Да бъдеш бежанец в Родопите

15/04/2014

IMG_6832

Дамаск – Турция – бежанският център в Елхово – бежанският център в Овча купел – Осиково, Родопите. Осиково – последното село преди Рибново, където след безкрайните завои пътят свършва. Осиково, преди края на света. Пътят на Омар – майстора сладкар, Юсеф – шивача, Рафи – общия работник и техните семейства е дълъг. Път от ужаса на войната към бъдещето, в което вече са спрели да вярват.

Френският социолог Емил Дюркем казва, че отношението към свещеното определя границите на социалното съжителство. До каква степен обаче тези граници могат да бъдат гъвкави и приемащи – колкото и подобно твърдение да звучи като оксиморон до думата „граници“? И доколко това приемане е свързано с връзката със свещеното?

Едно родопско село – Осиково, показва, че пропускливостта на границите може да бъде огромна, така както топлината и съседството могат да отразяват свещеното в най-ежедневните му проявления. Може би донякъде, защото в смесените райони на Родопите  е дълга историята на съседство, съжителство и толерантност.

„Дошли сте в Рая на земята, само че Адам и Ева вече изядоха ябълката“, обръща се Кадри към тримата мъже от Сирия по време на разговора ни. Той познава толератността. Знае обаче и болката на местната реалност, която лекува с природно вроденото си чувство за хумор и самоирония. Те от своя страна са изцяло обърнати на Запад – Германия, Дания, Финландия – няма значение. Живеят с мисълта да заминат. Там, където ще има възможности. Там, където има за тях работа.

„Тук за вас няма, вие сте без работа и сте бедни, ние ли да вземем вашата работа?!“, обръща се Омар към събралите се с нас мъже от селото. И продължава: „В Дамаск бях майстор-сладкар. Жена ми беше учителка. Имах апартамент, кола, пари, живот. Сега живея със срама, че не мога да предложа на дъщеря си бъдеще“.

Дъщеря му – Натали, на 9 години. Достатъчно палава, за да играе до късно вечерта с местните деца, след като те се приберат от училището в Рибново. И достатъчно умна, за да се оправя вече на български, както и да отбележи замислено към другата колега от екипа ни : „ Ама ти говориш книжовен арабски! Говориш по-добре и от мен“. 

IMG_6864

Говоренето на арабски се превръща в събитие в селото. Всеки иска да сподели това, което не е могъл от няколко месеца – откакто сирийските бежанци са в Осиково. Трябва да бъдат регистрирани в службата по труда, да се снимат паспортите им.

Децата обаче се плашат от нас. Имат ни за магьосници – че кой друг говори арабски на това място! Моаз (8 год.) стопява напрежението като ме разпознава: „Познавам я, от „Монтевидео“ я познавам. И тогава беше с  тази чанта“, казва той и вече не може да се отдели от нас.

Случайна (или не дотам) среща, след курсовете за работа на доброволци с деца-бежанци в Интеграционния център на Държавната агенция за бежанците в Овча купел.

IMG_6875

Бащата на Моаз и сестричката му Марам (4 год.) – Рафи, е палестинец, живял и в Сирия в бежански лагер. Сега заедно със семейството си е настанен в малка постройка в двора на местната джамия. Юсеф и жена му пък живеят при Мустафа. Той и съпругата му не само са ги подслонили, но и помагат на Юсеф с намирането на временна работа, с пари и храна.

Питам Мустафа какво може да накара човек да приюти в дома си непознато семейство от толкова далеч, а той ме гледа неразбиращо. „Как какво? Моите са далече. Работят в чужбина. И тези са нечии деца. И те са далече. Знам какво е да си далече и колко е трудно“. И се грижи за тях.

А съпругата на Юсеф не се разделя от жена му. „Разбираме се, разказва Мустфа. Той ни разказва за Сирия. Видяхме снимки на разрушената му къща, сега той е без дом, семейството му е без дом. Една вечер ядем българско, една вечер – сирийско“. Просто живеят заедно.

IMG_6852

Когато разбира от телевизията за кризата с бежанците в края на миналата година, ходжата на село Осиково Джевдет ходжа (имам, както го наричат с уважение сирийците), се свързва със софийския мюфтия и кзава, че иска да помогне. Някои от местните са се възпротивили на идеята запустялото училище да бъде превърнато в бежански център (не искат „гето“ в селото), но в двора на джамията има празна постройка и той може да приюти в нея едно семейство.

В началото на годината обаче три семейства накуп получават хуманитарен статут и трябва да напуснат центъра в Овча купел. И търсят за помощ софийския мюфтия. Той от своя страна се свързва с Джевдет ходжа. И така откликват две семейства от Осиково – на Мустафа и на местния доктор, а третото семейство е настанено в двора на джамията.

Сирийските бежанци обаче не могат да се успокоят. Те са намерели разбиране и гостоприемство в родопското село, но искат да продължат пътя си. А Европа е затворила границите си и иска визи за хора с хуминатерен статут (мечтаният статут на бежанец получават малцина, а именно той предоставя на бежанците почти същите права, с които се ползват и българските граждани – в това число и да пътуват и работят в чужбина).

Мустафа разсъждава, че най-добре е за Юсеф и останалите да заминат. Но каналжийте взимат много – цената да те прекарат е между 500 и 1000 евро, а Европа е затворила границите. Братът на Юсеф е пробвал, но са го задържали и сега е в бежански център в Румъния.  Местните споделят, че биха прекарали сирийските семейства през билото на планината, за да им помогнат.

Страхуват се обаче, че в Гърция ще ги хванат и положението им ще стане още по-лошо. Това е и най-голямата болка на сирийските мъже, както и основната им тема на разговор – защо Европа не ги иска? Защо е затворила границите си за тях и така ги е вкарала в капан, както се изразява Омар.

„Защо ти е да работиш на Запад? Там ставаш роб. По-добре просяк тук, отколкото роб там. Остани още малко, ние ще се грижим за вас“, отново се опитва да разсее напрежението с хумора си Кадри. Омар и Рафи обаче са единодушни: Халал (доброто, което мюсюлманите вършат и за което биват възнаградени) е „това, което вие правите, това че ни приемате“. Харам (онова, което е грешно и се наказва) е,„че оставаме много дълго и се грижите за нас, тежим ви“.

А през това време Юсеф обяснява, че има нужда да работи, да изкарва пари. Членове на семейството му са на сирийско-турската граница. Инвалиди са, той трябва да замине, да работи и да им помогне с пари. Самият Юсеф е имал два месеца проблеми със слуха след като в Сирия снаряд избухва близо до него. В България са му поискали пари, за да го лекуват.

Така както и Омар е трябвало да плати за операция. Въпреки, че след подаването на молба за статут на бежанец, тези хора имат право на безплатно здравеопазване.

След разговора ни Омар ни кани у дома. Временния си дом в Родопите. И се извинява, че мястото е толкова тясно и бедно. Носи засрамено два буркана с компот – докторът ги е дал – и с жена му ни черпят. С компот и вафли. Те не пият и не ядат. Трябва да остане за децата. Ние обаче трябва да си вземем. Така повелява тяхната традиция на гостоприемство. „Много проблеми има във вашата страна. Това, което я прави обаче, са хората. И ние ще сме винаги благодарни“, казва Омар. След това мъжът с очила и шал, приличащ повече на интелктуалец от Париж, отколкото на бежанец в едно родопско село, става и отива да се моли в местната джамия. За бъдещето, което, както казва през тъжен смях, отдавна е спрял да вижда. Единственото, за което е благодарен, са тези бедни хора, които са ги приютили.

Binar

от

публикувано на: 15/04/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: