Да обичаш дивото – Монголия

28500395_10214774040881939_1196343869_o

Да преминеш 8 000 километра от Москва през Сибир до Монголия е пътешествие за хора, за които опознаването на света е начин на живот. Петя В. Димитрова и няколко нейни приятели поемат всичките рискове на това предизвикателство.

Освен незабравими моменти, на бял свят се ражда и книгата на Петя „Да обичаш дивото. Монголия“ и фотографска изложба, посветена на тази сурова и запазила много традиции азиатска страна.

Как избра да тръгнеш точно за Монголия, какво те привлече в тази страна?

Някои пътешествия започват почти на шега. Нашето определено беше от този вид. Озовах се в Монголия през октомври 2016 г. заедно с трима мои приятели. Четири месеца по-рано седяхме с тях на палатки край река Янтра в една дъждовна вечер и обсъждахме кой какво е правил следобед на работа. Един от въпросните приятели разказа на каква статия за Монголия е попаднал и колко са му допаднали фотографиите.

Заговорихме се за тази далечна страна и се оказа, че за всички нас тя е символ на дивото. Освен това бяхме единодушни, че тръгне ли човек нататък, най-свежият вариант е да се придвижи с Транссибирската железница. Още тогава се запитахме с плам в очите колко ли ще струва подобно пътешествие, ако се заемем да си го организираме сами, без туристическа агенция.

Няколко дни по-късно спретнахме онлайн проучване, резултатите ни се видяха задоволителни и не след дълго си купихме билети.

KEY_7364_preview

Как се пътува с този легендарен влак – Транссибирския експрес?

Пътуването с влака е наистина легендарно. Изминахме 5100 километра с него за 4 дена – от Москва до Иркутск при езерото Байкал. Честно да си призная, не ми беше достатъчно, понеже времето минаваше страшно бързо – навярно защото се возехме не в самостоятелно помещение, а в общо купе, където постоянно общувахме с околните. Те любопитстваха за България, ние – за Русия, те ни черпеха – ние ги черпехме.

Във влака бяхме заели четворка места, две по две едно срещу друго, разделени от маса. Двама от нас спяха на тези места, а другите двама трябваше да се качваме „на втори етаж“, на леглата отгоре.

Всъщност беше комфортно – с чаршафи и даже с поставки за най-нужните предмети. Когато исках да се усамотя, трябваше просто да се излегна на въпросния втори етаж. Оттам с часове наблюдавах както нижещите се пъстри есенни гори отвъд прозореца, така и какво правят пътниците във вагона.

L

Какви бяха първите ти впечатления след стъпването ти на монголска земя?

Първите си впечатления събрах около полунощ в един ресторант на руско-монголската граница. Най-бюджетното решение беше да я прекосим с автобус, а не с транссибирския влак. За наш късмет обаче точно в този ден автобусът се повреди и прекарахме 9 часа като клетници в една сибирска гора. След това шофьорът се реваншира, като ни заведе на вечеря и плати храната ни.

Помня как се впечатлих от монголската кирилица – виждах букви като нашите, но понеже я няма славянската основа, не разбирах нищо. Нищо общо с руския! Помня и как когато най-сетне стигнахме в Улан Батор, се заехме да търсим резервирания хостел и бродехме по улици, които макар да бяха почти в центъра, нямаха асфалт и се виеха между схлупени дървени огради.

Що за хора са всъщност монголците?

Монголците живеят в изключително сурова околна среда и това ги е направило загрижени и затворени в себе си. Ние, като обременени от постмодерността западни хора, имаме склонността да гледаме на живота в дивото като на приказка, като на мечта. Всъщност обаче той е изключително тежък.

Преживяхме много подобни вечери в Монголия, най-често с хора, които ни виждаха за пръв и навярно единствен път. Когато чуеха „България“, някои от тях веднага възклицаваха „Ооо, Тангра!“ – с намек, че ние като българи имаме корени именно от тяхната част на Азия.

B

Какво можем да научим от монголския народ?

Монголците са народ, който е съумял да не прекъсне връзката си с околната среда и стаената там енергия. Ако човек реши да заживее за половин година, а защо не и за повече, с номадите из пустошта, несъмнено у него ще се пробудят някои автентични знания, грижливо изтикани в несъзнаваното.

Вярвам, че биха се родили също множество нови представи и идеи. Собственият ми опит показва, че ефектът е налице дори след двуседмично пътешествие. Връщаш се пречистен и отворен за различното.

Има ли процес на урбанизация в такава дива страна като Монголия?

Определено да. Столицата Улан Батор се влияе и променя с бързи темпове. Все още си личи соц влиянието, но вече се е европеизирала. Например ежедневно се случва докато човек шофира по някой централен булевард край 30-етажни модерни сгради, да изпадне в сериозно задръстване.

В Монголия се развиват и други големи градове – Даланзадгад например си има дори пътническо летище. Все пак не бих си позволила да кажа, че там се шири урбанизация. Твърдя обаче, че само след няколко десетилетия Източна Монголия няма да е това, което видяхме ние преди година и половина.

Четох, че през последните години се влагат много ресурси за подобряване (или направо за изграждане) на инфраструктура. Погледната на картата, Монголия все още е едно зелено петно само с няколко основни пътни артерии. Всичко останало е черни пътища и всички шофьори, включително тези на ТИР-ове, са принудени да се движат офроуд.

G

Уютно място ли е една юрта?

И да, и не. Ако говорим за туристическа юрта, в нея е чистичко, пъстричко и приветливо. От друга страна, имахме късмета да се озовем в туристическа юрта без печка и уютът много страдаше от това. Интересен факт е, че тъй като в степта не виреят дървета, номадите преобладаващо се отопляват със сухи животински изпражнения.

Юртите на местните не са точно уютни. Все пак става дума за походно жилище, което по подразбиране не е достатъчно голямо. То съчетава кухненски кът с едно, максимум две легла, маса за хранене, печка и множество предмети от бита.

В какво вярват монголците, би ли казала, че те са вярващи хора?

Въпреки че е бил забранен по време на социализма, монголският будизъм е най-разпространената религия в държавата. На следващо място е шаманизмът. Любопитно е как той прониква в будизма. Имах щастието да говоря с две монголки будистки на перфектен английски. И двете ми разказваха колко заклети вярващи са, а едновременно с това ме съветваха да не вземам кости или камъни от Гоби.

Предупреждаваха, че подобни предмети са обитавани от духове. Също така едната ме научи какви пози да заемам, за да събирам слънчева енергия. Другата пък ми обясни как може да се лекувам с помощта на вълчи зъби. Слушах с любопитство, защото уважавам такъв тип знание и не намирам за редно подценяването му.

S

Камилите са на почит в Монголия, какво трябва да знаем при срещата ни с тях?

Камилите са едни от най-любимите ми животни и са наистина очарователни същества. Основната им характеристика е, че са изключително своенравни. Не позволяват на кого да е да ги дои, камо ли пък да се качи между гърбиците им.

Дори онези, които са специално обучени за туристически преходи, невинаги се подчиняват на командите. Освен това ги помързява и никак не им се тича из пустинните пясъци, така че ще ви е много трудно да изкачите някоя висока дюна, възседнали камила.

Монголската храна, с която не можа да свикнеш?

За разлика от повечето пътешественици, нямах никакъв проблем с постоянната употреба на козе месо и характерния му аромат. Не можах да свикна обаче с традиционния аарул. Това е изсушено до крайна степен подобие на извара, което не само изглежда като тебешир, но и на вкус е такова.

K

Моментът от монголското ти пътуване, който никога няма да забравиш?

Никога няма да забравя следобеда, който прекарахме край скалите Баянзаг. Твърди се, че на това място и до днес могат да се открият останки от динозаври. Ние нямахме подобен късмет, но се натъкнахме на друго впечатляващо нещо – очукан от постоянния офроуд Нисан Микра със завързан под предния капак грамаден животински череп.

Оказа се, че двамата герои, които се придвижват с Нисана, са изминали целия път от Лондон до Монголия и ще продължават напред към Южна Азия, като крайната им точка е Нова Зеландия. Да срещнеш по-щур пътешественик от самия сее си е нещо, което редовно пожелавам не само на читателите си, но и на самата себе си.

Трудно ли се пише книга за Монголия, какво те водеше при написването й?

Не го чувствах трудно, защото се носех на крилете на вдъхновението и вярата в идеите си. Исках да пренеса възможно най-много хора в онази очарователна монголска пустош. Аз самата не съм голям фен на пътеписния жанр, той често ми се струва доста сух.

Това мое убеждение постоянно ме държеше нащрек относно собствената ми книга. Още от началото бях решила да съвместя събраната информация и впечатления с възможно най-много моменти от пътешественическия дневник и с чистосърдечно споделяне какво съм мислила и чувствала, докато пътувам.

Спокойна съм, че съм успяла да изпълня замисъла – много читатели ми казват, че по страниците на „Да обичаш дивото“ намират както истории, които ги разсмиват, така и размисли и тревоги, в които се разпознават.

08-3 Chernite dupki na Khongorin Els

Какви съвети би дала на човек, който възнамерява да пътува към тази страна?

Може да звучи клиширано, но съветът ми е да повярвате в себе си, намеренията си и способността да ги реализирате. Живеем в епоха, в която липсват физически пречки да пътуваме накъдето ни видят очите.

От финансова гледна точка пътуването е доста по-евтино и лесно в сравнение с положението отпреди десетилетия. На всичкото отгоре имаме и интернет, където си пише черно на бяло почти всичко нужно.

Ако не намирате отговор за нещо, използвайте социалните мрежи или сайтове като Couchsurfing или AirBnB, за да се свържете с местни хора. Те със сигурност ще ви помогнат да разрешите неясноти от всякакъв характер.

Новото ти предизвикателство за следващо пътуване?

Иска ми се да се върна в Централна Азия и вече обмислям как да го сторя. Възнамерявам да посетя Казахстан, като най-вероятно ще съчетая приключенстването с определена доза академична работа – в полето на етнологията.

Фотографии: Петя В. Димитрова, Калоян Радев

05-1pyrvo spirane v pustoshta

Лансароте, островът на Манрике

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :