Стейси Кент: от Мария Калас до къде?

Share

×

Въпреки уговорения четвърт час, срещата ни със Стейси Кент на любимия фестивал „Джаз под ябълковите дървета“ в Кутанс продължи почти двойно. Бях я гледал години по-рано и впечатленията ми от нейната отвореност и прямота само се потвърдиха. За някои Стейси може да е „petite voix“ (гласче), за други – прекален комерс, но въпреки подобни опасения, автентичният творец надделява над ординерния артист.

Оставям ви да я слушате, докато я четете или само да я слушате. Първите й музикални спомени са свързани с Мария Калас. Къде отива сега Стейси?

Със Стейси след интервюто

Със Стейси след интервюто

Първите ми музикални спомени? Майка ми обичаше много музиката, вкъщи имаше много музика, преди всичко класическа. Спомням си две неща: тя как свири на пиано – много от Шопен, но също и френските импресионисти: Равел, Дебюси.

Винаги сядах до краката й като свиреше – много силен спомен, но също и една нощ, в нейната стая, как слушаше Мария Калас. Без да съм в състояние да си обясня какво точно се е случило, каква е причината за емоцията, която съм изпитала.

Може би гласът на Мария Калас ми е напомнял малко този на мама. Глас, едновременно силен, мощен и едновременно крехък. Това са били и усещанията ми за мама, едновременно силна и крехка. Затова винаги ще имам тази връзка с Мария Калас – не само, защото обичам музиката й, а защото това са спомени, които винаги ме съпътстват, без значение кога и къде, те са част от мен.

За Вас това е като вкусът на магдалените при Пруст?

Да, да! При него сетивата са други – ароматът, обонянието. При мен – слухът, но имам и олфактивните си спомени от по-младите си години, като времето след дъжд, включително звуците в къщата на дядо, ето такива дреболии. Но ако се върнем към Пруст, да, това са музикалните моменти с майка ми и най-вече Мария Калас.

Работите с различни култури, и там ли откривате подобно съчетание на сила и крехкост?

Да! Това е общочовешкото, това предопределя човешката ни същност. Мисля, че чувствителността ми е привлечена именно от това. Именно това е прекрасното в изкуството – да можеш да подбираш и интерпретираш нещата различно.

Ако отидем заедно на кино, Вие ще приемете нещата по различен начин от мен, защото пътищата ни са различни. Тези неща ме привличат още от детството, от мама, от дядо, светоусещането ми е силно благодарение на тях. Те са ме отворили към нещата извън родината ми. Дядо е с руски произход, но цялата си младост е прекарал във Франция, така че той носеше в себе си три свята – руския, френския и американския.

Не мога точно да определя какво съм усещала тогава, имам само усещането, че нещо не е било както трябва. Тъгата, причинена от преместванията. Сега я преоткривам в бразилската музика, финесът й е в съчетанието на тъга и радост, в текстовете, като този на големия Винисиуш да Мораеш в Самба Сарава (Самба да бенсао): самбата е надеждата да не си повече тъжен на следващия ден.

С Роберто Менескал и Маркос Вайе (вдясно)

С Роберто Менескал и Маркос Вайе (вдясно)

Това е човешкото – да търсиш надеждата. Това мога да го потвърдя като част от опита ми, още от най-млада възраст. Но това, както и всичко останало, ме е подхранвало. Затова текстовете са били винаги много важни за мен. Да, музиката е също мелодия, ритъм, хармония, всичко взето заедно, но текстът, метафорите, те ми дават свободата да се себеизразя, да споделям емоциите си с публиката. Това ми помага и ме вдъхновява.

Мислите ли, че текстът се поддава по-трудно на импровизации от музиката?

Малко разсъждавам върху въпросите на импровизацията. С колегите ми създаваме музиката на момента. Мелодията, усещанията. Не мислим за това кога ще импровизираме, това се прави докато се подготвяме с работа у дома. Извинявам се, но ми е все тая по въпроса за импровизацията. Това няма отношение към нещата, които правя. Аз споделям атмосфера, вселена, пътешествия. Това е изкуството да се отделиш от реалния свят и да се отправиш другаде.

