Слушай

36786344_219045252049274_631959005442342912_n

Васил Загоров е преподавател и ръководител на катедра „Библиотечни науки“ на Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. През 2001 г. година завършва специалност „Библиотечно-информационни науки“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и журналистика като втора специалност. През 2004 г. започва редовна докторантура във факултета по журналистика с научен ръководител проф. Ани Гергова, която е сред доайените на историята на книгата и книгознанието в България, а през 2005 г. започва да води нейните упражнения. През 2009 г. е назначен като щатен преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, а от 2014 г. е доцент по книгознание и ръководител на катедрата по библиотечни науки, която е най-старата катедра в Университета. Поддържа и блога „Книгохранилището„.

Разговорът със Загоров беше дълъг и интересен, но прекалено сбоден, за да се опитам да го предам под формата на класическо интервю. Ето за какво си говорихме с него:

 

Първото нещо, което го питам, е какво е феноменът библиотека. По неговите думи съвременната библиотека, подобно на музея, галерията или операта, е една от институциите на държавата. Освен това тя е част от националната концепция за идентичност и заедно създават колективни структури. За разлика от неустойчивия медиен патриотизъм, в условията при които живеем и в които той действа като своеобразна форма на неустойчиво „удоволствие“ за тълпата, библиотеката е призвана да създава трайна привързаност на индивида към социума и онези неща, които в неговото съзнание го правят част от определена група. И макар в момента библиотеката да не е в дневния ред на българските политици, тя е една от институциите, които могат да помогнат на българското общество да излезе от водовъртежа, в който се намираме през последните десетилетия, смята доц. Загоров.

Съвсем логично тогава идва и въпросът дали библиотеките вече са се превърнали изцяло в инструмент на държавността. Според него това зависи изцяло от нормативната база. През последните години ние трябва да преодоляваме напластявания от втората половина на ХХ век, които обвързват библиотеката изцяло с държавата. В момента положението е такова, че дори не можем да говорим за частни инициативи заради Закон за публичните библиотеки и тяхното нормативно устройство, казва ми Загоров.

Сещам се да го попитам дали новите технологии не позволяват съществуването на дигитални библиотеки, след като могат по-лесно да бъдат поддържани. Той обаче не споделя това мнение, защото дори и една от най-големите частни инициативи в тази област – интернет архив или по-скоро информационен портал, базиран в Калифорния, който дигитализира огромни масиви от книжни издания, се принуждава да наема голямо количество транспортни контейнери, в които физически се съхраняват книжните оригинали. Освен това все още се спори по въпроса доколко е устойчива информацията в цифров формат. Копията трябва винаги да се дублират, а държавните институции не могат да съхраняват само цифрови такива, защото стратегиите за дигитализация включват в себе си и програма, свързвана със запазване на най-редките и ценни книги. У нас тези практики са установени като „Архив на българската книжнина“. Този архив, продължава Загоров, е много голям, тъй като той трябва да съдържа всичко, издавано в България, което налага да се определят приоритети за дигитализация там, където е най-нужно.

36688175_219045272049272_1073590430697783296_n

Споделям с него наблюдението си, че библиотеките на запад се превръщат все повече и повече в социални средища. Той ми отвръща, че тази концепция далеч не е това. Тя условно се нарича „библиотеката като трето място“, ако приемем, че първите две са домът и работата. В момента е по-модерно библиотеката да се възприема като споделено работно място или coworking space. За да стане това у нас обаче, трябва да има държавническа визия. Въпреки че не само сме изостанали от Западния свят, а направо се намираме в друга плоскост, категоричен е доцентът, ние все още имаме добре запазена библиотечна мрежа. Въпросът е, че тя е подложена на хроничен финансов недостиг, който се отразява на стимула на кадровия състав. Въпреки това в България има чудесни примери за библиотечна дейност и ако нещо все пак се случва в библиотечния сектор, то е благодарение на големия личен потенциал и самоинициатива.

Ролята на библиотеката също така не е константна, продължава той, и когато обществото върви към варваризация, библиотеките не са в силна позиция. Спомня си, например, посещението си на конгреса на Американската библиотечна асоциация в Сан Франциско през 2015 г. Там научава, че градът се води с ниско ниво на криминална активност, но в същото време от другата страна на залива е град Окланд, който е на девето място по престъпления в САЩ. В момента полицията на Сан Франциско Бей работи в сътрудничество с библиотеката там и са установили една много интересна зависимост – там, където има клонове на публичните библиотеки, работещи с малки деца и юноши, нивото на криминална активност при тийнейджърите е много по-ниско, а там, където не се извършва такава работа, то е много високо.

Позволявам си да допусна, че и функцията на книгите е подобна и затова го питам как вижда ролята ѝ в съвременния свят. Книгата е структуроопределяща за нашата цивилизация, заявява той, но това е и предпоставка, тя да е носител и на най-много клишета. Именно към това е насочена и част от практическата му работа със студентите. Той ги кара да систематизират клишетата по отношение на книгата. Сподели с мен и няколко комични примера – “„книгата е прозорец към света“ – защо ни е обаче да гледаме света през прозореца като в онази реклама, а не на живо, казва той с усмивка. Съществуват и гастрономически клишета – „книгата – храна за мозъка“, но това веднага повдига въпроса, ако се храним умствено чрез книгата, какво дефекираме след това? После идват архитектурните – „книгата – стълбица към успеха“, но кои книги водят към мазето тогава. Общото между тези клишета, според Загоров обаче е, че те всички са лишени от смисъл.

От друга страна той припомня думите на великия мислител на 20. век Умберто Еко – „през повечето времена и епохи книгата е пренасяла повече глупост, отколкото мъдрост”. В този смисъл Загоров е сигурен, че колкото и да възхваляваме четенето, трябва да сме много внимателни към него. Според доцента дори има книги, които нарича „хищници“. Дори да изключим религиозните книги остават тези на големите политически доктрини – комунизма, национал-социализма – все книги, които определят съдбата не само на един индивид, а на цели поколения. И все пак е сигурен, че към историческото наследство на книгите и техните идеологии трябва да се подхожда с баланс, за да могат да се извлекат нужните исторически поуки.

36748639_219045822049217_7733987196620767232_n

Така разговорът тръгва към един малко възможен, но доста пъти обговарян, апокалиптичен сценарий, в който четящият човек изчезва, което би изправило цивилизацията ни пред нуждата отново да пренапишем света си. Загоров определя това мое предположение като прекалено конспиративно, но все пак отбелязва, че нашата цивилизация е все още в своето детство и не е изключено да ни се наложи все пак да пренаписваме някои неща.

Вместо да изпада в излишно философстване, той ми казва, че, според него, страховете около изчезването на книгата са по-скоро бизнес страхове. В историята той открива много показателни примери за това. В Испанска Нидерландия през 16. век, например, има една личност – Кристоф Плантен – фламандец, който става първият печатар на испанската корона. Печатарската фамилия Плантен съществува до края на 18. век и е толкова специализирана в производството на книги с технологията на ръчна преса, че, когато се случва индустриалната революция, тя просто не успява да последва новата вълна. Така малко след появата на първите железни преси и автоматизирани технологии това издателство фалира. В момента печатницата им е музей.

Подобни проблеми той наблюдава и днес. С появата на машинния набор една цяла професионална област на словослагателите изчезва. В този смисъл настоящата паника за съдбата на книгата е свързана със страховете на класическите издатели на печатни книги. Това води до две паралелни пропагандни кампании по отношение на електронните и печатни книги. Едните защитават романтиката на хартиения носител, а другите удобствата на електрониката. Но и двете страни спестяват подробности по отношение на лепилата и дървесината или „кървавите метали“, от които се произвеждат литиево-йонните батерии.

Говорейки си за книжките технологии, той ми разказва и за един набиращ сила тренд – този на интерактивните книги. Това са книги, достъпни на таблет или компютър, в които към текста има добавени елементи за останалите сетива. Например – в текста се казва, че в стаята се чуват тихи стъпки и в бялото поле се появяват отпечатъци от обувки. Подхвърлям, че това може би отнема от свободата на въображението при четене, а той отвръща, че в такъв случай трябва да приемем, че и илюстрациите отнемат от въображението. Той определя такива допълнения като стари механизми, облечени в нови технологии. Освен това не са толкова дразнители, ограничаващи въображението, колкото начини за почивка.

Една от най-интересните, но и трудни за четене книги, които е срещал, продължава той, е печатният вариант на „Да пробудиш драконче…“ на Николай Теллалов. На всяка страница е имало по 40 реда с вестникарски шрифт. Колкото и да е интересна дадена книга, е важно читателят да не чете един час и да е минал няколко страници, а постоянно да вижда прогреса си. В този смисъл линейното четене за него е като туристическа разходка – тръгва се от София и целта е Черни връх. Ако по пътя обаче няма пейки за почивка, човек се уморява. При четенето ролята на пейки играят илюстрациите, които дават възможност за отдих на въображението. Въпросът е да са поднесени добре.

Освен това, продължава той, ние не можем да сме сигурни дали тези електронни четци са бъдещето на книгата. В началото на историята на печатната книга има един интересен клон. Този на така наречените „блокови книги“. Те били толкова тромави, че спокойно могат да бъдат определени като неандерталците на книжната еволюция. Те съществуват в продължение едва на 30-40 години през втората половина на 15. век и след това изчезват. За времето си обаче са били изключително популярни. Блоковите книги представлявали смесица между текст и визуални материали и били наричани „книги за бедните“. Това обаче не били бедните материално, а бедните духом. В тях полето се е разделяло на две и е имало равно количество текст и картини, подобно на днешните комикси и графични романи.

В края на нашия разговор го питам дали вярва в твърдението за бариерния характер на българския език и дали според него българската литературата и наука имат бъдеще? За него бариерният език е митологема. Има държави с бариерни езици, продължава той, които много добре пласират националната си литература. Например скандинавските страни не са много гъсто населени, но има държавна политика за превод. Държавите с бариерни езици трябва да намират начини да продават текстове навън. На всички е ясно, че от литературно-критическа гледна точка ние имаме автори, които могат да са интересни. В този смисъл основната функция на българските панаири на книгата е неглижирана. В момента та са едни големи сезонни книжарници. Всъщност те трябва да са събития, на които да се канят чужди издатели, за да могат да се запознаят с българската литература. Във Франкфурт, например, никой не продава книги, щандовете там са места за сключване на договори за права.

36729712_219045228715943_1869573773317898240_n

И все пак, според него, българското книгоиздаване се развива в правилната посока, а той, като човек, който се занимава с материята научно, е сигурен, че популярността няма да дойде в търсенето на конфликти между книгоиздателската система и другите културни институции или политическите елити, а чрез съвременните форми на сътрудничество, които просто трябва да се потърсят. Освен това Загоров споделя наблюденията си, че исторически българинът предпочита да чете на чужди езици и това е видимо по митническите документи от Освобождението насам. Книжният поток, според него, е огромен. Тези тенденции се наблюдават и днес, а дори и той, ако няма езикова бариера, винаги ще предпочета да чете в оригинал, отколкото на български.

Като положително събитие от последните години той определя сдружаването на информационните работници и на книгоиздателите. В момента тече един труден процес на възстановяване на структурите на частния сектор след години на централизация. Този процес е дълъг и не е еднопосочен, а все още, според Загоров, той се случва на принципа „проба-грешка“. В същото време има достатъчно исторически натрупвания за това как се е развивала маркетинговата политика в книгоиздаването. Именно заради това той често дава един пример, който все още няма време да опише – между двете Световни войни България е била 5 милиона, като едва 45% са били грамотни, но средният тираж на книгите е бил между 2 и 4 хиляди. По настоящем 200 екземпляра се водят добър тираж. Това било така, защото българският издател е работил много добре с българския библиотекар, а мрежите от настоятели на библиотеки по места са били основният клиент на издателствата. В момента са почти напълно изчезнали библиотеките на частните сдружения, а всички корпоративни дружества между Световните войни са имали свои библиотеки. И все пак основният проблем в този сектор днес си остава финансов, а той след себе си води и до липса на стимул и воля, завършва Загоров.

Снимки: личен архив

ВСИЧКО