Щастливият Бекет

22/03/2018

16406427_10154975425409732_8892045854758750006_nЗа всички интересуващи се от неконвенционален театър представленията на Марий Росен са чакани с нетърпение събития. След успеха на спектакъла „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ и провокативния „Shopping and Fu*king” режисьорът ни изправя пред „Щастливия Бекет“.

В новия му интерактивен проект са замесени актрисата Ана Вълчанова, сценографията и костюмите са поверени на Петя Боюкова, а за музиката отговаря Константин Тимошенко.

Да не забравяме публиката – тя е една от най-важните съставки, за да успее представлението. Чрез текстовете си всеки става органична част от случващото се на сцената и магията на театъра оживява.

Как ти хрумна идеята за „Щастливия Бекет“? Може ли изобщо един Бекет да бъде щастлив?

Идеята за този спектакъл отлежаваше дълго. Това се случва с някои от проектите ми за театър. За мен остава търпението и вниманието да не изпусна точния момент за тяхното реализиране.

Винаги съм се вълнувал от „О, щастливи дни“ на Самюъл Бекет. Още след първия прочит на пиесата я припознах за своя и си пожелах някой ден да намеря театрален ход към нея. Това, с което и до днес не съм съгласен с Бекет, е неговото рестриктивно отношение към режисьорите, посягащи към пиесите му. Те трябва да се съобразяват с всяка дума и ремарка, написана от него.

Търсейки подход, който да ми позволи да работя този негов текст без да нарушавам правилата му, но да остана верен на своите идеи, стигнах до решението да се откажа напълно от текстовото тяло, но да запазя основната структура, образите и темите, заложени в пиесата.

Едва ли Бекет би бил щастлив от този мой жест, но единствено в него намирам изход и малък остров, на който може да се случи този специфичен театрален спектакъл. В заглавието на спектакъла е заложен този парадокс, това разминаване между Бекет и Бекет, между Бекет и мен, но едновременно с това и безусловната ми преданост към него.

27356297_1318129048293766_4596211452423844797_o

Бекет отдавна се е превърнал в икона на абсурдизма. Внасяш ли допълнителен абсурд в тоя прочит?

Не ме е занимавал абсурдизмът. Имам чувството, че колкото по-старателно се целиш в него, толкова по-малко можеш да го уцелиш. Мен ме вълнуваше ситуацията на главната героиня, смазващият образ на могилата, в която тя е вградена. Думите, които остават нейна последна плът. Думите, които рисуват света ѝ, а после вятърът ги издухва. Думите, които се превръщат в срички, букви и тишина.

Но ако да подмениш текста на Бекет с текст на присъстващите зрители е „допълнителен абсурд“, то със сигурност аз съм го привнесъл.

20121554_10156276060274732_269678246632817584_o

Защо се отказа от оригиналния текст на пиесата „О, щасливи дни“, заменяйки го с текстове на публиката? Може ли публиката да бъде добър текстописец?

С актрисата Ана Вълчанова дълго обсъждахме дали, доколко и как всеки зрител може да бъде текстописец. Минахме през толкова различни крайности в разсъжденията си. Представяхме си  всевъзможните реакции на пишещите. Разбрахме големия риск, но решихме да не се отказваме.

Това, което очакваме от зрителите, не е точно литература (без да изключваме и тази възможност), а по-скоро техния естествен отклик, тук и сега, към въпросите, които им задаваме. Техните отговори, каквито и да са те, ще намерят своето точно място в нашия (техния) спектакъл.

Разбира се, важно е да се уточни, че би било по-разумно отговорите на пишещите да се придържат към въпросите, но не отхвърляме и крайните, отклоняващи се и „правещи се на интересни“ отговори. Всъщност цялата възможна палитра от текстови реакции за нас е питателна.

24785219_1270901809683157_2849423607911452761_o

За да присъства, всеки човек от публиката на пиесата трябва да попълни анкета. Като четеш отговорите, какво си мислиш за съвременния човек?

Забелязваме с екипа много общи неща – подобни избори на думи, колективни спомени, сходни размисли, но е трудно да се правят заключения. Това никога не е било наша цел.

Всъщност след първите няколко представления разбрахме, че този материал би могъл и да има допълнителна стойност и ако попадне в ръцете на човек на науката (социолог, психолог, дори философ) биха могли да се извлекат смисли, да се направят заключения, които да са интересни, а защо не и полезни.

Аз лично не мога да давам оценка на текстовете, които получаваме. Това би било обидно към вече гледалите и отблъскващо за бъдещите зрители. Нашата единствена цел е да вградим текстовете в една вече готова театрална структура и да ги предоставим обратно на техните автори. Да направим един своеобразен огледален фокус.

25182353_1274588325981172_5706229712864472708_o

Всяко отделно представление има свой уникален драматургичен език, но структурата винаги се запазва същата. Кой е гръбнакът, крепящ всичко, на какво си заложил?

Създаването на структурата на спектакъла отне най-много време. Аз бях стигнал до един конкретен етап в работата си по спектакъла, когато започнаха срещите ни с Ани.

Процесът беше много наситен. Движели сме се в тъмното и светлината, която ни е водила, е идвала от пиесата на Бекет. От нея сме взимали огън, за да палим още светлина. За да стигнем до точните въпроси, които да бъдат включени в анкетите, минахме по много пътища, някои грешни, други ни отведоха точно до търсената цел.

Много наши приятели бяха опитни мишлета и ние сме им благодарни. За да стигнем до етапа на репетициите на сцена трябваше да имаме достатъчно натрупан текстови материал, а в някакъв смисъл процесът на репетиции продължава и досега. Преди всяко представление ние преминаваме през целия спектакъл с новия текст. Текстът, който ще бъде уникален за съответната вечер.

27173620_1321349377971733_7458296596906494200_o

Функционирането на подобни формати не е лесно, може ли един режисьор да разчита изцяло на публиката? Имало ли е моменти на страх от провал?

Функционирането на този формат е изключително трудоемко, но поне доказахме пред себе си, че той е абсолютно възможен. Всеки зрител, който идва да гледа, вече е минал по своя личен път, който го е довел при нас. За да отделиш от времето си да отговориш на въпросите, означава, че в някакъв смисъл си готов да съучастваш.

Не изключвам и недобронамереността, но дори когато я има, представлението успява да устои. То е точно толкова богато, шарено и уплашено, колкото е публиката, която се е събрала в залата.

Често поставяш интерактивни спектакли, какво те насочи към този тип театър? Мислиш ли, че времето за по-класическите форми на театъра е вече изтекло?

Не вярвам, че времето на по-класическите форми на театъра е изтекло. Те са неговата магистрала. Но вярвам и че театърът е изкуство, което може да върви към неизвестното. Да създава нови пътища.

Всяко новооткрито техническо и концептуално средство отвежда театъра по-напред. Без да съм се стремял към това, аз се вълнувам от иновативните похвати. Въображението ми работи в тази посока и аз не му се противопоставям. Възможността за провал винаги стои, но страхът може да бъде и верен водач.

24297235_1266425336797471_3424473458513754832_o

Какво място има провокацията в спектаклите ти, мислиш ли за нея предварително или тя възниква по време на работа върху спектакъла? Нужно ли е едно представление да бъде провокативно, за да бъде забелязано?

Аз съм от режисьорите, които когато започват репетиции, вече съм начертал пред себе си пунктирна линия. Знам къде отивам и с кого искам да отида там. Пътят понякога е труден. Преминаването му е истинската провокация. А провокативността не ми е чужда, но идеите за нея се появяват не самоцелно, а като естествена част от някакъв концепт, театрален образ, замисъл.

Вярвам, че спектаклите могат да оставят следи в зрителите. Отговорност има, но аз чувствам най-голяма към това, което ме води към създаването. И винаги се надявам да вляза в контакт с този, който е избрал да гледа, а понякога дори и да съучаства в този жив процес.

Доколко българската театрална публика понася провокацията, би ли казал, че тя все още лесно се скандализира?

Да, смятам, че има известен страх и консерватизъм в публиката. Тя трябва да бъде внимателно водена и окуражавана. Провокациите, които си позволявам на въображението, са различни, когато работя за голяма сцена и когато правя независим проект за 25 зрители.

Не си правя излишни илюзии и не бих действал самоубийствено. Вече не съм млад революционер, по-скоро съм един разумен екстремист. Това с много кавички и ирония, разбира се. Но е факт, че обичам парадокса и знам, че понякога той може да скандализира. Въпрос на точна мярка е. Водата може да ври и без да прекипява.

28698729_10156261097514732_8889529722899879687_o

За теб като режисьор, пространствата, в които поставяш са едно от най-важните неща. Как подхождаш към избора на пространство?

Към всеки проект подхождам по различен начин. Намирането на точното пространство, особено когато става дума за site-specific театър, е най-важният избор.

Някои амбициозни режисьорски жестове биха изглеждали нелепо, ако нямат достатъчно въздух. Някои красиви мисли биха били невидими в огромното и празното. Но това са общи разсъждения.

Всеки път тръгвам от конкретното занимание и то ме води в една или друга посока. Аз само го следвам и ако имам достатъчно късмет, стигам до точното място.

Какво би те накарало да поставиш спектакъл на театрална сцена, например в Народния театър?

Аз не се възпирам от това да работя на различни места. Обичам класическата театрална сцена. Тя ме вълнува по различен начин и от това вълнение никога не бих се лишил. Не искам да мисля за себе си ограничаващо. Други хора могат да правят това вместо мен. Ако се появи достатъчно провокиращо предложение за работа, не бих го отхвърлил с лека ръка.

След Бекет накъде? Има ли нещо след Бекет?

След Бекет има толкова много. И драматургия, и театър. Сега се запътвам към Сливен, за да работя по един спектакъл, който съм кръстил „Да бъдеш или не Ромео и Жулиета“. Разбира се, намислил съм едни опасни ходове. Страх ме е, но не се плаша!

Фотографии: Яна Лозева

29063841_1358185840954753_2445577952521441195_o

Владислав Христов

от

публикувано на: 22/03/2018

Коментари 0

Коментари 0

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Пънк и Джаз
  • Класика
  • БГ Естрада
  • Фолклор
В момента:
Следва: