Обикновена история с горчица

Обикновена история с горчица

Забелязах я отдалече заради дрехата – цвят „горчица“. Жената се движи спокойно по алеята, а дрехата й сияе от ноемврийското слънце. Разхожда се в мързеливия следобед – мисля си. И какъв хубав цвят, и как красиво подхожда на есенните дървета.

Кафенето се намира в ъгъла на парка и нарочно съм си избрала маса с изглед към алеята, а не към близкия квартал, макар че и той е интересен. Но тези есенни цветове ме пленяват. Наистина… И аз ще си купя такава дреха с цвят на горчица и ще се разхождам из есенни паркове. И ще съм в хармония с есента…

Сервитьорката прекъсва поетическия ми пристъп. Носи ми кафето, а в чинийката – късметче. Отварям и чета: „Неочаквана среща!“ Мдаа, почти позна! Само че е очаквана. Имам среща с приятелка, с която от месеци се каним да се видим и да се набъбрим. Тя закъснява, а аз като никога съм дошла по-рано. Гледам жената с дрехата с цвят „горчица“. Не бърза за никъде. И аз ще си купя такава горчичена дреха и няма да бързам за никъде…

След малко жената влиза в кафенето. Аха, навярно и тя има среща. Разглеждам я – симпатична, на средна възраст, отлична прическа, манто с цвят горчица, кокетна чанта, елегантни леки боти.

Спира се до първата маса, поздравява и оставя някакъв лист на масата. Продължава, оставя лист на следващата маса.

Сигурно рекламира нещо. Не е от онези хора, които продават я запалки, я фенерчета, я календарчета, я други непотребни неща. А пък моето добро сърце винаги откликва на тази цивилизована просия и все си купувам непалеща запалка, несветещо фенерче или календарче за миналата година. Но онези хора са мълчаливи. А тази жена си говори с хората по масите. Ето сега седна при двама възрастни господа, поговориха си, дават й банкнота и става. Продължава по масите.

Идва при мен, добър ден, добър ден, и оставя бележка, а на бележката пише: „Разказвам истории. Тъжна история – 3 лева. Обикновена история – 5 лева. Смешна история – 8 лв.“

Такова пък чудо! Разказва истории… Гледам я смаяна, всъщност гледам почти глупаво. Хубава жена, елегантно колие, лек грим, усмихва ми се. Каня я да седне, сяда отсреща.

- Как стигнахте дотук?

- С тролея – отговаря ми и двете се разсмиваме.

- Исках да кажа как стигнахте до това положение?

- Ами как. Не беше трудно – отговаря охотно. – Вместо да стоя вкъщи и да зяпам сериали или да вися във Фейсбук, по-добре да съм сред хора. Общуваме си, а и си докарвам по някой лев.

- Случило ли се е нещо? Какво се е случило?

Нищо особено не се било случило, останала без работа, а на тези години не й се започвало отначало, мъжът й бил по цял ден в службата, прибирал се вечер, дъщеря й била в Германия, сега не работела, гледала си детето. Само мъжът й работел. Вади телефон, показва ми снимка на сладко момиченце. Внучката се казвала Грета, показва ми друга снимка – а това били дъщеря й и зет й. Зетят изглежда твърде мургав за германец, но здраве да е… Зетят бил шофьор, изкарвал добри пари, поне тях да не ги мислела. Не й се стояло по цял ден сама вкъщи и ей така решила – за разнообразие…

- И по колко истории разказвате на ден? – прекъсвам я.

- Различно. Зависи – пет, десет, дванайсет, а може и повече, може и по-малко. Зависи, нали Ви казвам – и се усмихва спокойно.

Добър доход – мисля си и продължавам да питам:

- А защо тъжните истории са най-евтини?

- Защото са най-лесни. А и никой не иска да слуша тъжна история. Пълно е с трагедии… Най-лесно е да разплачеш човека. Докато започна, прекъсват ме и дават три лева…

- А смешните?

- О, те са най-трудни. Затова са и най-скъпи.

- Така ли? И защо?

- Хората се смеят на различни неща, затова. Хуморът е трудна работа. Трябва да се съобразя с човека, да внимавам за реакциите… Тънка работа е.

- А обикновените истории?

- Ами… Те са си обикновени. Нищо особено. Такива има безброй.

- А каква история разказахте на двамата господа отсреща?

- Съвсем обикновена история им разказах. Хареса им.

- Добре, хайде разкажете ми една обикновена история.

- Вече ви я разказах – усмихва се, а аз се разсмивам с глас и ѝ давам 5 лева.

Става, пожелава ми приятен ден и си тръгва.

На вратата се разминават с моята приятелка, която започва веднага да обяснява, че закъсняла, защото…

- Нищо – прекъсвам я. – Видя ли жената, с която се разминахте на входа?

- Видях я. Защо? – отговаря троснато.

- Разказва истории. Тъжна за 3 лева, обикновена за 5, смешна за 8.

- Какво, какво? – приятелката ми или е недоразбрала, или недочула.

- Казах, че и аз ще си купя такава дреха с цвят „горчица“ – почти викам и ми е смешно и едно такова горчичено…

Антоанета Добрева е завършила НМУ „Проф. Веселин Стоянов“ и Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Живее в София. Пише разкази и фейлетони. Редактор в Електронно списание „LiterNet“ и в „Културни новини“.

Още: