Промених баналните неща и празникът се случи

new-years-day

Краят на празниците винаги носи едно тягостно чувство – физиологично и емоционално. „Как прекара по празниците?“ – питаш някого в първия работен ден, а отсреща чуваш: „Ох, преядохме, страшна работа“. „А ти?“

Това беше най-споделената Коледа и най-усамотената Нова година. Промених баналните неща и празникът се случи.

Всичко, разбира се, започна с генералния отказ да купувам специални подаръци. Кой на какво ще се зарадва, какво си няма, в какъв бюджет да се побера и същевременно да купя нещо свястно за всеки. Не, тези човешки терзания, понякога водещи до истерия, вече ми бяха чужди.

Вярвам, че в крайно материализирания свят, в който живеем, най-хубавият подарък е под формата на качествена храна и на банкнота. Така и направих. Дарих скромна сума пари за нуждаещ се от лечение човек. Същото бяха сторили и много други „скромни“ хора, защото необходимата сума бързо започна да расте.

Колкото до подаръците за роднините – стана случайно. Усладиха ми се няколко парченца натурален белгийски шоколад, без захар и лактоза. Подарих си няколко такива шоколада и ми се прииска да споделя тази наслада и с близките си. Така на Бъдни вечер всеки получи по един.

Покрай вкусовите качества на шоколада реших, че тази Коледа стомахът ми заслужава да бъде поглезен. И не преядох. Опитах всички традиционни вкусотии от богатата празнична трапеза, но разпредено в „три дни ядене и пиене“.

Преяждането наистина е сериозен аргумент за липсата на празнично настроение. Но това, което най-силно промени моята Коледа, беше телефонът.

По традиция се събрах със семейството си. Както във всеки дом – сладки приказки, наздравици и всеки със собственото си настроение и навици. Но аз наистина бях там, присъствах на всяка приказка, на всяка наздравица и във всяко настроение.

Тази път не скролвах във фейсбук, не направих и не отговорих на нито едно телефонно обаждане, не написах нито едно съобщение с пожелание за здраве и благополучие. Защото тази вечер беше Бъдни вечер и бях физически с хората, които семейният празник повелява да поздравиш. По същия начин споделих и Коледа.

Захвърлих телефона и всичките тези виртуални пожелания, в които наричането за здраве и успех сякаш губи магическата си сила. Струваше ми се безсмислено да поздравявам всички онези хора, за които дори не знам как е протекъл животът им последната година, и още по ненужно тези, които ще виждам по-често от семейството си през новата.

Общо взето, липсата на телефон спаси и Новата ми година. И тук обичайното празнуване с приятели на маса и с непознати на съседна маса – хапване, пийване, танци и пак така. Преди да седна на новогодишната трапеза, позвъних на всички, с които вече бях споделила Коледа – да са ми здрави и весело да си изкарат.

Корковата тапа пукна. И там някъде между глътките пенливо вино и Дунавското хоро маса народ се опитваше да се свърже с роднини и приятели, самите те цъкащи също по телефоните. Това не е Нова година, това е всеки ден.

Затворих очи, прегърнах любимия си човек и го нарекох. После намерих време да нарека и себе си. И се хванахме на хорото. Мисля, че така ще ни върви през цялата година – регулярно ще стъпваме здраво на земята и ще скачаме нависоко. Все банални неща.

За първи път не си поставих цели, които безспирно да преследвам. Пожелах си и видимо най-баналните неща да превръщам в празник. И май ми се получава, защото когато разцъках телефона в първия работен ден и прочетох всички постове на празнични изблици, не почувствах някой да е бил по-щастлив от мен.

Гори, гори, огънче

"Третият пол"

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :