Марко Мескида и импровизациите

21/08/2019

Отдавна чаках момента да се доближа до най-обещаващата звезда в испанския фламенко-джаз свят – композитора, импровизатора и пианиста Марко Мескида. Слушаме и гледаме негови импровизации като същевременно обсъждаме нещата, които се случват на и зад сцената като впоследствие добавям пропуснати бисерчета, като презентацията му с нашето откритие от 2005 Силвия Перес:

 

 

Как така от свободните импровизации успяваш да преминеш до иконите на испанския поп, „Мекано“ и тяхното “Hijo de la Luna”?

 

 

Соло-пианото ти дава възможност да си изследовател и пътешественик. Така можеш да свириш както собствени композиции, така и джаз-стандарти, а защо не – и поп-хитове. Но всичко е труд. Вземи репертоара ни с Чикуело около Равел. Артистично погледнато съм стимулиран да се кача на сцената и да не знам какво ще свиря. Това е и много изискващо към самия мен. Намирам го за необходимо, за здравословно.

 

Преценете сами. Можете само да го слушате, докато четете останалата част от разговора ни:

 

 

Много пианисти си имат готов сет-лист. Но на мен ми харесва световъртежа, който е един от пътищата ми за откривателство, нищо че идвам от песента. Хубавата песен може да бъде както класически мадригал, така и поп, джаз-стандарти или латиноамериканска музика.

 

Също и фламенко – там преди теб е Чано Домингес…

 

 

Да, с него сме добри приятели. Правя нещо като коктейл от всичките си влияния, но странно, ти си първият, който ми говори за близост с Тете Монтолиу и Паскал Комелад и това много ми допада.

 

С кого те сравняват, може би с Мишел Петручани?

 

 

И с него не, но ти пак позна колко много ми харесва.

 

Открих го малко след кулминационния ти момент, когато извади един кристален тон, както той го можеше.

 

 

Да, вярвам че музиката сама по себе си има много голяма сила и аплаузите идват като културно наслоение, но много ми харесва секундата тишина след края на някоя бурна част на симфония. В този момент спирам дъха си, толкова е красиво. В джаза също има подобни моменти – на този концерт усетих уважението в тишината. Ако предпочитам дългите импровизации, не е, че не обичам аплодисментите, просто ми идва нещо различно, което бързам да изразя. В соло концертите ми се старая да карам публиката да пътешества, да се слива с нещо – някои ми казват, че откриват пейзажи, други – приказки, трети – сцена от филм – така е, когато е задействано въображението на хората.

 

 

И контрастите, които създаваш между двете ти ръце…

 

 

Много ми харесва тази биполярност. Не знам дали е заради островната ми битност – в Менорка има силен северен вятър, а там съм живял до 18 годишна възраст. И всичките тези контрасти ги има в музиката ми. Тя със сигурност щеше да е различна, ако бях роден в Бронкс, в Токио или в Нормандия. В развитието си всичко дължа на свиренето. Започнах в общинското училище, което бе много по-свободно от специализираното музикално. Там можех да свиря популярна музика от радиото, песните на „Бийтълс“, джаз-стандарти. После отидох в Консерваторията, където всичко бе по-сериозно. И слава Богу, че не започнах със сериозното, догматичното – като малък пробваш разни неща, експериментираш, импровизираш. Взимах някоя соната на Бетовен или Партита на Бах и почвах да творя, да импровизирам върху тях. За мен това бе стимул да вникна по принцип в музиката, да разбера кои са Бах, Бетовен, Шопен и Скрябин и след това да почна да правя моята си музика. Заедно с популярната музика, фолка, рока, джаза и да оставам свободен. Така че днешното ми соло пиано е един от световете ми, вчерашният концерт бе различен, а утре ще е трети и вярвам, че това е така, защото в свиренето си съм изследвал свободно много територии. Никога не съм имал преподаватели, които да ме спират – „не, не прави това“.

 

Май и днес намигна на Скрябин?

 

 

Да, има дни, в които след като съм си го свирил, на концерта ми идва нещо повече от него. А ако съм си свирил бразилско шориньо, идва ми и на концерт да го включа. Можеш да си мислиш, че в музиката си най-свободен, когато най-малко я слушаш и най-малко си се „заразил“ с нея, но когато непрекъснато сме изложени на влиянието ѝ, хубавото е, че всеки артист е свободен да си избере каквото си поиска за коктейла, който ще направи. И пак някой ще ти каже, че открива в музиката ти „Бийтълс“ и „Кинг Кримсън“, а друг – популярна латиноамериканска мелодия. Това е соло пианото – в него се крият много звучности.

 

 

А вярваш ли в дуенде?

 

 

Вярвам, че то е във всеки от нас. То е вътрешната ни сила, която трябва да се научим да контролираме така, че да можем да задържим както сега, една голяма публика в пълно мълчание, за 50 минути. Не знам дали точно това е дуендето, но ти си там, чувстваш се свързан с него и отдаваш цялата си енергия във всяка нота. И когато това стигне до хората, се получава нещо магично. Много хора ми казват колко ги очароват популярните ми формации, като тази с Чикуело, докато не винаги разбират това със соло пианото и споделят, че не знаят дали им харесва или не, но не могат да го забравят дни наред. Затова си мисля, че всеки изпитва своето дуенде – ако си дошъл на концерт с отворени сетива и готов за всякакви експерименти, и то ще се появи. И когато нещата се получават между отделните музиканти на сцената, те са успели да дадат израз на уникалния си потенциал, да се „заразят“ взаимно и да „заразят“ публиката с дуендето си. Но то е моментно, не остава като платното на художника за цял живот. Вчерашното не ми служи днес, нито днешното ще дойде утре. То следва да се подновява всеки следващ път, ако се раздаваш максимално. Така хората ще усетят дълбочината ти. Дейв Либмен ми бе казал, че аудиторията разпознава целия ти живот в музиката ти. Чувствителността ти, хумора ти, твърдостта ти. Всичко има своето обяснение. Това е дуендето, то е неуловимо. Но можеш да уловиш как е дошло при теб, какво се е случило.

 

 

Затова ли си записваш всички импровизирани концерти?

 

 

Да, винаги, когато мога. Преди импровизациите ми бяха по-кратки и се вписваха в общия сет-лист. Сега предпочитам да рискувам според публиката. Често слушателите ми навлизат веднага в новия непознат за тях опит, който им предлагам. Естествено, като се слушам, се критикувам за едно или друго. Най-важното е да мога да направя перфектния тайминг за всяка част от цялостната импровизация. Гледам на тях, като на платна – например, огромно жълто петно, пресечено от червена линия и после още малко жълто в различен нюанс. Виждал съм подобни платна в Музея за Модерно изкуство в Ню Йорк. Затова ми е важно като се слушам, да преценя дали съм взел правилното решение в правилния момент. Това търся и в концертите на другите – да разбера кога какви решения вземат. Когато предприемаш пътуване от 50 минути, трябва да си сигурен в избора на момента. Колкото повече се слушаш, по-добре се познаваш и по-добре контролираш времето и пространството.

 

Сигурно се чувстваш късметлия, че публиката не очаква от всеки твой нов концерт това, което очаква от Кийт Джарет, сравнявайки го с Кьолнския концерт?

 

 

Да, така е. Свободната импровизация, това си ти днес. Не слушам непрекъснато еднин и същи концерт, за да не се влияя от него. Предпочитам да го издам като моментна снимка на деня. Колкото до публиката – хубаво е да е с незамърсени уши. Да не знае дали ще ѝ хареса или не, ако е различно от това, което е очаквала. Както не отиваш в друг ресторант, за да го сравниш с предишния, където си ходил, а да откриеш вкуса на неговия готвач. Сравненията не са нещо положително.

 

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 21/08/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: