Говори Светослав Минков

17/01/2018

Minkov

„Беше мълчалив младеж, наскоро завършил гимназия, слаб, висок, жълто мургав. На полупрегърбения му нос висяха стъклата на очила, отдето учудено гледаха продълговати китайски очи, а над тях извиваха дъгата си в остра чупка дълги, сякаш изписани вежди. Той крачеше с широк разкрач и стъпалата му излитаха напред, сякаш маршируваше или усърдно броеше разстоянието“

Така е запазено впечатлението от първата среща със Светослав Минков в спомените на писателя Владимир Полянов („Срещи по дългия път“, 1984) . Запознанството им на излет из Витоша ще се превърне в дългогодишно приятелство. То ще се окаже и предпоставка за зараждането на една от най-интересните вълни в българската литература – тази на диаболизма.

Архивният фонд“ на Българското национално радио пази още един безценен спомен за Минков – неговият глас. Интервюто, което може да чуете по-долу, е взето през 1966 г. – годината, в която писателят напуска този свят. Очевидно е, че записът не е понесъл добре своите повече от 50 години, а интервюто видимо носи тежкия отпечатък на времето, в което е взимано. Въпреки това нищо не може да помрачи ведрия и приятен глас на големия писател:

Интервю със Светослав Минков от 1966 г.,  запазено в „Златен фонд“ на БНР:

Жизнения си път Минков започва през 1902 г. в град Радомир, но семейството му по-късно се мести в София. Литературния си дебют писателят прави сравнително рано – през 1920 г. на страниците хумористичното списание „Българан“ излиза неговият първи разказ „Биномът на Нютон“. Това макар и ранно и незряло произведение превръща баналния конфликт между ученика и неговия учител по математика в трагикомична, мрачна история. То до голяма степен загатва за посоките, по които по-късно ще поеме писателят – иронията, сатирата и мрачните свръхестествени сили ще се превърнат в писателско лице на Минков. Редакторите на списанието, сред които е и поетът Христо Смирненски, забелязват сатиричния талант на младия литератор и той става редовен сътрудник. Минков пише хумористични разкази, поезия и злободневни текстове, но първите си уверени крачки в полето на литературата той прави едва след запознанството си с Полянов.

През 1922 г. двамата млади писатели, заедно с Радослав Спасов, създават издателство „Аргус“, което обикновено е определяно като първото издателство за фантастична литература в света. Там те издават и първите си сборници с диаболистична проза („Синята хризантема“ от Минков и „Смърт“ от Полянов) – тънки книжки с 3-4 четири кратки разказа в тях, но между кориците, изрисувани от големия наш художник Иван Милев, е затворено раждането на българския литературен диаболизъм.

11-06-21-87126_1

Следващото десетилетие се оказва изключително бурно за Минков. През 1923 г., подобно на повече изявени писатели от своето време, той заминава да учи в Западна Европа. В Мюнхен прекарва една година, през която влиза в средите на българския литературен авангард и започва да поддържа приятелски отношения с Елисавета Багряна, Дечко Узунов, Лилиев, Георги Райчев, Фани и Чавдар Мутафови. През 1924 г. излиза и втората му книга с диаболистични разкази – „Часовник. Гротески“.

1925 г. дава началото на противоречиви събития, които съпътстват целия живот на писателя. Въпреки че е с леви убеждения, Минков далеч не се интересува активно от политика и не иска да взима участие в нея, защото вярва, че сатирата и словото са достатъчни изразни средства. Въпреки това животът на писателя доказва още веднъж клишето, че не е важно дали ти се интересуваш от политика, а дали тя се интересува от теб. Минков има двама братя – големият Асен е кавалерийски офицер, следвал във Виена, а средният – Иван е комунист и активен партиен деец, загинал през 1925 г. около комунистическия атентат в църквата „Св. Неделя“ (тогава „Св. Крал“). Заради това обстоятелство, непосредствено след атентата, Минков е задържан и прекарва 2 месеца в ареста, но тъй като няма нищо общо със случилото се, е освободен.

През следващата година постъпва като деловодител в „Българската земеделско-кооперативна банка“, а лекият режим на работа и абонаментите за периодичния печат на банката му позволяват да чете много. За основа на своите произведенията той много често използва именно прочетеното във вестниците. Скоро след това излизат още два негови сборника с диаболистични разкази – „Огнена птица“ и „Игра на сенките“. Вторият му носи голяма парична награда от Министерството на просвещението.

svetoslav_minkov-1152x759

През 1927 г. Светослав Минков става част от авангардния литературния кръг „Стрелец“. Неговата основна естетическа програма е насочена към опознаване и преосмисляне на чуждите влияния в изкуството. По този начин „стрелците“ се опитват да осъществят органична европеизацията на нашата литература, но и да превърнат нейните автентични „родни“ характеристики  в самостоятелни и завършени художествени елементи, съизмерими с тези в останалите европейски литератури. В групата на т. нар. „стрелци“ откриваме имена на Чавдар Мутафов, Атанас Далчев, Константин Гълъбов, Асен Златаров, Фани Попова-Мутафова, Димитър Пантелеев и др. Групата „Стрелец“ има и тесни връзки с движението в българското изобразително изкуство „Родно изкуство“.

В първите четири сборника на Минков могат да бъдат открити едни от най-добрите български диаболистични разкази, които и до днес изненадват с модерния авторов глас, динамичните сюжети и оригиналните както в български, така и в европейски контекст идеи и теми. Сред тях безспорно са произведенията „Малвина“, „Устрел“, „Полунощна история“, „Ужасът“ „Иконите са творби на дявола“, „Заключени“, ‚ Sérénade mélancolique“ и др.

В началото на трийсетте години преломният момент в творчество на писателя вече е настъпил и диаболистичната естетика постепенно отстъпва място (без да изчезне съвсем) на сатиричните и иронични произведения. За вододелен в неговото творчество обикновено се счита сборникът „Автомати. Невероятни разкази“, който излиза през 1932 г. Така Минков започва да пише разказите, с които творчеството му добива широката популярност, на която се радва и до ден-днешен. Такива са „Made in U.S.A”, “Човекът, който дойде от Америка”, “Маймунска младост”, “Водородният господин и кислородното момиче”, както и написания в съавторство с Константин Константинов роман-гротеска „Сърцето в картонената кутия“. Може би най-популярният разказ на Минков, в изпълнение големия български артист Апостол Карамитев е запазен в „Златния фонд“ на БНР:

Дамата с рентгеновите очи

Любознателната природа на Минков не се ограничава само в търсене и реализиране на интересни и екзотични за тогавашната действителност сюжети. Другата голяма страст на писателя са пътуванията. Като член на писателския „ПЕН“ клуб от 1932 г. той успява да посети много от европейски страни, а през 1936 г. заминава за столицата на Аржентина Буенос Айрес. Благодарение на това се появява една от най-популярните негови книги „Другата Америка“ (1937), в която той събира впечатленията си от презокеанското си пътуване. През 1942 г. осъществява и най-голямото си пътешествие – заминава за Токио, където прекарва около една година в българската дипломатическа легация, работейки като преводач. Японската култура и обичаи обаче не му се отрезвят добре както физически, така и емоционално, и той моли да бъде върнат в България преждевременно.

Това пътуване оставя още една трайна следа в неговия живот – след 1944 г. година обществено-политическото положение на Минков не е завидно. От друга страна левите убеждения на писателя, фактът, че е свидетелствал в защита на поета Никола Вапцаров в първия процес срещу него, а и това, че брат му Иван е бил деен участник в комунистическата съпротива, оказват влияние Минков бива приет като член на Партията и в Съюза на българските писатели. От друга страна обаче, ниската му политическа ангажираност, фактът, че той винаги е водил живот на своеобразно денди и се е увличал от западната култура, и най-вече това, че преди 1944 г. е бил част от дипломатическия корпус в страна, която воюва на страната на Германия във Втората световна война, кара комунистическата власт да гледа с подозрение на писателя.

Така срещу него се пишат възможни доноси и въпреки че в периода 1949-1951 работи в „Българска кинематография“, той не успява да реализира свои киносценарии и почти не издава художествена проза с изключение на детски приказки. По-скоро неуспешен остава и опитът му да опише преживяванията си в Япония в книгата „Империята на глада“, защото оказваният идеологически натиск върху творците от онова време не му позволява да остане верен на писателския си талант. За неблагоприятното отношение на комунистическата партия към Минков свидетелства фактът, че дори е правен опит той да бъде изключен от нея, но впоследствие всичко се разминава само с „порицание пред партийната организация“.

През 1954 г. Минков дори изпраща писмо по тогавашния председател на Министерският съвет Вълко Червенков с молба писателското му име да бъде реабилитирано, но в отговор получава арогантно и назидателно писмо. Пълният текст на този, както и на много други документи около съдбата на Минков могат да бъдат открити в книгата на Румяна Попова „Светослав Минков: Строго поверително“ (изд. Изток-Запад, 2011).

Частична реабилитация от тогавашната власт Минков получава едва през 1956 г. година, когато получава званието „Заслужил деятел на културата“. Писателят умира през 1966 г. – същата година, в която дава интервюто, запазено в златния фонд на БНР.

В края на този кратък текст ще се въздържим от обобщения за яркия писателски път на един от най-големите новатори в нашата литература. Вместо това ще ви оставим в компанията на още един негов по-неизвестен, но не по-малко интересен разказ – „Филантропична история“. Тук е моментът да отбележим и че двата записа са  драматизации по оригиналните произведения на Минков и в тях има някои съкращения, които обаче не променят съществено съдържанието на произведенията. Приятно слушане.

Филантропична история (1934):

Александър Христов

от

публикувано на: 17/01/2018

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Пънк и Джаз
  • Класика
  • БГ Естрада
  • Фолклор
В момента:
Следва: