Японското момиче

Японското момиче

Бях слязъл да го посрещна, понеже входната врата на блока се заключва с код, а бях убеден, че нямаше да намери звънеца, който съответства на апартамента ми. Запомних тъмночервения Крайслер, доста стар впрочем, с плъзгаща се врата вместо стандартните. Такива неща правят впечатление, разбира се.

Човекът ми подаде визитката си. Нямаше име. Пишеше само: „Ремонт, резервни части, транспортиране, продажба на нови машини…“ След това имаше телефон. После още един. Но име липсваше. Тогава това не ми направи впечатление, хората се обаждаха на такива телефони, когато имат проблеми и не се интересуваха дали от другата страна ще вдигне Иван или Димитър. Никога не бях изпитвал особени трудности с машините, рядко се разваляха в моите ръце и това беше един от редките случаи, в които трябваше да повикам някого за поправка. Все пак се случи и на мен.

- Помня машините, но не и хората – каза той, докато опипваше вътрешността на барабана. След това пръстите му се преместиха върху гумената изолация, която отделяше стъклото на вратата от металния корпус и не позволяваше на малки фини капчици вода да се процеждат, докато е в работен режим. Огледа внимателно гумата, сякаш се опитваше да се увери дали все още е толкова еластична. След това затвори вратата, изправи се и ме погледна. Усмихна се и помаха с пръст, все едно ми се заканваше. Не знаех как да реагирам на това.

Средно висок, с късо подстригана прошарена коса, той седеше изправен в кухнята с щепсел в ръка и се оглеждаше за електрически контакт. Този, който беше предвиден за машината, остана зад нея и не си струваше отново да я местим за пробата. Бях предвидил това и протегнах ръката си, в която държах удължител.

- Предпочитам италианките – продължаваше той. – Те са фини, но здрави. Имат чудесен дизайн. Такава като твоята не съм виждал с години. Странна работа.

Той включи щепсела и клекна пред машината. Сипа малко прах за пране, грабна кухненската кърпа, която висеше пред него – явно я сметна за достатъчно мръсна и я постави вътре. Натисна няколко бутона, с което програмира машината за четиридесет минути на шестдесет градуса. Изчака няколко секунди и чухме водната помпа, а след това и барабанът се завъртя. Той се усмихна, протегна ръката си към мен, сякаш за да ме поздрави. Стиснах я. Гледаше ме настоятелно, сякаш искаше да ми каже нещо. Попитах го колко дължа. Каза тридесет. Дадох му ги.

- Теб обаче няма да те забравя – каза той вместо да ми благодари. – Имаш твърде възпитан вид.

Не казах нищо. Сигурно беше така. Съгласих се мълчаливо и се отдръпнах, за да му направя път. Кухнята беше тясна. Докато събираше инструментите си, той продължаваше да говори:

- Изгорял е предпазителят за деца. Явно си почиствал машината с влажен парцал, докато е била включена и е попаднала вода, дала е късо. Затова е изгорял бушонът. Станало е късо. Всъщност това е ролята на предпазителя. Той предпазва. Така спира достъпа на електричество и отварянето на вратата, за да не стане всичко във вода. Много интересна машина. Откога я имаш?

Отговорих, че съм само наемател, а не собственик. Така че, дори не бях аз човекът, който я е купувал. Знаех, че моделът е стар, но не подозирах, че може да буди толкова любопитство. Той се наведе леко към мен и каза заговорнически:

- Съвсем наскоро сякаш ремонтирах една германка на вашия етаж. Беше стара, но красива. Оправих й нагревателя. Сега може би ще живее още петнадесет години. А може да е било и другаде. Така де… – прокашля се той. – Пушиш ли?

Пушех, но нямах никакво намерение да споделям цигара с монтьора. Въпреки липсата ми на отговор, той се отправи уверено към балкона, отвори вратата и ме покани навън. Сякаш това беше неговото жилище, а не моето. Бях кротък човек, така че приех нещата така, както бяха; излязох навън, той ме последва, извади кутия червено „Марлборо“, за да ме почерпи. После поднесе запалката си, вдишах дима и се опитах да си представя неговия безкраен делник, в който общува повече с машините, отколкото с хората, които са го повикали.

- Трябва да чистите и резервоарите за препарат. Те и без това натрупват доста боклуци. Шлака – посъветва ме той. Запитах се, дали ако никога не чистя резервоарите, ще се случи нещо трагично някога. Едва ли. Но все пак реших, че трябва да го послушам. Човекът говореше загрижено. – Едно време много си падах по едно такова момиче като твоето.

Отне ми половин минута, за да разбера, че говореше за пералнята.

- Беше също толкова бяла, съвсем крехка, имаше същите хромирани елементи. Беше много фина механика. Собствениците й обаче винаги перяха на високи обороти. Не знам дали заради това или поради нещо друго, колекторните двигатели постоянно имаха нужда от ремонт. Ако не знаеш какво точно представляват – те позволяват плавно регулиране на оборотите на барабана при центрофугиране, използвайки електронни схеми за управление на двигателя. Беше сглобена в Словакия, а тази твоя японка… Проверявал ли си къде точно е сглобена? Обикновено има етикет на гърба… Както и да е. Тази японка изглежда сякаш никога не е давала дефект. За първи път ли я поправяте?

- Да, но не зная дали по-рано не е отваряна.

- Не е, не е – каза той и поклати глава. – Женен ли сте?

- Не съм – отговорих аз. – А вие? Нима това има общо с пералнята ми?

- Не, но машината е по-трайна от брака, повярвайте ми.

Цигарата му догаряше и той погали брадата си и се загледа в отсрещния блок. Дали познаваше машините, които бяха там? Изгаси цигарата в подметката си и ме изчака и аз да изпуша моята. Взе двата фаса в шепата си и тръгна към кухнята. Изхвърли ги в коша за боклук и вече опаковал инструментите си, се отправи към коридора. Светнах лампата, но той ме изпревари и отключи вратата, застана на пътя ми и сякаш се опитваше да върне ключовете в ключалката, но не можех да видя нищо заради обемистата черна чанта, която висеше от рамото му. След миг се размърда и излезе на площадката. Чудех се дали имаме да си кажем още нещо. Продължаваше да се оглежда.

- Не е бил този етаж. В този блок досега не съм идвал – каза той. Подаде ми връзката с ключовете. – Прощавайте, докато отключвах, по инерция взех връзката с ключовете в ръка.

- Довиждане. Благодаря за помощта и всичко най-добро – отговорих аз.

Мъжът кимна, качи се в асансьора. На следващата сутрин, заедно с тюлените завеси, които се реших да изпера след няколко месеца колебание, извадих от пералнята златен пръстен с едър камък; предполагам – рубин. Нямах представа дали камъкът е истински или фалшив, но бях убеден, че пръстенът принадлежеше на мъжа. Опитах се да се сетя как изглеждаха ръцете му. Имаше ли там пръстен? Нямах спомен. Спомних си цигарата между пръстите му, ръцете му, когато ми поднасяше огънчето. Не помнех.

След като прострях, се опитах да набера номера, на който го бях потърси вчера. Телефонът беше изключен. Не само, че никой не отговаряше, но онзи познат глас съобщаваше, че няма никаква връзка с абоната. Опитах се да набера още веднъж. Резултатът беше същият. Оставих пръстена на плота в кухнята, подсуших го и започнах да се обличам. Имах работна среща след час и не биваше да закъснявам. На излизане пробвах да звънна отново, но нямаше никакъв резултат.

Слизах по стълбите, когато се сетих, че на визитната картичка имаше изписан още един номер. В една пряка съвсем наблизо видях и паркиран Крайслера, с който човекът беше дошъл вчера. Какво ли можеше да прави тук отново? Може би бе дошъл да ме потърси именно за да намери изгубения си пръстен. Докато седях с телефонния апарат, залепен за ухото, чух свободен сигнал, след това щракване, сякаш отсрещната страна се включи и после отново прекъсна. Набрах номера отново и чух обичайното изречение на оператора, който казваше, че връзка с абоната е невъзможна.

Тръгнах към мястото на срещата и забравих за случката. Времето напредваше, а трябваше да бъда точен. Няколко часа по-късно, прибирайки се у дома, забелязах, че колата я нямаше. Качих се в асансьора и открих, че външната врата на апартамента ми беше отключена. Стреснах се. Отворих широко вратата и я оставих така. Вътре беше тъмно. Светнах последователно във всички помещения. Нямаше никого. На пръв поглед изглеждаше, че нищо не липсва. Освен пръстенът. На плота имаше бележка, която започваше с извинение: „Едва ли ще ви се стори нормално всичко това…“ Бях толкова изненадан, че бях забравил входната врата широко отворена. Стреснах се от шума на асансьора. Заключих внимателно и се уверих, че вратата е плътно затворена.

Върнах се към бележката: „…в момента, в който я видях, бях убеден, че е тя. Това беше моето японско момиче, от първата ми квартира. Моето момиче, което ръфаше боксерките ми, докато не поправих регулатора на оборотите. Момичето, което късаше гащите на жена ми и мачкаше ризите, сякаш ги дъвче. Тогава започнах да я поправям, след няколко ремонта работеше чудесно и както виждам е работила години наред без да се налага да бъде поправяна. Да, излъгах ви, че никога не е отваряна, но тогава не бях напълно сигурен. Пръстенът изгубих някога вътре. Чудя се колко време е седял там, колко ли собственици е сменил? Няма значение… Пръстенът би трябвало да е заседнал някъде в уплътненията, които вчера опипах, но сякаш нищо не напипах. Как ли не сте го открили по-рано? След толкова години употреба… Но не се учудвам, след като зная как хората се отнасят към машините си. Не ми се сърдете. Не ви обвинявам. Аз вече ви казах – помня машините, хората не. Въобще не очаквах да го видя. Дойдох тайно, за да проверя наистина ли е тя. Направих копие от ключа тайно. Търся я от години. Радвам се, че го е изплюла. Извинявайте за краткото незаконно проникване във вашия дом. Поне успях да видя това момиче за последно.“

Петър Денчев е български театрален режисьор и писател. Автор е на романа „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ (Награда „Развитие“ 2007 и специална награда „Южна пролет“ 2008), сборника с разкази „Истории в минало време“ (ИК „Жанет 45″) и антиутопията „Тихото слънце“ (ИК „Жанет 45). Има сценични реализации в повечето големи български театри (Сатиричен, Народен, театрите във Варна и Русе и др.), работил е върху текстове на Шекспир („Ромео и Жулиета“, „Дванайсета нощ“), Молиер („Мизантроп“), Едуард Олби („Морски пейзаж“), Жорди Галсеран („Карнавал“, „Бурунданга“), Еврипид и Ануи („Медея“). Негови текстове са превеждани на сръбски, македонски, английски и немски. Има множество публикации в печата, гост е на литературни резиденции на Балканите (Македония, Сърбия).

Още: