Аз, роботът

Аз, роботът

Credit to the song “I, robot“ by The Alan Parsons Project

Обичаше метрото, но не и през лятото. Просто тогава природозащитниците бяха твърде много. В действителност едва ли бяха повече отколкото през което и да е друго време на годината, но самото им присъствие бе далеч по-осезаемо. Навярно заради високите температури. Тя иначе бе много „за“ пестенето на най-ценния ресурс на планетата. Водата. Но не и по този начин. Не и поради такива причини.

Още с влизането си във вагона усети, че този път работата е дебела. Мирисът бе много над нормата. Огледа се чевръсто, за да идентифицира приОДОзащитника. Бързо го откри. На цялата пейка се подвизаваше само той, явно и други пътници своевременно го бяха идентифицирали и се опитваха да спазват почтително отстояние. За нейния префинен нос обаче бе необходима още по-сериозна дистанция. Може би бе уместно да смени вагона на следващата спирка. Засега се отдалечи максимално в единия край, а там видя и едно местенце на малката седалка, половината от която бе заета от някакъв младеж, чиито пръсти усърдно танцуваха по лаптопа в скута му. Седна до него, той леко извърна глава, а после продължи да пише забързано. Каква бе изненадата й, когато от устата му се разнесоха думите:

- Здравей, Миленче, как е?

Замръзна на място. Макар и сдържан, поздравът бе като между стари приятели, които не са се виждали отдавна. Устата ѝ леко се отвори, но не успя да издаде и звук поради обзелия я ступор. Особена усмивка пролази по устните на младежа, който дори не я удостои с втори поглед. Продължаваше усилено да пише каквото там си пишеше, но това занимание явно не го смущаваше ни най-малко да продължи странния разговор:

- Май не ме позна, а?

- Ами не, съвсем не, познаваме ли се? Според мен имате някаква грешка.

- Искаш да кажеш, че не се казваш Милена?

- Милена съм наистина, но не мисля, че …

- Милена Самуилова Карагьозова? – на прима виста звучеше като въпрос, но в тона не се долавяше и грам колебание.

Тук вече замръзна. Кое беше това момче? Погледна я отново право в очите. Изглеждаше абсолютно непознат. Израженето му бе някак си странно безизразно, особено с оглед на подобна ситуация. Тайфун от спомени се развъртя в главата й с пълна сила, всяка клетка от хард диска изпращаше информация, но тя бе твърде хаотична и трудно можеше да се извлече нещо полезно от такъв скоростен водовъртеж. Истината бе, че нямаше никаква представа с кого говори.

- Виж, аз… аз не те помня… може би…

- Спокойно, не се притеснявай – младежът обърна пак глава и се втренчи в екрана пред него. Пръстите му отново заиграха с бързината на пианист-виртуоз, а тонът му неизменно продължаваше да е лишен от емоция. – Надявам се, не се сърдиш, че пиша, докато ти говоря, ама просто гоня срокове за едно нещо. А срокът ми е след час. Странна работа, хем бързо работя, хем не мога да смогна.

- Кой си ти? – запита тя, без да отделя никакво внимание на последната му забележка.

- Сашо, ама това едва ли ще ти помогне. И не се учудвай, че не ме помниш – той й хвърли отново бегъл поглед, смигна, но някак си механично, сякаш окото му бе клапа, която се затваря за миг. – Все пак аз ти поднесох роза и те каних на среща, ако беше обратното, или пък поне бе приела, може би и ти щеше да ме помниш. Аз принципно доста помня. Фактически помня всичко. Не знам дали това е плюс или минус. Може би и двете.

- Поднесъл си ми роза?! – недоумението я бе обзело напълно. За момент в съзнанието й нахлу мисълта да не би това да е някакво идиотско риалити предаване със скрита камера, озърна се, но никой от хората около тях не даваше признак да се интересува от разговора.

- Ха, ти май се почуди да не е нещо нагласено? – особената усмивка се прокрадна по лицето му, но утихна почти веднага. После той извърна глава и добави простичко: – Имай предвид, че комуникацията с мен винаги се получава някак си… да кажем странно. Веднъж ми казаха, че имам „неконвенционално общуване“, каквото и да значи това. А колкото до познанството ни – беше бая отдавна. Трябва да се върнеш над 20 години назад. Приравнителен устен изпит за английската гимназия. 1994-а. Същата нощ бяхме били Мексико на дузпи на Световното. Предишната седмица се бяхме явили на писмения и тогава реално се бяхме запознали. Флешбеци появяват ли се вече?

- Боже… сещам се, че имаше нещо, наистина някакво цвете…

- Не просто цвете, а роза. При това жълта. Беше ми казала, че такива обичаш. В действителност се чудех между роза и черен шоколад, но в крайна сметка избрах първото.

- Помниш, че обичам черен шоколад??!

- Не просто обичаш, ти си луда по него. С белия е точно обратното. Освен това обичаш – или поне тогава обичаше – карфиол, банани и всякакви видове ядки. Не понасяше ориз, което ми се видя много странно, но то… всеки човек на тоя свят си има странности някакви. От музиката слушаше Депеш, тамън си бе купила новия им албум, не помня кой, аз самият никога не съм ги слушал и дори не им ги знам като заглавия. Но най-характерното за теб тогава бе, че не обичаше къси поли и обувки на високи токчета, нещо, което приятно ме впечатли. Гледам, че и до днес тези атрибути отсъстват в репертоара на облеклото ти. Иначе да, мразеше също и оранжев цвят, но това с възрастта си го преодоляла, предполагам. Но най-любопитно ми е дали някоя книга е изместила от класацията ти първото място на „Спасителят в ръжта“ на Селинджър? Току що я беше прочела и бе изяла няколко шоколада на последните сто страници.

Младежът издекламира цялата информация като стихотворение от училище, а същевременно не спираше да пише на лаптопа. Това несъмнено подсилваше абсурдността на ситуацията, но така или иначе Милена бе толкова смразена от всичко, което чу, че безусловно не бе в състояние да отвърне каквото и да било. Младежът се обърна, разчете явно и наченките на ужас, изписани на лицето й, и добави със същия равен глас:

- Сигурно си малко сащисана, съжалявам за което, аз по принцип малко така въздействам на хората, помнейки какви ли не детайли. Не че искам, просто така се случва. Преди три години бившата ми жена, когато ме напускаше, ми сподели, че не иска да живее повече с робот. Да, точно така ме нарече. Задето съм помнел всичко, задето съм го анализирал и така, видиш ли, съм я задушавал. Не съм й оставял пространство. А аз просто си помня. И свързвам спомените един с друг. А като правя връзки, правя и изводи. Не мисля, че има нещо толкова лошо в това. Както и да е. – За първи път нещо като емоция пробягна по лицето на странния младеж.

- Аз… мога да кажа само, че… съм доста впечатлена… – промълви накрая с усилие тя.

Сашо се обърна към нея и се усмихна, ала усмивката му напомняше тази на Шварценегер от втората серия на Терминатора, когато малкият Джон Конър го учи да на това (като че ли) все по-трудно за хората изкуство.

- Аз пък мога да кажа, че моята спирка дойде и трябва да слизам – с отработено движение затвори лаптопа и се изправи. – На добър час, Миленче и… – той кимна по особен начин с глава към нея – пожелавам ти да си много щастлива.

- Благодаря – бе единственото, което успя да се отрони от устата й.

Чак когато вратите се бяха затворили, си даде сметка, че последният му жест бе насочен конкретно към ръката й, по-конкретно към пръста й, а най-конкретно към венчалната й халка.

***

- Не мога да повярвам, че отново си сготвил ориз!

- Ама той е със стафиди! Нали уж обичаш ядки?

Тя само поклати глава. Изведнъж погледът й бе привлечен от друго.

- И пак си купил от тези гадни салфетки?

- Какво пък им е на тях?

- Оранжеви са!

- Е, и?

- Няма „е, и“! Дразнят ме! Точка!

Мъжът й се нацупи и уморено изпусна сякаш двойно по-голямо количество въздух, отколко бе поел.

- Не мога да разбера как може да те дразни някакъв цвят? На колко години си?

- Тук годините нямат значение. Просто всеки човек на тоя свят си има някакви странности.

-  Твоето не са странности, а неадекватно държане.

Неадекватна ли ме наричаш?

- Тълкувай го както искаш. Така или иначе, каквото и да кажа, ми извърташ думите постоянно. Или ме бомбардираш с твоите изчанчени въпроси.

- Фактически имам един-единствен въпрос към теб. Имаш ли представа кои са ми любимите цветя?

Съпругът й отстъпи крачка назад, видимо стъписан:

- Ама… ето точно това имах предвид, като казах неадекватно поведение. Изведнъж изтърсваш нещо такова, ни в клин, ни в ръкав. Любимите ти цветя?  Не, не знам кои са любимите ти цветя! Ама я кажи, честно, видът им ли има значение, или това, че всяка година ти подарявам  букети и на осми март, и на рождения ден, и на какви ли не още празници? Да не би да забравям? Да не би да не си късам задника от работа? Но какво получавам – упрек, че съм купил оранжеви салфетки! Аз… аз направо не мога да те разбера понякога.

- Под понякога сигурно имаш предвид последните седем години?

Еди Румян е роден през 1978 г. Завършил е магистратура по „Индустриален мениджмънт“ в Стопанския факултет на Технически университет – София. През работно време се занимава с екселски таблици, а през свободното обикаля из планините с приятели, кара ски и открива нови, вълнуващи места. Много обича да чете и играе тенис. Понякога и пише. Негови разкази са издавани в списание „Кръг“, литературната платформа #писателибезкниги и издания на Пощенска кутия за приказки.

 

Още: