Блус за Милко

Блус за Милко

На 13 бях червенокоса, нахална и имах приятелка на име Зорница. Правехме страшни простотии – цигари зад гаражите до училище и неспирно изследване на шансовете да се влюбим в някого през междучасието.

Харесах си внезапно синеокия младеж, който минаваше плавно през двора с приятеля си. Никакво внимание не ми обръщаше, така открих първоначалната хронична форма на тъгата. Тогава именно започнахме да ги следим. Първо – понякога, после – непрестанно. Случваше се да ги дебнем с часове, да се кикотим, да пищим като гъдулки, за да можем на финала просто да преминем покрай тях, а те дори да не ни забележат. Още по онова време бе неблагодарна работа да си влюбен.

Веднъж, когато минаха през училищния двор, ги засякох с поглед и решена, че няма за кога повече да отлагам, се затичах към тях и изкрещях:

- Хей!

Това казах само. Хей.

Моят човек се обърна, обърна се и неговият човек, и двамата втренчени в мене, предпазливо търпеливи, чакаха. Тогава попитах Къдрокосия:

- Ти как се казваш?

- Аз ли? – проговори той с човешки глас – Милко съм.

Обикновено някак си и сякаш смешно, не животоопределящо. Но това не е обикновена история. Това е смелост на 13, която казва „хей“ на няколко мъжествени къдрици.

- Хубаво – отвърнах му и влязох в час по химия.

Това остана най-дългият и съдържателен разговор, който водих с Милко в рамките на този живот. А следващият живот започна след около 2 години. А именно:

До бара, в който заживях, имаше банка. В банката работеше мой близък, когото понякога се отбивах да видя. Вече бях руса и, разбира се, все така нахална. Всичко предстоеше. Отворих вратата на банката, надникнах вътре и видях, че само новият колега на Мирон е там, влязох, окашлях се, а онзи седеше с наведена глава, играейки, че нещо там работи.

- Добър ден, търся Мирон – полюбезничих аз.

Тогава Главата се надигна плахо и едно светлосиньо небе се облещи насреща ми.

- Няма го.

- Кой го няма?

- Мирон.

- Да, вярно. А кога ще се върне?

- След час.

- Хубаво – казах и се изстрелях навън, сякаш ме гонеха за неизплатен кредит.

Излишно е да споменавам по колко пъти започнах да минавам пред стъклените прозорци на банката. По 20? По 120? Въобще тръгвах ли си от там? Следващият ход бе да взема телефона на Милко от Мирон.

Е, имах го.

Стана ясно, че не ме помнеше от онзи ден в училище, когато аграрно го попитах как се казва, което бе добре. Можех да започна на чисто. А какво по-чисто от това да му пратя анонимен, любовен sms? И после още един и още един, и така до 120. Неочаквано получих отговор:

„Познаваме ли се?“

Това бе сложен въпрос, наистина сложен. И аз, вместо да отговоря, му изпратих стихотворение от Веселин Ханчев.

Каза, че съм прекрасна. А след още няколко разменени sms-а, каза, че май ме обича. Дотук бях победила.

Когато обаче въртях хроничните си тегели край банката, осъзнах, че той не ме отчита, очевидно влюбен в анонимното момиче, с което си пише sms-и. Затова не настоявах. Не желаех да заставам между тях, защото аз самата също харесвах нея много повече, отколкото себе си.

И така, след седмици отсрочка, реших да погася нетегления си кредит: да се срещна с Милко. Вечерта гордо прекрачих прага на бара, изпих няколко бири и му пратих sms с текст: „DMS Dimana, да се видим, а?“

Първо не отговори. После отговори: „Не.“

Следващата вечер повторих процедурата. Тогава отговорът беше различен, а именно:“ Не, защото вали.“

Така е по-добре. Виновен е климатът. Защо да бъда аз.

На третата вечер получих съобщение : „Чакам те в парка над съда. На последната пейка под лампата.“

Сърцето ми запрепуска като младо, надървено жребче. Вълнение, дами и господа! Момичетата в бара заскачаха дружно с мен, едната ни жени, ражда ни деца и ги праща да учат в Америка, другата вика „опичай си акъла“, третата – „недей да ходиш, мирна стой“.

Незнайно как, но третата бях аз.

Изпих няколко рома и реших, че сигурно вече си е тръгнал. Бяха минали 40 минути, откакто получих sms-а. Виновно е времето, което лети. Защо да бъда аз.

Засмуках лимона от чашата с тревога, като в същия момент телефонът потрепери с въпроса: „Да те чакам ли още?“

Абе, ще чакаш, за кога ще чакаш! „Ела в бара до банката“ – написах аз и припаднах.

След малко се свестих. Момичетата като пчелички се суетяха около мене, една ми долива ром в чашата, друга ме пръска с вода студена, собственикът намалява осветлението на лятната тераса и казва:

- Тука ще седнете. И свещи мога да донеса, да не дава Господ.

Въобще, целият кошер работеше заедно. Излязох навън, наместих сърцето си по-надясно и въоръжена с достатъчно алкохол, тютюн и цитати от Веселин Ханчев, седнах сред приглушената светлина на лятната тераса. В най-уютния ъгъл на несигурните си 15 години. И тогава:

- Добър вечер – каза гласът зад кадър.

- Здрасти – каза кадърът.

Приближи се до масата, дръпна стола и седна срещу мен.

- Знаех си, че си ти.

Е т’ва е мъжка приказка.

Вечерта мина неловко в началото и нелепо към края. Аз не спрях да говоря и въпреки че той се усмихваше, романтичната лампа-помощник не помогна. И не беше романтична. Даже не знам дали въобще беше лампа. Малко по-късно всички заедно затворихме бара и отидохме в друг. Милко – с нас. И помня само срама – как събувам обувката на едно от момичетата, наливам бира в нея и подавам на Милко да пие.

Не пи. Не беше циркаджия момчето, банкер беше. После ме изпрати до вкъщи, каза, че ще се обади и с хладна крачка изчезна в кехлибареното на уличната лампа.

Не се обади никога повече.

Виновна е обувката на Боряна. Защо да бъда аз.

И ето ме 10 години по-късно, стоя на пост в поредния бар. Чернокоса съм и водя луксозен скандал с бармана Колю. Колю не иска да ми дава алкохол, защото пия успокоителни. Обяснявам му, че пия успокоителни точно защото не иска да ми дава алкохол. И сключваме споразумение – той дава алкохол на мен, а аз на него – ксанакс.

До мен на бара се настаняват двама стройни младежи. Поръчват се бири, разливат се смехове. Колю усилва музиката, вратни жили се изпъват във вокални недоразумения, таванът се пука, смъртта не съществува. Чувам как младежите спорят за името на бандата, която звучи. Казвам „това са ELO“, единият ми ръкомаха „НЛО е комедийно предаване“, а другият се усмихва с горчивина: „аз имам тъп приятел, моля да ме извиниш“ и разсеяно се премества един стол по-близо до сърцето ми.

Разговаряме за досиетата Х, музиката и бретона на Колю. Следват още ред ксанакс и ром, а той смело скъсява дистанцията. Аз отдавна вече не съм червенокоса, нито руса, нито на 13, оставям помежду ни няколко милиметра разстояние, приближи се още малко, не прекрачвай тази граница, за да има къде да се движат трамваите на желанието, забавна си, навел главата си към моята, надига чашата, наздраве, хайде, а това парче сега кажи ми на кого е, ти сериозно ли, навеждам моята глава към неговата, светлината в бара е като оръжие със заглушител, не разбираш кога си свален, това е ненормално близо, познаваме ли се отнякъде, а колко е нормалното, моите очи са сини, твоите какви са.

Димана Йорданова е родена на 6.04.1986 г. във Велико Търново. Завършва гимназия с профил „Изобразително изкуство“, по-късно следва Балканистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Нейни стихотворения са публикувани в литературните издания „Страница“, „Кръстопът“, „Море, „Литературен вестник“ и др. Носител на  Първа награда на Международния литературен конкурс „Алда Мерини 2016”, както и на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за стихосбирката “ Жената и мъжете, които бях“.

Още: