Втора второ

Втора второ

На Петя Караколева, за първите дванайсет думи в този текст.

По истински случай.

Докарали я през нощта, била ужасно дебела и количката не я побирала [1], едва я прехвърлили на свободното легло, „внимавай, полека, да не я изтървеш, внимавай, бе!”, а преди това вдигнали от същото легло една жена, придружител, от тези, дето идват с близките си, когато близките не могат да се обслужват сами, защото няма кой да ги обслужва в болницата, да ги храни и да им дава вода, това да не е хотел, това е работа за роднините, не за санитарите. Станала придружителката и с ужас гледала онази другата жена, докарана по спешност, как се разлива в леглото, потъва в него и се слива с мръснобелите чаршафи, на които допреди малко е лежала тя и кой знае какво е сънувала. А онази нищичко не казала, само гледала нагоре, към луминeсцентните лампи на тавана, да се чудиш какво толкова има там, какво вижда, знае ли къде е въобще и откъде идва. „От втора нефрология ни изписаха вчера и в епикризата пише – изписана в добро здраве, това ли ви е доброто здраве, тя по-добре беше, преди да влезе там”, говорил мъжът със зачервеното лице, което го правило да изглежда по-млад, отколкото е, единственият мъж в стая с пет болни жени, една придружителка, лекарката и две санитарки.

[1] Дословен цитат от първото изречение на неиздадения роман „Мъжете на Йона” на Петя Караколева 

Започнал и минал прегледът по всички правила, с тази разлика, че жената много не участвала в него, нито чувала сякаш, нито виждала („отвори устата, отвори, казвам, устата, колкото можеш, отвори”), но тя само очите държала широко отворени, устата трябвало насила, и там езикът бил страшен, сгърчено сиво месо, обезводнена била, сгъстила се кръвта й като тиня на дъното на река посред лято, нито урина ще даде, нито кръв, всичко за себе си пазила, и без това толкова малко й било останало.

И като си отишла лекарката („толкова младо и мило момиче, пък вече лекар”), останал мъжът на стол до жена си и разказал: как от 48 години са женени, и две преди брака още, и как като били подписвали им били казали „в добро и лошо”, добро са имали, и лошо колкото искаш, това пак е лошо, но заедно ще са. И както говорел, още по-мила му ставала, галел я по ръката, по лицето, неговото момиче, кога е станало на шейсет и осем години, мила му била, и още по-мила заради това, че пет други жени в стаята го гледат, стават свидетели на любовта им, значи наистина я има, там е, между леглото и стола във втора стая. Задрямал на стола, хванал едната й ръка, за другата били завързали системата, и тя даже се опитала да му каже нещо, честна дума, опитала се, но не се получило, не успяла, и така си заспали заедно – той сгънат на стола, тя превита в леглото. Заспали и болните в леглата си, и придружителката на друг стол в края на стаята, хем ядосана, че леглото са й отнели, хем пък вече и не искала това легло, дето не се знае дали няма да се превърне в ковчег до сутринта.

На сутринта лекарите били вече много, „и кой я е приел, като има заповед да не се приемат така пациенти, защо са я изписали в това състояние, имаш ли диабет, кажи, алергии някакви”, тя отваряла уста да каже, но никакви звуци нямало, пресъхнали били повече от нея думите, а мъжът, който спал на стола, опитал да обясни, да разкаже, но и на него думите му сякаш оредявали, изпадали от изреченията като натежали мухи преди дъжд, нищо не му се разбирало. Пратили го да се прибере и да вземе изследванията на жена си, а на нея пуснали още една система, пробвали пак да вземат кръв, „нищо не пуска тая, ей, гледай, аз бода с иглата, във вена бода, и пак няма нищо, не пуска”. Лекарят наредил на санитарките да сменят чаршафите, че много миришело, на ацетон и на тоалетна миришело, не се трае, и тръгнали да я въртят и обръщат, да я хокат, че така се е насрала и трябва те да я бършат сега, и да си надигне малко дебелия задник, няма херния да хващат заради нея, „о боже о боже” се чуло завалено, и жените се изправили в леглата, абе, тая от втора стая второ легло проговори, говори жената, ето – сега стои с отворена уста, но е стиснала здраво очи, като че не може и двете заедно, уста и очи, „о боже о боже”. Чак като сложили памперса и събрали чаршафите в жълт найлонов чувал, чак тогава пак отворила очи и затворила уста.

„Ще полудея, ще полудея така”, повтаряла тихо придружителката от стола, цял живот била сестра на придружаваната, сега и медицинска сестра трябвало да стане, и да гледа такива неща, и много била ядосана на сестра си, че е така болна и не може да мръдне сама в проклетото легло, че заради нея и тя е тука, защото я обича, не може да я остави, как да я остави, сестра й е, а сестра й вместо да е благодарна, да я щади, понякога сякаш нарочно високо пъшкала и стенела, да стои до главата й и да не може и тя да спи, да не страда сама, и кога ще се свърши това, един бог знае…

Искали новата на ехограф да я видят, ама нямало как, как ще я избутат до кабинета, много тежи, никой не ще, по-добре да докарат ехографа тука, да го включат над леглото, пък колкото се види, толкова. И захвърчали от двете страни на леглото диагнози, органи, лекарства, като престрелка над окопи, и с всеки изстрел тя мъничко потъвала в леглото, малко по малко, да се скрие там и да изчезне, далеч от тия армии в белите престилки, дето гърмели над главата й и говорили за нея, все едно я няма там, все едно не ги чува, все едно не знае какво значи бъбречна недостатъчност и диализа и рак. Отворила уста, напънала се да каже, че тя е тука, че си има име, но само един мехур от слюнка се надул на спечените устни и се спукал.

Тръгнали си пак, извлачили ехографа от стаята, и пет чифта очи се втренчили в тая подутина на леглото, която даже не знаели как се казва, дишала още, даже проговорила, „вода”, ама тя го произнесла като „оа”, без съгласните. Едната жена станала от леглото и се опитала да й даде малко вода от бутилката, ама как да стане, още с първата глътка оная се задавила, пребледняла жената „Ами ако умре? Защо ли ми трябваше…”, ама не умряла жадната, преглътнала малко, повече изкашляла, и пак затворила уста и отворила очи нагоре, към тавана.

Умълчали се жените по леглата, притихнали, та да чуват дишането й, да са спокойни, че още е жива, че няма да умре там, в стаята им, в която така безцеремонно нахлула посред нощ, и проклинали наум мъжа й, че още не се е върнал, че още се бави, вместо сега да е тук и да поеме отговорността за всичко, което се случва и най-вече за това, дето може да се случи, да не я прехвърля върху тях тая отговорност.

Надникнала сестрата няколко пъти „оправи я тая ръка, не я свивай така, изпъни я малко, че не ти тече системата”, влязъл и един от лекарите „двайсет години се занимавам с тая работа, двайсет години съм в диализата, как може така да я изпишат, те са гледали да се отърват от нея, да не стане белята при тях”, а жените в стаята без да се усетят се разделили на два фронта и се окопали зад чаршафите: двете по-малко болни се свили в леглата и всичката им болка се покрила – стоят, не шават и не обелват дума пред лекарите и сестрите. По-болните – наопаки – започнали да пъшкат и да охкат, едната вдига кръвно, другата го сваля, да не пропуснат момента, да вземат мъничко поне от необичайното внимание към втора стая.

Минали два часа и за целите два часа жената от второ легло дишала, системата изтекла, включили поредната, мъжът й още никакъв го нямало, а жените в стаята почти забравили за новата „по спешност”, за купчината телеса върху чаршафите, която прекъснала съня и обичайния им ритъм. Отворили прозореца, да разнесе смрадта, която не успели да изхвърлят с жълтия чувал, завили се, зачели се, задрямали.

В 12 часа и 19 минути огромните месища на жената се разтресли, така подскачала върху леглото, като че тялото й е балон с вода, без сухожилия и стави, преляло се в едно нехармонично цяло. Протегнали се четири ръце над четири легла и запищели четири аларми, „втора второ!”, влетели санитарите „пак ли тая…”, сестрите, лекар, натиснали й тялото в леглото, но колкото и да го мачкали и месили, не можели да му възвърнат предишната човешка форма. Изнесли я с леглото и даже санитарите не мрънкали, че толкова грамадно и тежко е неживото й тяло, сега успокоено, сега така преливащо с чаршафите, и с пода, и стените, мръснобяло.

И толкова – не я видели повече, нито нея, нито пък мъжа й. Останал само столът, обърнат към мястото, където е било леглото – второто легло във втора стая.

Тошка Иванова е родена през 1981 г. Работи като творчески директор в рекламна агенция и се обучава за психодрама терапевт. Първата й книга – „Позитивно“, е издадена през 2012 г. В нея описва преживяванията си, свързани с болестта хепатит С. Като първата такава лична история, излязла от анонимност, книгата привлича широко обществено и медийно внимание. „Позитивно“ е преведена на английски и публикувана в електронен формат в „Amazon“, където през 2016-a влиза в класацията на първите десет електронни книги на „Amazon“ в САЩ с тема хепатит. През 2017 г. предстои издаване на втората й книга – сборник с разкази, от издателство „Жанет 45“.

Още: