Слушай

Share

×

Случвало ми се е да затаявам дъх докато слушам Ришар Галиано. Обикновено, когато като дуенде се промъкнат духовете на Пиацола и Нугаро. Особено, когато ги съчетава в едно Tango pour Claude, задължителното парче от всяка негова програма. Две преплетени тела, като в текста на Нугаро, превърнал чрез Галиано „Либертанго“-то във Vie Violence.

Richard-Galliano-Thierry-Escaich

Сегашният дует на Ришар с органиста Тиери Ескаик е много по-различен. Като че ли инструментите са си разменили местата. Още интродукцията на началната Ария на Галиано ни възнася към Бах, но лежерният полъх е на органа, а блясъкът – на акордеона. Преливането в „Карузо“ е дотолкова магично, че ни се струва как различните регистри заговарят на наполитански. В един момент вълните на органа са като заспали в залива на Соренто и пръстите на Галиано придърпват над тях облачета като в куклен театър. Финалът е в безкрайност и контрастът със следващата „Фолия“ на Корели би трябвало да се включи сред мечтаните начини за събуждане.

20,11,2017 Париж - Saint-Etienne-du-Mont

20.11.2017 г., Париж – Saint-Etienne-du-Mont.

Срещата на двамата не е случайна – след участието им в програма на Франс Мюзик и няколко концертни дуета с Бах, Вивалди и Пиацола, желанието им е да разширят репертоара и с други композитори, но и с авторски пиеси. Реформаторската църква в Берн им дава идеална възможност за запис с наскоро реставрирания орган с добавени електронни настройки. Да не забравяме обаче, че самият орган се появява цели два века след като музикалните инструменти са били изхвърлени от протестантските църкви, където трябвало да звучат само псалмопения.

Привидната опозиция на „Жизел“ (Галиано) и „Носталгия“ (Ескаик) уж ни връща в онези времена, но спонтанността на вариациите им (Галиано намира термина „импровизация“ за неточен) се разгръща като разговор между двама композитори, равностойни на останалите от компанията им. Освен родоначалникът на джаз-акордеона, Гюс Визьор и венецианският дилетант-енциклопедист Алесандро Марчело, там са и Дворжак (Славянски танц оп.72), и Рахманинов (Вокализа).

Тиери признава, че са се оставили на магията на всяка от тези мелодии да ги вдъхнови по начин, по който да я превърнат в нещо ново, макар и само за миг. И добавя, че въпреки огромните разлики като история и като размер, инструментите им всъщност претопяват звуците си един в друг. Ришар добавя, че органът е един импозантен акордеон, а акордеонът – един преносим орган. A как се свири без да се виждат един друг, преценете в тези документални записи от премиерата им в Париж в края на декември:

 

ВСИЧКО