Танго, тангос и тангийос

03/07/2019

Произнасяно по френски, с ударение върху последната сричка, тангото е обичано в България не по-малко, отколкото в целия останал свят, където (с изключение на френско-говорящите) ударението правилно е върху първата гласна.

 

Част е от световното нематериално, културно наследство на ЮНЕСКО от 2009. Използвано е и в българското кино от ранните 70 („Обич“, танцувано от Николай Бинев и Невена Коканова по музика на Симеон Пиронков), но не като отговор на забраненото по комунистическо време „Последно танго в Париж“ на Бертолучи, чиято европейска премиера е абсолютно по същото време. Но и в двата случая любителите на теорията с латинския произход на думата (тангере, допирам се) триумфират.

 

 

Всъщност, реалностите, както винаги, са малко по-различни. След дълги спорове и проучвания на документи от времето на робството в Аржентина и Уругвай – т.е. преди първата половина на 19 век, става ясен африканският произход на думата, както и този на свързаната с тангото – милонга. Откъде тогава в речника на Испанската кралска академия идва същата дума, използвана за музикални стилове във фламенкото (тангос, тангийос)? Още повече, че същите са безспорно една от „закваските“ на модерното в началото на миналия век танго.

 

Често е ставало дума за ефекта на „странстващите“ мелодии (ida y vuelta). Танго се е казвало мястото, където са танцували цветнокожите – както в Буенос Айрес и Монтевидео, така и в Куба, откъдето връщащите се в Андалусия са донесли със себе си ритмите на Хабанерата, използвани от тангос и тангийос. Все пак, минавайки през Хавана и Монтевидео, последното за времето си пристанище си е оставало Буенос Айрес, докъдето са стигали всички събрани по пътя музики.

 

 

В 20 век няколко вълни танго заливат света и те са свързани с духа и творчеството на майстори като Гардел (певецът на „Старата гвардия“), следовникът му Пиацола, осмелил се да го съчетае с джаз (Танго нуево) и в края на века с „Готан Проджект“ (електро-танго).

 

В началото на този век, когато стиловете изчезват за ужас на пуристите, големи фламенкоси се връщат към танго-класики (Диего ел Сигала, Мартирио), класически, фадо („Манхатан Камерата„), ню- и уърлд-джаз използват танго-концептите („Де-Фаз“, Инди Зара). Да не говорим за хита на Лорина МакКийнит “Танго за Евора“ (португалският град, не босоногата дива от Кабо Верде) с един от друг по-интересни кавъри на гръцки, турски, албански, кюрдски…

 

Аржентинците от по-младите поколения не се колебаят да вкарат и американска устна хармоника в класическо танго (Мария Волонте с Кевин Каръл Фуутър) и да връщат към първоизвора и Ленърд Коен (Dance me to the end of love), и Луи Армстронг (Kiss of fire). И ако има нещо общо между всички тези проявления, освен концептът за танго, то е в импровизационния момент.

 

 

Защото ако говорим за пътешествия на мелодии, последното парче е само поредното потвърждение – от популярно танго (“El Choclo” – 1903), през испанските – вече с текст версии на хита на Луи Армстронг от Кони Френсис и алтернативния на Нат Кинг Коул, до руския гавър за пивницата на „Дерибасовска“, превърната в блатен химн.

 

Е, съмненията, че поредна еврейска мелодия е поела към Новия свят, остават. Както и споровете дали действието се развива в Одеса или в Ростов и дали не е Маяковски този, който първи е използвал транскрибираната мелодия на “El Choclo”  за стиховете си от 1916.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 03/07/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: