сюжети. Снимаха прозореца на изо­ставена къща и слагаха до него цигулка… И го нарича­ха „Чернобилска симфония“. А нямаше какво да се из­мисля. Исках да оставя за спомен всичко: смачкания от трактор глобус в училищния двор, почернялото изпрано бельо, което вече няколко години висеше на балкона, ос­тарелите от дъжда кукли… Изоставените братски моги­ли… Тревата, висока колкото гипсовите войници, а върху гипсовите автомати – птичи гнезда. Вратата на къщата е разбита, мародерите вече са я изтарашили, а перден­цата на прозорците са спуснати. Хората са си заминали, в къщите им остават да живеят техните снимки. Сякаш техните души. Нямаше нищо маловажно, дребно. Исках да запомня всичко точно и подробно: в колко часà съм го видял, какъв цвят е било небето, какво съм усещал. Раз­бирате ли? Човекът си е тръгнал от онези места завинаги. А какво е това? Ние сме първите хора, преживели това „завинаги“. Не трябва да пропуснем нито една дреболия. Лицата на старите селяни, които приличат на икони… На тях най-малко им беше ясно какво става. Те никога не бяха напускали своя двор, своята земя. Появили са се на света, обичали са се, изкарвали са си хляба насъщен с пот на челото, продължавали са рода. Дочакали са вну­ци. И изживели живота си, смирено напускаха тази земя, влизайки в нея, превръщайки се в част от нея. Беларуска­та къща! За нас, гражданите, домът е машина за живот. А за тях е целият свят. Космос. Пътуваш през празните села… И така ти се иска да срещнеш човек. Разграбена църква… Влязохме – миришеше на восък. Прииска ми се да се помоля… Исках да запомня всичко това. Почнах да снимам… Това е моята история…

Неотдавна погребах мой познат, с когото бях там. По­чина от рак на кръвта. Имаше помен. По славянски оби­чай пийнахме, хапнахме, разбирате ли? И започна раз­говор до полунощ. Първо за него, за покойния. А после? А после пак за съдбата на страната и за устройството на вселената. Дали руските войски ще напуснат Чечня, или не? Дали ще започне втора кавказка война, или вече е почнала? Какви шансове има Жириновски да стане пре­зидент? Какви са шансовете на Елцин? За английската корона и принцеса Даяна. За руската монархия. За Чер­нобил. Сега вече има някакви предположения… Едното от тях е, че извънземните са знаели за катастрофата и са ни помогнали, другото е, че това е бил космически експеримент и след известно време ще почнат да се раж­дат деца с гениални способности. Необикновени. А може беларусите да изчезнат, както някога са изчезнали други народи: скифите, хазарите, сарматите, кимерийците, ху­астеките? Ние сме метафизици… Живеем не на земята, а в мечтите, в разговорите. В думите… Трябва да приба­вим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем. Даже редом със смъртта…

Това е историята ми… Разказах я… Защо почнах да снимам ли? Защото не ми достигаха думи…“

Виктор Латун,

фотограф

Вацлав Хавел - живот в истина

Какво да четем по Коледа

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :