Сарагоса

Той вървеше бавно, пъхнал ръце в джобовете на якето си, а стъпките му леко отекваха по измитата от дъжда улица. Струваше ми се още по-висок и ръцете му переха из въздуха почти като корабни витла насред океана. Улицата, по която вървеше, беше тясна и двете редици високи, залепени една за друга сгради, създаваха усещането, че всеки момент бавно ще започнат да скъсяват дистанцията помежду си и пътят по средата ще изчезне. Заедно с минувачите. Той очевидно не се тормозеше с подобни мисли, защото внезапно беше спрял пред някаква витрина и зяпаше разни непонятни и безполезни чудесии. Жената, точно като мен, безропотно чакаше на метър от него.

Навред се носеха миризми и звуци, които с всяка стъпка ставаха все по-осезаеми и познати. Някои обаче си оставаха загадка. Стомахът ми жално изскимтя, щом долових аромата на цвъртящи наденички, но дори не си направих труда да се обадя, защото помнех какво стана предния път, както и по-предния, да не говорим за всички по-по-предни пъти, за които се сещах – иначе казано: нищо. От цяла вечност думите ми все си оставаха нечути, а молбите ми отиваха на вятъра.

Много пъти съм се чудил в кой ли момент точно съм изгубил благоволението му и все още нямам отговор. А го питах. Веднъж, два, стотици пъти, но явно наказанието ми беше без право на обжалване или замяна. Мълчание. Не звучи толкова страшно, нали? И аз така си мислех в началото. Само дето се оказа, че реалността е по-мрачна от безкрайните, тъжни нощи, когато бях затворен зад онези студени, железни решетки с много други нещастници като мен. Тогава поне имаше кой да ме чуе и разбере. Имаше някаква невидима нишка, в която бяха преплетени съдбите на всички ни, и в това по някакъв странен начин съумявахме да намерим утеха. Бяхме различни и в същото време еднакви. В един момент обаче някой преряза нишката, множеството пъстроцветни конци се разпиляха и никой повече не ги събра.

Пред нас вече се издигаше огромната и всяваща страхопочитание фасада на катедралата. Така наричаше той това творение, което изчезваше в облаците и което силно ме смущаваше. Не можех да преценя точно защо, но като че ли изпитвах някакъв страх да вляза вътре. Сякаш, незнайно защо, нямах право да съм там. Във всеки случай не изпитвах и капчица желание да пристъпвам прага.

‒ Аз ще чакам тук – настоях аз.

Той се обърна и за миг срещна погледа ми, но не каза нищо, което от своя страна може би не беше чак толкова лошо. Понякога ми се струваше, че започвам да откривам смисъл в мълчанието му, въпреки че имаше различни видове тишина, някои от които бяха много по-страшни от думите. Тази обаче не бе от тях. Бяхме сключили безмълвен пакт и засега това ми стигаше.

Двамата с жената отвориха тежката висока врата и потънаха в мрачния търбух на каменното чудовище. Усетих прилив на спокойствие, при което погледът ми започна да шари наоколо. Небето отново се беше прояснило, така че излязох от каменната сянка и се настаних насред едно слънчено петно. Площадът бе изпъстрен с щъкащия из него живот. Част от потока, подобно на мравешка колония, се стичаше към високата врата, зад която бяха изчезнали спътниците ми. Останалите се шляеха безцелно и се оглеждаха наоколо, сякаш в търсене на причината, която ги е довела до площада.

‒ Здрасти! – чух зад себе си.

‒ Хей, здрасти, Тина!

Беше съседката от горния етаж, най-очарователното и нежно създание, което познавах. Само дето той никога не я оставяше да се отдалечи и на метър от него, а това, разбира се, правеше срещите ни мимолетни. Тъкмо й казвах колко се радвам да я видя, когато мъжът грубо я задърпа и тя ми хвърли един последен жален поглед, преди да ми обърне гръб и да си отиде. Само отпечатъкът от дълбоките й тъмни очи оставаше ярък в съзнанието ми.

Примигнах няколко пъти и образът постепенно започна да се разсейва, а на негово място пред мен отново се появи площадът. Хората минаваха покрай мен и като че ли никой не ме забелязваше. Топлите лъчи на слънцето падаха отгоре ми и ме обливаха, подобно на струята на водопад, и след малко усетих как започвам да се унасям, както си седя прав до каменния вход. Облегнах се на стената и затворих очи.

Шумът от площада бавно започна да чезне и да се превръща в тихо и монотонно жужене. Ароматът на свежата пролетна трева докосна сетивата ми и аз отворих очи. Точно около лявото ми ухо кръжеше някакво насекомо, което критично подминаваше цветята и тревите, около които се суетеше. Именно то ме беше събудило. Изправих се на крака и се огледах. Поляната, на която се намирах, ми се струваше безкрайна, а тревата наоколо беше толкова буйна и висока, че на места стигаше почти до гърдите ми. Въпреки това се чувствах някак свободен и лек и без видима причина започнах да тичам по поляната. Внезапно ме бе обхванало непреодолимото желание да я пребродя, да разбера какво има отвъд. Затичах се. Тревите се заплитаха в краката ми, дърветата изникваха изневиделица, като че ли се движеха само и само да препречат пътя ми, да ме забавят. Слънчевата светлина започна да се топи, но какво от това. Знаех, че съм близо, оставаха само още няколко метра и…

‒ Мисля, че е заспал – чух гласа му някъде отдалече и бавно повдигнах клепачи. – Съжалявам, но трябва да тръгваме.

‒ Добре, добре – въздъхнах и с присвити очи вдигнах глава нагоре. Слънцето беше изчезнало и само силуетът му едва проблясваше иззад облачната пелерина.

Той се засмя и тримата продължихме нататък. Това ходене направо ме убиваше и скоро спрях да слушам разговора им, като потънах в собствените си мисли. Чудех се какво ли имаше зад редицата дървета, които не бях успял да достигна.

След цяла вечност спряхме на някакъв смахнат мост. Вече бяхме отвъд реката и катедралата величествено проблясваше под лъчите на слънцето. Приличаше на дворец и оттук дори не изглеждаше зловеща. Понякога ми се искаше да си седя все на този бряг на реката, далеч от задушаващите тълпи.

Та, както казвах, намирахме се на някакъв чудат мост. Казвам чудат, защото продължаваше навътре в реката и изведнъж свършваше. Мъничко ме беше страх да се приближа до парапета, но все пак колебливо направих няколко стъпки напред и погледнах надолу. Тъмните води на реката стремително се носеха надолу и за момент усетих как празният ми стомах се обръща. Колкото повече гледах обаче, толкова по-настойчиво някакво странно усещане си проправяше път към съзнанието ми. Мостът се движеше! Не можех да откъсна хипнотизирания си поглед от водата, но вече нямах усещането, че се движи тя, а ние. Вдигнах очи и погледнах надясно, където в далечината се издигаше катедралата, и осъзнах, че се носим към нея.

‒ Неее – жално изскимтях, без да зная защо. Знаех само, че за нищо на света не искам да се връщам там.

‒ Хей, успокой се – каза той и се усмихна.

Не отворих уста, но се отдръпнах назад, когато опита да се приближи към мен. Сега вече изражението му се промени и тънка бръчица проряза челото му. Какво ли искаше от мен? Защо ли ме беше довел тук?

……………….

‒ Андрес, вземи кучето и по-добре да тръгваме оттук, не виждаш ли, че водата го плаши?

‒ Добре, мамо – отвърна малкото момченце и се наведе да вдигне треперещия си домашен любимец.

Пуделът за последен път погледна първо към мътните води на Ебро, после към катедралата и тихо изскимтя. След миг обаче треперенето престана и той приятелски близна ръката на Андрес, преди кротко да се сгуши в обятията му.

Кристина Димитрова е родена през 1988 г. Завършва специалност „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и специализира литература и творческо писане в Англия и Испания. Занимава се с превод и редакция от и на английски език, а през 2008 г. е издадена дебютната й книга – детско-юношеския роман „Историята на Том и Джуди Пиърсън“. Нейни разкази са публикувани в сп. „Съвременник“, както и в сборниците „Петя – пристан зелен“ и „Албена“.

Още: