Да върнем родителите в училище?

17/04/2018

родители 660Този текст не е любезен. Истината не е любезна. Но е за предпочитане пред любезната лъжа. Поводът за него е инициативата “Да върнем родителите в училище”. Текстът не поставя под въпрос добрите намерения на авторите и участниците в инициативата. Авторът им благодари за възможността да се говори за участието на родителите – твърде много разговори за образованието изобщо не включват родителите.

Аргументът е, че родителите са отчуждени от училищния живот на децата си. Твърдението е, че затова трябва да засилим комуникацията и партньорството между родители и учители в училище. Нека да видим какъв е училищният живот, от който са отчуждени родителите:

1. Никой не избира какво да учи. Различните интереси, възможности и ниво на учениците нямат значение. Разнообразието на детските личности трябва да бъде игнорирано, за да може да бъдат постигнати целите на образованието, поставяни от МОН.

2. Всички учат едно и също по едно и също време. Индивидуалното състояние, стил и темпо на учене на различните деца нямат значение. Класно-урочната система (отхвърлена от училищната практика в страните, на които искаме образованието ни да прилича) е правило, от което на повечето места няма никакви изключения. В центъра на обучението продължава да бъде еднаквото за всички – и по вид, и по обем – учебно съдържание. Ученето продължава да се асоциира главно със запаметяването на информация (претенциозно наричана “знания”), което не води до усвояване на никакви умения, от които да има полза и смисъл за настоящия и бъдещия живот на детето.

3. Като следствие от горните две, децата учат в сегрегирани по възраст групи, които допълнително може да бъдат сегрегирани по успех и етнос – това е противозаконна дискриминация, която обаче е естествено следствие от училищната организация. Поради това е невъзможно динамично групиране по интереси на ученици от различни възрасти и истинска екипна работа. Поради това е невъзможно и включването на деца със специални образователни потребности. Ученето чрез запаметяване и оценяването на основата на индивидуални тестове и изпити силно ограничава комуникацията с другите деца; този начин на учене и оценяване не предполага участие в екипни дейности, свързани с реалния живот и имащи смисъл за децата. Претенцията, че училището осигурява социализация, е напълно несъстоятелна.

4. Заради училището децата са лишени от достатъчно сън и обездвижени, което е причина за лошо телесно и душевно здраве. Заниманията със спорт (игра) и изкуство в училище са маргинализирани до безсмисленост, ако въобще ги има. Децата нямат свободно време – те прекарват в училище повече часове, отколкото възрастните прекарват на работа, като по правило имат и работа за вкъщи. За разлика от възрастните, обаче, децата са принудени през повечето време да вършат в изолация (с ограничения в общуването и достъпа до екипна или учителска помощ) неща, които не непременно разбират, могат и искат; да се подчиняват на правила, в договарянето на които не участват. Времето им е разписано по минути, работата им е непрекъснато контролирана и оценявана и нямат опция за напускане. Децата са едновременно дезинтересирани (защото никой не зачита техните интереси) и отегчени (защото учебното съдържание е обидно безсмислено). Напълно естествено те не могат да се подчиняват през цялото време на ограниченията на движението и общуването – биологичният факт, че са човеци и деца, ги прави нарушители на дисциплината.

5. Комуникацията с учителите е асиметрична. В отношенията с учителите основна добродетел е подчинението (лицемерно наричано “уважение”), а несъгласието и изразяването на различно мнение по правило не се допуска, и често се наказва като нарушение на правилата (“рушене на авторитета на учителите”). В училище правилата са издигнати в култ, обсъждането им е ерес, а участието на учениците и родителите в договарянето им – пародия. Насилието в училище е с много по-високи нива от домашното или на обществени места, но връзката между насилието и авторитаризма на училищния живот не се признава и не се обсъжда. Подходът за справяне с насилието е ограничен, поради авторитаризма на управлението, до откриване на виновен и наказание. Липсва разбиране за причините за насилието, липсва търсене на дефицитите, които го пораждат, липсва желание и компетентност за медиация, преговори, споразумения, както и за възстановяване на щетите и достойнството, настъпили вследствие на насилието. Липсва разбиране за общност от равноправни хора.

Нека да обобщим. Училището, в което искаме родителите да се върнат, не зачита разнообразието на личностите на децата и техните права, не дава образование, лишава децата от сън и физическа активност, лишава децата от комуникация, отегчава ги до нетърпимост, поставя ги насила във взаимоотношения, които избиват в насилие. Училището, в което искаме родителите да се върнат, е социопатна среда, която произвежда насилие и тъпота.

Родителите тъкмо са се отървали от това, ние им предлагаме да се върнат…

Защо, вместо това, да не върнем училището на родителите. В края на краищата, кой на кого принадлежи – хората на институциите, или институциите на хората?

Може да почнем със записаното в Конституцията: Според чл. 53(1) всеки има право на образование. Но това не ни носи много информация какво точно означава да имаш “право на образование”. Отговор на този въпрос дава Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки има право на образование. (…) Образованието трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и към укрепването на зачитането на правата на човека и основните свободи. (…) Родителите имат право, с приоритет, да избират вида образование, което ще се даде на децата им“ (член 26)

Международният пакт за икономически, социални и културни права отново взима същите елементи: „(…) Образованието трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и усещането за нейното достойнство и трябва да укрепва зачитането на правата на човека и основните свободи. Държавите (…) се ангажират да зачитат свободата на родителите (…) да избират за своите деца училища, различни от установените от публичните власти …“ (член 13)

Международният пакт за граждански и политически права също се позовава на тази родителска свобода в по-широкия контекст на свободата на мисълта, съвестта и религията: „Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. (…) Държавите (…) се задължават да зачитат свободата на родителите (…) да осигурят религиозно и морално образование на своите деца в съответствие със собствените си убеждения“ (чл.18)

Тези конвенции са ратифицирани на практика в целия свят. В допълнение, България е страна и по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), в чийто чл. 2 на Протокол 1 се казва: “Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и обучението, държавата уважава правото на родителите да дават на своите деца образование и обучение в съответствие със своите религиозни и философски убеждения.

Тези текстове имат силата на закон в Република България, защото според чл 5 (4) от Конституцията: “Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.” Правото на родителите да взимат решенията за образованието на децата си се утвърждава и от чл. 47 (1): “Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.

Какво ни казва дотук Конституцията:

  • Образованието е основно право – то не произтича от държавата, а съществува за всеки човек поради това, че е човек. Образованието трябва да е насочено към пълното развитие на личността и да укрепва зачитането на човешките права.
  • Всеки има право да решава какво да учи. Решенията за образованието на децата са отговорност (право и задължение) на техните родители.
  • Държавата е длъжна да зачита (признава и пази) свободата на родителите и да им помага при изпълнение на техните задължения.

Държавата не трябва “да връща” родителите в училище. Но държавата “има да им връща” отнетото – правото да взимат решенията в образованието. И преди да попитате “дали могат всички родители да взимат адекватни решения за образованието на децата си”, запитайте се: а кой ще реши по-добре? Да не би тези, които са наредили, че всички деца в първи клас ще извършват операции с числата само до 20? Да не би тези, които настояват, че има “математика за трети клас” и “история за шести клас”?

Хората, които трябва да се махнат от училището, те ли ще връщат родителите в училище?

Накрая, за комуникацията и партньорството между учители и родители. Те зависят от статуса на комуникиращите страни. Родителите и учителите/училището не са равноправни страни. Равноправните страни имат обща цел, която сами са си поставили и могат свободно да договарят взаимоотношенията си. Учителите и родителите нямат възможност да си поставят цели в образованието – учителите и училището трябва да правят това, което иска от тях МОН (чрез програмите и “стандартите”), и това не подлежи на договаряне. При тези обстоятелства, вместо да говорим за “комуникация”, честно би било да кажем “оптимизиране на изпълнението на заповедите на властта”. Да се говори за “партньорство” също е неуместно. Честно би било да се каже, че искаме родителите да помагат на учителите да накарат децата да правят каквото МОН иска.

Човек не става партньор, като го наречеш “партньор”, а като споделиш властта си с него.

Автор: Явор Ганчев

Още за четене по темата.

Бинар

от

публикувано на: 17/04/2018

Коментари 0

Коментари 0

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Пънк и Джаз
  • Класика
  • БГ Естрада
  • Фолклор
В момента:
Следва: