Поздрави от синята палатка

29/07/2019

В днешно време пътешествениците не са един или двама, но малцина са тези, които могат да пресъздадат едно пътуване в книга. „Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева не е обикновен пътепис, а сбор от множество човешки истории. Това са съдби на хора от различни краища на света, които споделят с Петя частици от своя живот.

 

В резултат от срещите се ражда една пълна с много човечност творба, която ни кара да се замислим не само как живеят хората по земята, но и как ние самите да ги разбираме по-добре. 5 континента, 25 страни, 95 истории съчетани със  145 фотографии изграждат тялото на книгата. Появата ѝ е през лятото – сезонът, през който всички откриватели поемат на път.

 

Август ще е месец, изпъстрен със събития за Петя. Тя ще представи „Поздрави от синята палатка“ във Варна на 3 август, на 11-ти да се готви София, след това на 17-ти и 18-ти съответно – Бургас и Стара Загора. Който е присъствал на срещи с Петя знае, че те преминават с много положителни емоции и усмивки. Този път и с поздрави от синята палатка.

Най-сетне се реши да издадеш книга за пътешествията ти. Имаше ли колебания дали да го направиш, или още при пътуванията знаеше, че ще пишеш книга?

 

 

Не съм имала намерения за книга. Неслучайно тя излиза повече от 2 години, след като се върнах. Тъкмо обратното – казвах си: “Днес много хора пътуват. Ходили са на местата, на които и аз. Какво мога да им открия аз?” Обаче неподправеното и продължително чуждо вълнение към тези пътни бележки ми сочеше, че явно не е съвсем така. При това то идваше и от хора, които разбират от литература и разказване като Надежда Радулова, Зорница Христова, Невена Дишлиева, Мартин Христов, Силвия Чолева, Манол Пейков, Петя Хайнрих (която дори направи секция за моите истории в блога на списание “НО поезия”) и други. В известен смисъл тяхното искрено насърчение е “виновно” за появата на книгата съм им признателна вкупом.

 

Историите, преди да влязат в книгата, станаха популярни във фейсбук. Какво според теб отключи този голям интерес на читателите?

 

 

Трудно ми е да отговоря. Сещам се за онзи стар английски комик, който казваше, че ако знае как точно разсмива, вече няма да може да разсмива. Аз вярвам в това. Та мога само да предполагам, че умората изигра роля. Пишех тези истории предимно вечер, физически изтощена от пътя. Това е добро сито – трябва да те тресе важно вълнение, за да си дадеш зор да надмогнеш умората. Вероятно по този начин съм записала само най-силните истории – онези, които толкова са ме развълнували, че никаква умора не е била способна да ги заглуши.

 

Каква всъщност е историята на тази синя палатка? Използваема ли е след толкова много път? Да не би да си ѝ намерила вече заместничка?

 

 

Съвсем използваема е. Има само няколко счупени рейки от силни ветрове. Даже обмисляме да я вземем на следващо пътуване.

 

 

Какво е нужно, за да бъдеш събирач на истории? Имаш ли конкретен план за действие, когато общуваш с непознат, но интересен за теб човек, или разчиташ на импровизацията?

 

 

Събирач е сравнително овъншнена позиция – някой, който протяга ръка и откъсва плод. За мен историите се случват по друг начин, по-”въвлечен”: когато се поставиш ти самият в ситуация; когато си раним участник, а не защитен наблюдател; когато престрадаш малко – та после да има какво да разкажеш; когато си надмогнеш срама и защитите и заговориш някого, споделиш му нещо искрено за себе си, а това отключва и него насреща.

 

 

Ако има нещо, което е по-”стратегическо” от моя страна – това е афинитетът ми да задавам въпроси. Намирам умението да питаш за своеобразно изкуство – да питаш с внимание и естествен интерес, но без напор и врене на носа; да знаеш кога да попиташ направо или кога да се оттеглиш; да развиеш усет кога човек е готов да ти каже нещо важно, но не му стига смелост – тогава да знаеш как фино да го окуражиш; да не се страхуваш да се откриеш ти самият, за да има другият усещането за реципрочна уязвимост. Изобщо, това ми по-интересно от всичко на света – сложността и крехкостта на човешкото общуване.

 

Любимата ти история от книгата, която остави най-силен отпечатък в теб самата?

 

 

Може би за баба Свеа. Една 90-годишна шведка с деменция, която не си спомняше как да се прибере, къде е домът ѝ. А като получи предложение да я закарат, отказа с думите: “Това ще е измама!” Не ѝ хареса леснината, прекият път. Падам си много по хора и истории, които ми демонстрират как да драпам с хъс през трудното.

 

Начинът, по който избираш следващото си предизвикателство за пътуване? Местата по света, които да се готвят да бъдат посетени от Петя?

 

 

В духа на предишния отговор – привличат ме сурови, сдържани места, негостоприемни, ако щеш. Като пустини, фиорди, ледници, полета от лава, затвори, ледени реки. Има нещо у мен, което неудържимо иска да се сприятели с Голямото Страшно и мечтае драконът да му каже: “Добре, ще те пусна в дома си.”, защото това би значело, че ще загуби страшността си. Предполагам, че е вътрешен психичен процес, който просто съм изнесла навън и това е едно от проявленията му. Сега си мечтая за пустинята Атакама в Чили. Сложно за обитаване място, на което живеят удивително корави, издръжливи животни.

Владислав Христов

от

публикувано на: 29/07/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: