Там, където „Очите на Бога“ са слепи

40243261_1921634167894546_5467018945720483840_n

Наложи ми се в края на една августовска обиколка в Стара планина да направя малко отклонение на път за София. Трябваше да оставя моята спътница до някой близък град, откъдето тя да си хване рейс за северната част на страната, а аз да се върна в София. Да си поделим България, така да се каже, за да ни е по-малко пътят. След кратко проучване в интернет се оказа, че в радиус от около 70 километра от първоначалната ни позиция има само един град, в който транзитно спира рейс за Русе. Той минава един път на ден и спира само ако предварително си си купил билет, в противен случай подминава града.

Така в петък на обяд ние се озовахме в този малък град, чието име няма да назовавам, защото в този случай градът ме интересува като обобщен пример за много малък български провинциален град, а не като конкретно място. Пък и това, което ще напиша сега, може да засегне някого. Сигурен съм обаче, до края на текста всеки ще се сети за кой град става въпрос.

Той е разположен точно между Предбалкана и Дунавската равнина. Състои се предимно от еднофамилни къщи, а центърът е между две еднопосочни междуградски шосета. Първото впечатление, което оставя този град, е за прах и тирове. Тъй като през него преминава пътна артерия, стигаща до Румъния, тежкотоварният трафик не спира нито за миг и, както казах, минава през сърцето на града, колкото и малко да е то.

След като спряхме колата, ни се наложи да минем около 300 метра по тротоара на този път, за да стигнем до офиса на транспортната фирма, защото джипиесът ни излъга доста сериозно. За щастие успяхме да намерим малкия офис отворен – той работи само няколко часа на ден, което вероятно е разбираемо. След като купихме билета, решихме да разгледаме града.

Центърът представлява едно неособено голямо пространство с плочки, което е нещо средно между парк и площад, а в средата му се намира хубава църква. Като казвам не особено голям, имам предвид, че паркингът на произволен хипермаркет в областен град със сигурност е по-голям от центъра на този град.

Трябваше да загубим четири часа, а кратката разходка показа, че единственото, което можем да направим, е да седнем за обяд в някое заведение. Видяхме три. Две от тях бяха напълно празни, макар че бяха доста големи – с поне по двайсет маси всяко. Седнахме в единственото, в което имаше една заета маса. Разположението му беше доста приятно, на нещо като понтон, надвиснал на минаващата през града река Златна Панега.

С няколко думи обядът протече така – сервитьорката беше изключително любезно момиче на видима възраст 17 години, което ни взе поръчката, а след това се наложи да иде до съседната бакалия, защото ресторантът нямаше домати, хляб и яйца. Сервираха ми разтворима супа с ръчно направени топчета. Домашната лимонада с мента, която ни предложи любезното момиче, всъщност беше спрайт с ментов ликьор, за мое щастие безалкохолен. Платихме левовата равностойност на един билет за театър с бакшиша и си тръгнахме. Не разочаровани, не ядосани, а тъжни.

Докато чакахме момичето да купи домати, разбрахме, че съвсем близко до града се намира може би най-известна пещера в България – пещера „Проходна”, в която се е и прословутият скален феномен „Очите на Бога”.

Тези от вас, които са ходили в пещерата, знаят, че в нея се влиза направо от полето. Няма вход, няма информация, няма гидове, няма тоалетна, няма кошче за боклук, няма кой да ти вземе парите. Просто спираш колата, минаваш 100 метра и си вътре. Пещерата е страхотна, всеки трябва да я види, но на мен приказката ми е за друго – как е възможно един от най-впечатляващите скални феномени в Европа, ако не и в света, просто да е оставен на самотек?

В цялата, дълга около 300 метра пещера, нямаше нито една табелка, но имаше доста боклуци, а хората се катереха буквално навсякъде, докъдето можеха да ги отведат ръцете и краката, за да се снимат. Ако в онзи момент бях извадил кирка, за да си взема парче от пещерата за спомен или за да й отворя трето око, никой нямаше да ме спре.

Опитахме се да стигнем до скалния манастир „Света Марина”, насочени от стрелка и надпис, изписани с блажна боя върху скалата, но пътеката се оказа прекалено обрасла и се върнахме. На излизане попитахме едни хора, които продаваха сувенири, легнали до туристическа сгъваема маса, как можем да стигнем до скалните манастири, а те ни отговориха, че са от другата страна на пътя, но сега не били отворени, защото „човекът е отишъл да пие една ракия.”

Върнахме се отново в града, но имахме още около час до рейса, въпреки че аз вече се опасявах дали изобщо ще мине. Решихме просто да седнем на една сенчеста пейка до църквата в центъра и да чакаме. Не помня кога за последен път времето е вървяло по-бавно. Печеше ужасно, а единствени хора, които се намираха наоколо, бяха група жени, назначени като градски чистачки по някоя социална програма. Движеха са в пека и влачеха метлите зад себе си като опашки. Вероятно никога повече няма да видя човек да мете така.

Най-накрая стана време и ние изминахме около 200 метра пеша – толкова беше разстоянието до края на центъра, където спираше рейсът. Спирката беше като за градски транспорт, само дето в този град такъв няма. Застанахме на сянка от другата страна на пътя и зачакахме. Рейсът закъсня с 30 минути, през които се случиха две неща.

До спирката имаше офис на известна фирма за парични преводи. Там видях най-много хора – непрестанно някои влизаше и излизаше. Хора с прокъсани, потни, мръсни, много мръсни. Влизаха в офиса, за да получат парите, които доста по-добре облечените им роднини им изпращат от някое по-хубаво място по света. След това влизаха в съседния магазин и си купуваха билети за търкане.

Другото нещо, което се случи, беше следното. Пред премрежените им от жегата очи отнякъде се появиха четири момчета от ромски произход на около 18-19 години и застанаха до спирката, обсъждаха нещо разпалено и, естествено, привлякоха вниманието на всички. Преди да разбера какво точно става, до тях спря черна кола и от нея изскочи мъж на около 40 години, също от ромски произход, въоръжен с бейзболна бухалка. Крещейки закани и псувайки, той се нахвърли върху едно от момчетата и започна да го налага с такова ожесточение , че счупи бухалката в гърба му.

От колата излезе още един мъж, който заедно с другите момчета успяха да го озаптят, след което двамата се качиха в колата и си заминаха. Битото момче стана от земята и заедно с приятелите си също изчезнаха в неясна посока. Цялата му глава беше в кръв. Всичко се случи в рамките на не повече от 3 минути, след което градът отново заспа. Малко по-късно по пътя се заклати полицейска джипка, но мисля, че просто минаваше, защото изобщо не спря. Най-накрая рейсът дойде, спътницата ми се качи, а аз се върнах при колата и поех за София.

Докато карах сам, през целия път не ме напускаше усещането, че никога повече не искам да се връщам в този град, не защото го намразих, въпреки че той е напълно достоен за омраза, а защото излъчваше непреодолима тъга. Тъга, която се усеща, около умиращ човек. Това чувство ме завладя само за четири часа и си представих какво ли е да живееш там.

Никой човек не го заслужава, може да звучи като надменно изказване на софиянец, но това е искреното ми мнение. В България има много хубави, живи малки градчета, за които съм си казвал, „тук мога да живея“. Този не беше от тях, в този град не бива никой вече да живее, защото няма смисъл.

В интернет пише, че градът е с население от 9000 души, според мен, в него има най-много половината на това число. Мисля, че те всички, до един, трябва още утре да натоварят покъщнината си и да си тръгнат. Да тръгнат, без да поглеждат назад, защото там няма какво да ги задържа – нито порутената селска къща, нито двете кръчми, нито изгорялата и задавена от прах природа. Трябва да си тръгнат, както преди години животът си е тръгнал от техния град. Да дойдат в София, в друг голям град или някъде по света. Място има за всички, ще се сместим.

Единственото нещо, за което си заслужава да тъгуват, е пещерата. Но какъв е смисълът да живееш до „Очите на Бога”, ако знаеш, че те никога няма да погледат към теб?

Тъмната страна на Фейсбук

(Жертво)приношение

Facebook коментари

Бинар коментари (3) :

  1. Аз изпитах съвсем други чувства в този град. Бях там за 2 дни, на един национален празник, с резервация в един от двата хотела в града (по-скромният, но ползвах спа-пакета в другият). Хотелите бяха пълни с гости впрочем. Времето беше мъгливо, хладно и предразполагащо за минорния тон на статията. Но впечатленията ми са други. Хареса ми заведението над реката, което тогава не работеше, може би през студените месеци го затварят. Казах си – ей, браво, как добре са го направили това място. Хареса ми внушителната, красива сграда, разположена на височина и хващаща окото от площада. Попитах за нея – била училище или нещо подобно. Ядох най-вкусната торта, поднесена от любезно и весело момче, в кафене до реката, което беше със запълени маси. Разходих се надлъж из градчето, като потърсих интерната за деца без родители, за който бях видяла, че съществува в града. Оказа се, че е закрит, като за младежите са направени къщи за живеене, по европейска програма, нови и чудесно изглеждащи. Казах си – ей, браво, децата живеят в хубави условия, има инициативи в този град. Видях хубава детска градина, ремотирана. От къщите излизаше пушек, хората си живеят там. Има доста какво да се направи, разбира се. Както навсякъде. Има спортна зала, в плачевно състояние. А се строят нови, помпозни спортни палати по села и паланки. Градът има поминък и потенциал, заради географското си положение и уникалната природа. Аз казвам – деца, не бягайте от там. Останете и работете градът Ви да стана едно малко бижу! :-)

    • Александър Христов

      Радвам се, че сте останали с други впечатления. Може би сме видели две негови лица, които съществуват едновременно.Много се надявам вашето на надделее.

  2. Описаната тъга ме хвана за гърлото, Съчуствие