Не мисля за технически подробности като днес ще я изпея различно от вчера. Това не е важно, важното е да усетиш момента, да си част от него. Разбира се, имам текста. Ето Ви пример – ако между двама души съществува диалог, разговор по каквато и да е тема, атмосферата и настроението ще са различни, да речем сутринта и вечерта, като говоря с колегите си.

Мога да разкажа една и съща история, свързана с някого, когото съм срещнала на улицата, но няма да използвам същите думи и фрази. Точно това се случва и в музиката ми. Затова и с музикантите ми не мислим никога как да го направим, всичко си идва естествено, като диалог, като разговор. За мен това е важното – като съм на сцената, докато свиря, създавам атмосфера. Обожавам това, което правя – не съм танцьорка или тенисистка и кариерата ми може да продължи и след 30 години и като всеки музикант ще мога да ставам все по-добра.

Това е много важно – да работиш върху гласа си, върху музиката си, върху израза – мисля, че тази година пея по-добре от миналата, за догодина се надявам също да ставам по-добра. Много ме радва, като се срещам с фенове и давам автографи някой да ми каже, че ме е гледал преди три години и сега му харесвам повече. Аз благодаря за подобна изненада и отговарям, че винаги се стремя да ставям по-добра. За щастие, това е част от професията ми и съм способна да го правя.

Наистина е привилегия да можеш да споделяш музиката си, да обикаляш света с нея, да се срещаш с чужденци и да си даваш сметка колко сме еднакви всъщност. Затова се опитвам да пея за всички, да оставя след себа си някаква следа, след като вече съм си тръгнала от този свят.

Стейси с групата си пред залеза в Нормандия (Гранвил)

Стейси с групата си пред залеза в Нормандия (Гранвил)

Много дължа на дядо, с когото у дома говорехме френски и той ме запозна с някои от песните, които пея, от трийсетте години на миналия век насам, Мисраки, Фере, Генсбур – това музикално богатство, с което разполагам е благодарение на дядо. Не го правя нарочно, то си е част от мен.

Затова ли избрахте да пеете на френски бразилската класика за мартенските води?

О, да, текстът е толкова различен, смисълът, всичко. Март в Европа е едно, в Южното полукълбо е обратното, там бурите са в края на лятото, тук е краят на зимата. Общото е в кръговрата на живота.

В изпълнението си, освен френски, използвам и португалски и английски. Рядко става дума за усещането на звуците в различните езици. Усещането на думите в устата е нещо много чувствено. Често се улавям колко обичам звучността на думите. Тази песен е много добър пример как всеки език дава поетична различност.

Думите променят усещанията ми докато я пея. Привилегия е и да знаеш други езици, като пееш “un pas, une pierre, un chemin qui chemine” на френски и  “e pau e pedra e o fim do caminho” – това е съвсем различен опит за мен, който ме обогатява.

Новите технологии и джазът?

Част съм от модерния свят, ето ме заобиколена от всичките джаджи – телефонът ми снима и записва, там си пиша нотите. Музикалните идеи – това е чудесната страна на технологиите, които могат да бъдат и много досадни, особено по време на концерт.

Нещата, които правя са ефемерни и аз обичам това, докато има хора, които са с обсесии да уловят всичко на видео. Това е зависимост – да искаш да хванеш момента, вместо да го изживееш. Искам те да са в момента, не да се опитват да го имат.

Хората забравят, че могат да са с нас, вместо с телефона си и това е жалко. Ако говорим за медиите, много е хубаво да имаш достъп до толкова музика. Но като бях по-млада, с приятели си спомняме как сме търсили себе си в музиката, която обичаме, още преди да започна музикална кариера. Ушите ни се уголемяваха от любопитство, аз отивах в музикалния магазин до дома на татко и имах пари колкото за един албум. Като се прибирах вкъщи го слушах, слушах, изяждах, изпивах.

Тогава отношенията ни с музиката бяха много силни, мисля, че ако можехме да слушаме и да имаме всичко, което имаме сега, може би тези отношения нямаше да са толкова специални. Така че, в технологиите има страхотни, но и лоши страни.

 

Плейлист като за лунно затъмнение

Томаш Станко, вече свободен от всичко земно

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :