Училището ще го има – то ще пребъде!

12/05/2014

G.Toncheva-2

Срещаме се с Г-жа Гергина Тончева, дългогодишният директор и основоположник на Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) „Константин-Кирил Философ“ пред паметника на Светите братя – Константин-Кирил и Методий, в градинката пред Народната библиотека. Срещата ни е в 12 часа и тя цепи минутата. Сядаме на една пейка и разговаряме. Минали са 25 години, откакто съм завършила училището, а сякаш беше вчера.От епическата дистанция на последните 37 години говорим за случващото се в гимназията преди и сега.

После разбирам защо г-жа Тончева избира това място за срещата. Освен сборен пункт на всички настоящи и бивши възпитаници на гимназията (на 11 май, от 11 часа), пространството пред Народната библиотека е било утеха и стена на плача в продължение на 1 месец, преди 10 години, когато училището буквално е изхвърлено на улицата.

Защо през последния четвърт век постепенно висшето образование загуби някак стойност?

Аз не мисля, че е девалвирало. То си е стойностно, но други сили заемат днес пространството, което се полага именно на благонравието. Героят на нашето време, ако се изразим литературно, е себелюбивият, властолюбивият, сребролюбивият, неуморимият човек, кото постига целите си с цената на всичко. Бай Ганьо възкръсна. Власчицата да вземе. И там вече е щастлив, там вилнее, там командва ненаситно и хищно граби. За жалост, не за утеха – не е само у нас. Това е световен проблем. Променените критерии за оценка на човешката личност, на обществената позиция и авторитет – това е моето обяснение за този процес. Отчитам го, но не го приемам. Не съм съгласна. В мен всичко вътре се бунтува на това, което става около нас. Но понеже съм един непоправим идеалист все си казвам:

„О, това е временно. Минавали са и други такива вълни през съдбата ни. Минавали, отминавали; оставяли следа и поразия, но все сме възкръсвали.“

Понеже сме още в периода на Възкресение Христово, си мисля, че доброто може да бъде задушавано, но не може да бъде унищожено. То е в основата на човешкото естество и държавната общност, която според Платон и Аристотел е най-висшата форма на човешкото общение.

Вие бяхте директор на класическата гимназия в две епохи. Кога беше по-трудно преди 89-та или след промените?

Открихме училището на 10 октомври 1977-ма година. Тогава имаше вече условия за развитие на българската култура; бяха отворени пътища за общуване със световната култура и тя макар и по-плахо и от време на време проникваше и при нас. В края на 70-те години на миналия век имаше известно разведряване. А ние сме от друго хилядолетие, така че с тези измерения говорим.

Не беше лесно за нас в такъв смисъл:  да се открие едно ново училище беше нещо естествено, особено когато идеята за класическото образование и за възраждането на класическата гимназия тръгва от Софийския университет, но нямаше подготовка. Алма-матер е люлката на тези образователни идеи. Три-четири години именитите наши хуманитаристи начело с акад. Петър Динеков, с колегите от колегиума по класическа филология и кирилометодиевистика, сред които проф. Руска Гандева, проф. Александър Ничев, проф. Иванчев и още мн. други. Фактът, че се проточва толкова във времето, говори че не е било лесно. Едва 1977-ма има решение да се открие Класическата гимназия.

А класическото образование е дълбоко в нашия духовен корен. Тук отварям една скоба: ние сме се появили на тази наша днешна земя, когато тя е била облагородена, наситена със старогръцкия език и с културата на древните елини, а след това идва и римската култура. Класическото начало е в основата на духовния живот, на духовната култура по нашите земи. И ние българите сме имали късмета да бъдем наследници и най-вече продължители на класическото начало – с езиците, философията, литературата, културата. Но да се върнем към появата на класическата гимназия.

Началото – от идеята до реализацията. Първи стъпки – име, учебни програми, учители, подкрепа.

Началото беше любопитно, интересно и беше посрещнато много възторжено –  и у нас, и в чужбина.

Проф. Волф от „Еврокласика“(EuroClassica)  в списание „Гиманзиум“ (Gimnasium), почти едновременно с откриване на гимназията извести на света, че когато Европа стеснява класическото образование, социалистическа България откри класическа гимназия. От Москва дойде друг поздрав от акад. Дмитрий Лихачов. Поздрави откриването на гимназията той, мъдрият хуманист и побърза да се обнадежди, че е време и Русия да си възстанови своите класически гимназии. Кое беше трудното в началото? Не беше извършена никаква подготовка за класическата гимназия нямаше учебни програми, планове и подбор на учителите. Но Университетът беше толкова вдъхновен. В началото, когато открихме училището – проф. Руска Гандева; проф. Александър Милев – цялото това класическо общество, беше много щастливо.

На 10-ти октомври, в два часа, ден понеделник, в Седмо училище, в кинозалата обявихме, че откриваме Класическата гимназия. Аз не знаех какво предстои. Мен ме изстреляха: „Отиваш да откриваш гимназията“. Но това е друга линия на онова време.  Уплаших се в първия момент, но след това ми стана много спокойно; усетих каква идея е това, животворната й сила, като я свързах с делото на Светите братя, с цялата наша духовна история с духовното ни начало, си казах: „Много хубаво, че няма подготвени неща, защото не си длъжен да ги изпълниш.“

Откъде дойде трудното? Когато вече ме завладя идеята за класическата гимназия, естествено е да се върна при корена, а коренът ни е духовен. В онези времена да кажеш, че искаш училището да носи името Свети Константин-Кирил Философ, беше почти невъзможно. Даже колегите ми, за да не ме отчаят, ми казват: „Опитай, де“. Аз тръгвам с подготвеното предложение: „Кой ще ти даде – ми казва един от колегите –  кой ще ти даде светец за патрон?“ Викам: „Нищо. Да опитаме.“ Пожелах си го – не мога да не опитам.

Е, стана. Как стана? Тогава имахме подкрепата на Людмила Живкова. Днес, някои хора или много се дразнят, или ги е страх да казват истината. А когато е историческа истината, ние не можем да се крием зад нея.

И сега – големите трудности.

Трудно беше, че традицията е била затрита – 30 години няма средно класическо образование в България. Няма ги учебниците, няма ги документите, няма ги програмите и всичко започнахме от А,Б. Слава Богу, че ги имаше достолепните наши класици, доайените – те помагаха много и най-много от всички проф. Александър Фол. Той беше много вдъхновен от тази идея и много помагаше. Тогава беше заместник-председател на Комитета за изкуство и култура, днес Министерство на културата. Щом като ще е класическо училището ни и щом ще носи името на Константин-Кирил Философ и го свързваме с Моравската мисия и със святото и Богуозарено дело на Славянските първоучители, не може да не е духовно основното нешо, което ще вградим, още със самия патрон и след това с хоровите ни състави. Преди да кръстим училището на сцената на Народния театър, дълго време мислех: като ще е кръщение, а кръщението е едно от Светите тайнства , но тогава на мога да го изговоря и да кажа: „Нека да има свещеник“. Кой ще ми позволи? Няма да ми позволят.  И ми дойде на ум да поканя представители на църковния хор Св. Йоан Кукузел. Концертно, не по църковния канон, на сцената на Народния театър да изпеят няколко от нашите песнопения.

И това придаде стил и атмосфера на кръщението ни на 11 май 1981-ва година.

Как Трети март преди да стане национален празник, става такъв за възпитаниците на НГДЕК.

Трудното беше, когато трябваше да възстановим Трети март. По онова време Трети март беше работен ден, чист делник и никой не смееше да каже, че на Трети март е националният ни празник. Първият Трети март за нашето училище беше в Седмо училище, стотният Трети март на България 1978-ма. И тогава аз поканих проф. Дойно Дойнов, Бог да го прости, да ни изнесе тържествено слово. Той беше много вдъхновен от идеята и аз пък – вдъхновена от неговото слово, като застанах пред учениците да ги поздравя им казах: „И да знаете, деца, че от този Трети март, оттук нататък за нас в Класическата гимназия, Трети март е националният ни празник.“ Дойно Дойнов малко се стъписа, а после се усмихна много одобрително. И така го и направихме – ние винаги си чествахме Трети март с конференция в Аулата на Софийския университет.

Една от трудностите беше хората да бъдат убедени, че няма да учим на този ден. Той е свят ден за България. След това трудности дойдоха, когато в университета се появиха дисидентските вълнения, през 89-та година. Същата година на Трети март ние готвим нашата традиционна конференция; но на втори март ми звънят. Соча това като пример, за да се разбере, че не е било лесно да си провеждаме този свободен дух, който беше ни обхванал. Звънят ми от съответния партиен комитет по телефона и питат:

–          Какво събрание ще имате утре в университета?

А в Университета вече вреше и кипеше от дисидентска атмосфера. А аз казвам:

–          Нямаме събрание. Ние имаме честване на Трети март.

–          Не, не имате някакво събрание вие.

И аз обяснявам – дълъг разговор се води: какви са ви лекторите; кой ще присъства от колко до колко часа. И накрая ме питат:

–          А имате ли разрешение?

Аз правя кратка пауза и отговарям:

–          Да.

–          От кого – се чува гневно по телефона.

–          От историята – беше моят отговор.

Е, не можаха нищо да ми отговорят. Можеш ли да оборваш историята, когато е знайно това? Около този Трети март от 89-та година има още един любопитен момент. На Трети март, около 10 часа, всички ученици от гимназията знаят, че трябва да дойдат пред Софийския университет. Идваме ние учителите по-рано и главният вход се оказва заключен. Но заварваме тук цялото ръководство на Районния комитет на комсомола, Ленински район, на чиято територия е Университетът. И двама-трима наши познайници от пътуванията ни в Гърция, които аз представях пред вас с много срам като „социолози“. А вие добре знаехте, че са представители на Държавна сигурност. Аз си умирах от срам, че изричам заблуждение, а вие се заливахте от смях, като ви ги представях „социолозите“. Освен „социолозите“ дойде човек, непознат за мен; носеше ключовете за главния вход и ме попита: „Събранието ви – те продължаваха да си го наричат събрание – колко ще продължи?“ И аз казвам: „Час и половина.“

Излизам на вратата – конна милиция пред главния вход. И от там един строго казва на човека с ключовете: „Заключи вратата. След час и половина ще ги отключим“. Вие така и не разбрахте, че на Трети март 1989-та година, ние си отбелязахме в нашия стил празника, но не знаехте, че сме под ключ и охранявани от конна милиция отвън.

Свободният дух, който бе моят идеал, вас да ви облъхва свободният дух на млади хора;  да го носите в себе си и да бъде част от вашето духовно пространство, за да отглежда училището личности. Това е посланието на Константин-Кирил Философ в неговата предсмъртна молитва. Има такъв израз: „Създай избрани люде“. И още един пример има за нашия свободен дух.

За профилираното обучение като антитезата на УПК

Когато излезе закона, вас УПК не ви споходи, защото някой много се потруди. Викат ме заедно с всички директори и възлагат: „В еди-какъв си срок да си разработите програмата за УПК. Ще попитата учениците; ще направите анкета – кой какъв иска да става… стругар ли, обущар ли, шивач ли, космонавт ли (бел. ред.смее се и добавя: Нямаше такава възможност). Направете списъците, дайте вашите предложения.“ УПК гласеше: 5 дена в седмицата учениците ще ходят да работят и само в събота – тогава събота беше учебен ден – ще учат един предмет, напр. история или литература и с това ще завършат средното си образование и ще бъдат част от образованата работническа класа…Това беше философията на този закон.

Училището точно се е изправило, тъкмо набрало сили за полет и аз им обяснявам: „Не мога да му прекърша главицата. Не мога. То вече е готово за профилирано обучение, каквото готвим.“ Университетът ми помогна. Отивам и казвам: нека да направим в 11-ти и 12 клас ПРОФИЛИРАНО ОБУЧЕНИЕ, каквото готвим. Така се яви идеята за профилираното обучение – като алтернатива, отговор на едно безумие. Този закон за УПК беше ден до пладне, но остави поразии. Спасихме училището с много зор; разработихме едни хубави програми за професионално обучение.

И аз казвам: „Професионалното обучение дава възможност на учениците ни да работят като археолози. Само че ние няма през учебно време да ходим на археологически разкопки. Ще ходим лятото.“

Отивам в БАН, за да ми заверят всички тези учебни програми за профилираното обучение. Е, не можаха да оборят позицията на Софийския университет и Българската академия на науките, че това е бъдещето на средното образование в България. Те с такова заключение излязоха: това е моделът на средното образование в България.

Ето, изработили сме с вас този модел. Това е бъдещето на средното образование в България, ако има кой да го оцени и проумее.

Дойде новата епоха – няма на кого да противодействаш, защото беше хаос; той и сега продължава. Няма институция, която да застане публично и да каже: „Училището е под наше покровителство. Никой няма да се занимава с него. То не е махленско сборище.“ И още през 1993-та година дойдоха от Парламента – вечна му памет на Стефан Савов – дойде в училище като народен представител на район Иван Асен и заяви: „Това привилегировано училище няма място повече тук“.

Какво стана?

Просто ни оставиха на улицата. Ние идвахме и учехме тук (бел. ред. пред Народната библиотека) през 1993-та, а през 1994-та нямахме къде да открием учебната година. Училището беше изправено пред заплахата да загуби учениците си. Минава септември и ние няма къде да открием учебната година. Аз тук, пред Народната библиотека бях разчертала с тебешир програмата: 10 а клас – латински; 10 с клас – старогръцки и т.н., за да заявим, че ние искаме да учим. Отивам при директорката на Музикалното училище и рева. „Милке, (приятелки сме), Милке, моля ти се, дай ни ако ще и през нощта в късен вечерен час, да учим тук в учебна стая. Тя свика Учителския съвет и взеха решение Музикалното училище да учи на три смени, като Класическата гимназия учеше от 11 до 14 ч.

В какво се изразяват проблемите сега?

В училище има една група, на членовете на която не им се работи, но не от сега.  От години не им се работи.  Не се впускат в нищо, за да помогнат за развитието на училището. Те са 5-6 души, не повече, но останалите 50 учители не могат да се справят с тях. Синдикалният им лидер е Орлин Йорданов, бивш възпитаник на гимназията и на Философския факултет на Софийския университет по-късно.

С колегите си и с учениците си не воювам и затова, като ме канят в медиите отказвам да участвам. Когато в едно семейство възникне проблем, благоразумните и достойните хора не излизат на мегдана да крещят: „Помогнете ни и ни оправете семейството“. Конфликтите и противоречията трябва да се решават вътре.

А Орлин, макар и синдикален лидер на 5-6 души, има чадъра на учителския синдикат и в училището няма спокойствие.

Защо по ваше време нямаше напрежение въпреки ограниченията на времето? Казвам го като възпитаник на гимназията.

Това ми беше целта вас и учителите да не ви докосва напрежение. Вие сте там, за да учите, а вашите учители – за да ви учат.

„Помогни ми да те возвися“ – това е библейско послание. УЧЕНЕТО Е ДУХОВНО ОБЩЕНИЕ, а то става само при спокойна атмосфера. Първото условие, за да се развива едно училище е да има спокойствие.

А Орлин и неговата група всеки ден пускат доноси до някъде. Всеки ден идват проверки да видят: „Ей, там онази тухлична ще падне и е опасно в тази сграда да се учи“. Отиват и нещо въртят е електроинсталацията…“Електроинсталацията не е изправна и сградата ще пламне“, казват. Ето такива измислени причини и кипеж виждаме, а адресатите са длъжни да отговорят и идват на проверка. И това се върти до безкрайност. Едно и също нещо.

Доноси. Сигнали. Клевети. Съжалявам, че говоря по махленски.

А, не вие не можете да говорите по махленски…(противореча аз)

Не, не това са факти от един махленски бит. Съдбата на училището се решава във Фейсбук, по кръчмите и на мегдана. А е нужно спокойствие, предани и високо морални и високо професионални учители и съзидателен дух. Не е възможно да се върне училището повече там (в кв. “Модерно предградие”), където няма условия за развитие, няма условия за ръст. Родителите от кв. „Люлин“ разсъждават дали ще е близко за децата им, но утре тези деца ще завършат и ще отидат в учат в университетите, а за училището трябва да се мисли в перспектива. То копнее за размах и за развитие, за връщане на университетските преподаватели!

Не е възможно да се поддадем на този натиск! Този натиск е едно безумие.

Ще призова медиите, които имат добронамерено отношение към училището, да направим една кръгла маса, една дискусия, един „мейдан“ и в основата на този дебат да бъде бъдещето на класическата гимназия като стожер на класическото и хуманитарното образование в България.

Убеждението на създателите на училището, на голяма част от учителите, родителите и учениците, че училището трябва да е в центъра, където е то сега. Сградата ще я обновим, ще я ремонтираме; тя ще стане. Тя има технически и архитектурни дадености, така че това нас не ни притеснява.

Училището ще го има. То ще пребъде, но сега е задушавано.

Пречи му се да се развива. Жалко е за дечицата, които сега са в училище и колегите, които имат желание да работят и да се разгръщат, защото учителят трябва да расте, за да даде примера и подтика да расте и ученика. Това е силата на училището. То, ако беше празно училище, щеше да се разпадне още първата година.

Сега тази сила я няма – липсва спойката между родителската, учителската, ученическата и обществената общност.  Това са четирите стълба, които крепят училището.

Но то ще пребъде, защото си има силни покровители.

Немонтиран аудио запис на интервюто с г-жа Гергина Тончева.

 

 

 

 

 

 

Binar

от

публикувано на: 12/05/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: