Поколението Х – Цветелина Гергова

Има два типа хора. Едните са погалени от Господ. Талантът им се разлива от ръцете и всичко им идва от въздуха. Те се събуждат и нещата се получават. Това са хора, които подчиняват всичко на волята си и робуват на егото си. Арогантни и харизматични, помитащи всичко пред себе си. Другите работят. Всеки ден. Нищо не им е дадено даром и драпат за всеки сантиметър от пътя. Това са хората, които знаят колко струват нещата в света и нямат място за лични капризи. Те също стигат до там, където всичко да им идва отръки, но по трудния начин.

14:28 часа. Качвам се в колата на Цветелина и се запознаваме. Тя е тиха и притеснена. Така остава до края на разговора ни.

Връщам ви на двата типа хора. Цветелина Гергова е от вторите. Научила се е да се учи.

Ц.Г: Един клиент искаше дред. Аз никога не бях правила. Казах му: „Да, няма проблем.“. Единственият път, в който съм виждала как се прави, беше на Паметника на Съветската армия. Едни момчета се плетяха и аз ги гледах. Мога да ти кажа, че направих страхотен дред.

Каква искаше да станеш, когато беше малка?

Ц.Г: Изобщо не знаех. В училище нонстоп ти повтарят: „Замислете се с какво искате да се занимавате“. Аз тогава тотално не знаех, какво се случваше с мен. Въобще не вярвах в себе си. Като малка много обичах да рисувам, но нашите не ме записаха на уроци.

Те ли се опитваха да определят път за теб?

Ц.Г: Те не са се интересували кой знае колко, какво обичам да правя. Просто искаха да имам стабилна работа и да изкарвам пари. Никога не сме били заможно семейство. Баща ми е пенсионер, но е работил в пречиствателна станция. Майка ми е сладкар – прави украси и декорации и ми е предала любовта към изкуството.

Парите ли те амбицират или любовта към това, което правиш?

Ц.Г: Аз съм си казала, че пари ще изкарвам с изкуство. Така си приемам работата. Не искам да работя в офис. Не мога да си представя как стоя осем часа на компютър и не виждам резултата от свършеното. Имам страшна любов към това, което върша. Мисля, че до известна степен променям животите на хората, давам им самочувствие и ги карам да се чувстват красиви.

Важно ли е хората да са красиви?

Ц.Г: Да.

Защо?

Ц.Г: Когато ми зададат този въпрос, се връщам на моментите, в които питах майка ми защо ме е раждала. В училище ме обиждаха много. Децата могат да са ужасно груби. Всеки ден чуваш, колко си грозен, сочат те с пръст. Не е лесно… Различен си от другите и получаваш само обиди. Аз не желаех да съм харесвана, просто исках нормално отношение.

Как се справи с това?

Ц.Г: На шестнайсет се преместих в София и животът ми започна тогава. Беше много странно. Мина само една лятна ваканция, а все едно беше минал век. Хората бяха коренно различни – нищо общо с тези в Бистрица.

Сега имаш ли самочувствие?

Ц.Г: Не. Аз все още не мога да се оценя и това рефлектира върху работата ми, само оттам мога да взема самочувствие.