От Своге до Токио: какво е да си българин в Япония?

24/07/2014
osaka
Гледка към Осака, Япония от замъка Осака – голяма забележителност в града.

Светослав Иванов е най-умният човек, когото познавам. Крайно твърдение, което не се нуждае от аргументация, защото е прост факт. Съученик от гимназията в Своге, която закриха година след като завършихме. Човек, с когото делим общи спомени и обща липса на такива. Приятел. Сродна душа.

Светльо замина за Япония. Сякаш просто ей така. Но всъщност ние винаги знаехме, че той не е за тук, че не принадлежи така към БеГе риалитито, както аз. Както ти. Има хора, които се раждат на едно място, сякаш по погрешка. И това не е обвързано с тази или онази „скапана държава“. Не е защото вашите са ти набивали в главата „бЕгай, маме“. Не. Това е просто бъг в системата, повреда в матрицата, която често се случва на хората с потенциал. Големите възможности идват с големи предизвикателства.

Светльо работи много. В IT сектора. Системен администратор е в центъра за данни на една от местните мегабанки в Токио. Нещо, което по неговите думи, граничи с фантастиката, имайки предвид дипломата му на филолог. Там обаче решават да му гласуват доверие. Чуди се къде другаде биха дали шанс на чужденец с нулев стаж, който дори е без образование в съответната сфера.

Пътят от Своге до Токио, семейството и успеха

Не знам дали да си тръгнеш оттук е лесният или трудният избор. Едва ли някой може да даде точен отговор на този въпрос. Въпрос, който всъщност е погрешно зададен. Защото обикновено хората, към които е насочен, не мислят в категориите “наше – ваше”, “тук – там” “националност – глобалност”, “България – Небългария”. Те не мислят в граници.  И не живеят в такива.

Питам го как се тръгва от Своге и се стига до Токио.

„С паспорт, билет, повечко багаж и много желание. При мен всичко започна от една тинейджърска прищявка – да поживея тук и да науча езика. Оказа се, че да дойдеш като студент в Япония, и то при доста добри условия, не е чак толкова трудно. Всъщност, научаването на езика бе това, което ми отне повече време, тъй като имах шанса да дойда тук като студент още след първи курс. Тогава беше само за 6 месеца, но те ме промениха много. Във всеки случай, Япония вече далеч не е онази мистериозна страна отвъд края на Пътя на коприната и всеки има възможността да дойде и да се пробва тук.“

При второто си пътуване до Токио се открива с Кана. И звездната карта се пренарежда. Става това, което трябва да стане, защото всичко останало е просто несбъднала се вероятност. Това, което го задържа там, е семейството. Жена му, с която преди две години сключиха брак в читалището в Своге, и всички ревахме. Синът му Йоан. За него споделя:

Мога да кажа как бих искал той да вижда България. Бих искал тя да не е чужбина за него. Да се чувства на място, когато се прибира в своята друга родина (нарочно не казвам втора, защото това намеква, че Япония е първа). Искам той да знае и да се чувства удобно със своето мултикултурно потекло. Затова ще се опитам да му предам всичко, което мога за България.“

sv1
Една от първите снимки на Светослав и Кана като двойка.

Лично за него Япония предлага голямо спокойствие и сигурност и е хубаво място за отглеждане на дете, стига да приемеш факта, че всичко е безбожно скъпо.

Никога не съм си поставял конкретна цел да живея задълго тук. По-скоро бе комбинация от фактори.”

Сигурна съм, че това различава успешните от неуспешните хора. Успех е да бъдеш достоен човек. Затова Светослав е успял. Хубаво е да имаш цели, но нещата не се случват с вторачване в една точка и проста амбиция. Случват се, когато действаш, когато следваш знаците. Самият той обаче не си поставя етикети.

“Нямам представа каква е дефиницията на “успял”. В никакъв случай не бих казал, че съм постигнал нещо повече от всеки човек, който има работа и се грижи за семейството си. Просто в моя случай това е извън България.”

Каква страна е Япония?

Едно е обаче да си извън България, но да си все пак някъде наоколо, на континента Европа. Или пък в Щатите, което е далеч и е различно, но все пак изглежда познато, стои някак ясно. Да живееш извън родината на Запад е шаблон. Представата на българина за емиграцията е обвързана със Запада. Да емигрираш в Япония е сякаш двойно прескачане на граници – веднъж тези на България и веднъж тези на “другата” България – онази на повечето емигранти. Какво е Япония изобщо?

Светослав и Кана на остров Мичи, Хирошима, Япония.
Светослав и Кана в Хирошима, Япония.

Япония е страна на крайностите. Страна, която предлага спокойствието на дзен-храмове в сърцето на френетични метрополиси и претъпкани влакове, в които е толкова тихо, че можеш да чуеш и игла да падне. Страна, в която на работнoто си място трябва да се кланяш на шефа (не важи за чужденци), но на чашка можете да си кажете всичко.

Има много неща, които могат да се кажат за Япония, но това ще бъде стереотипизиране. Всеки би трябвало сам да открие своята Япония и да прецени дали я харесва, или не. За мен това място е с една дума интересно. Може би някой ден и тук ще ми омръзне.“

Замислям си за стереотипите за тази страна. Как си я представяме ние, открили екзотиката на сушито, барабар с лайма и маскарпонето, някъде в разгара на късния преход?

Светльо обяснява, че една от основните заблуди за този недотам познат нам народ е това, че японците говорят сякаш се карат. Самурайските филми допринасят много за този имидж, но в действителност японският език е доста ритмичен и приятен за слушане. „Да не забравяме, че самураите са воини, а воините навсякъде говорят отсечено“, казва той. Освен това, доста чужденци, които прекарват известно време там, се сблъскват с трудности в общуването и решават, че японците са лицемери, защото не са прями в изказванията си.

“Това е просто въпрос на народопсихология и има своето културологично обяснение. Тъй че “лицемерие” в смисъла, в който го приема западното общество, според мен не е правилно определение.”

“В японския има израз, който буквално може да се преведе като “да четеш въздуха”. Това умение да схващаш нещо от най-малкия намек е високо ценено и е необходимо, за да протича гладко общуването тук.”

Каква страна е България?

Интересно ми е какво знаят японците за България. Що за животно е това според тях? Чували ли са изобщо? Оказва се, че много от тях не са сигурни дали е точно в Европа, но когато чуят, че все пак е в Европа, в главите им изниква богато културно наследство и изтънченост.

Повечето японци не биха направили разлика между България и Австрия, да речем, което понякога помага (на интервюта за работа например, когато представяш страната си като развита и цъфтяща европейска икономика, пълноправен член на ЕС и т.н.), но в много случаи е дразнещо за чувството ти на културна идентичност.

Въпреки това има три неща, които почти всеки японец е чувал за България. Киселото мляко, сумистът Калоян Махлянов – Котоошу и в по-малка степен – розовото масло. Някои по-стари футболни фенове си спомнят и Стоичков.“

За Светльо към днешна дата България изглежда като едно объркано място. Споделя, че на първо място му прави впечатление всеобщата пристрастност на медиите, било то към един или друг политически субект. Изобщо, сякаш мисията на медиите в България е по-скоро да дезинформират, отколкото да информират. Прави му впечатление, че „има раздвижване на гражданите като цяло, което пък е предпоставка българите най-сетне да скъсаме с постсоциалистическата патологична апатия. Дано само цялата тази струпана енергия се канализира в правилната посока и не доведе до крайности“.

Разбира се, родината си е родина. Хубава, лоша, близка, далечна. Тя си е там и си я има. В живота ти. Завинаги и след това. В гените на децата ти. В бъдещето.

Първата среща на Йоан с България, с българските му баба и дядо и братовчедка му Лили.
Първата среща на Йоан с България, с българските му баба и дядо и братовчедка му Лили.

България му липсва. Дотолкова, доколкото му липсват близките, както и общуването на български. Липсва му българското чувство за хумор, кухнята, както и лежерното темпо донякъде. „После си спомням тътрещите се административни служители в СУ, например, и носталгията по лежерното темпо отминава“, обяснява Светльо. Питам го кога човек разбира, че е емигрант.

„Може би в момента, в който вижда бъдещето си по-ясно в дадена страна, отколкото в родината си. Предполагам, че всеки емигрант има свой собствен отговор на този въпрос.“

На стари години със сигурност би се завърнал, но в момента не смята да го прави. Има достатъчно неща, които да го задържат там, пък и не би поел риска просто да си вземе семейството и да се върне без ясна перспектива за бъдещето.

Питам го как вижда България след 20 години. Няма представа. Казва, че в България винаги се е говорело много повече за миналото отколкото за бъдещето. Иска му се да вярва, че поне малко ще намалеят тарикатите на дребно и поне някой политик ще успее да разчупи статуквото, „но не с твърдата си тиква, а с идея за бъдещето.

Мисията да си различен

Споделя за чувството да си различен. С един поглед да се знае, че си чужденец. Преживяване, за което смята, че всеки трябва да изпита. Усещал ли е дискриминация? Напротив. Винаги са се държали добре и възпитано с него, дори повече, отколкото помежду си.

Сегрегация до някаква степен има, но в крайна сметка аз не съм японец и никога няма да бъда, затова е нормално да има различно отношение, особено като се има предвид, че това е островна страна, чийто културен обмен в дълги периоди от историята е бил силно ограничен.

“Глобализация” сега е доста нашумяла дума тук, като държавата иска да увеличи имиграцията, за да се бори с проблема със застаряващото население. Като във всяка друга страна това среща отпор от разни националистически групи, но определено се вижда раздвижване в отношението към чужденците, в трудовия пазар и т.н.“

Най-умният човек, когото познавам, винаги е бил различен. Иначе мечтае децата му да живеят в по-спокоен свят, където могат да търсят своето щастие, без да са готови да убият някого в името на повишение във фирмата. Струва му се, че все повече хора се взимат на сериозно, без да правят нещо кой знае какво, да не кажем нищо.

Баща и син в градския транспорт в Токио.
Баща и син в градския транспорт в Токио.

 „Мисля, че би било полезно да погледнем на себе си от по-далеч и да успокоим топката. Жалко е, че дори в страната, родила Дзен, все по-малко са хората, които успяват да се отделят от ежедневното и да видят по-далеч от носа си.“

Разстоянието ни отдалечава, но Своге ни сближава. Питам го какво му даде този малък  български град. Отговорът е в безгрижното детство, а след това всичко онова, което би трябвало да се случи на един тинейджър. Както и изобилието от примери за това какво не трябва да прави човек с живота си.

„Изобщо, Своге е едно хубаво място, което човек трябва да напусне.“

Дори за да свикне учудващо бързо със земетресенията от другата страна на земното кълбо. И редовно да проспива по-леките трусове от 2-4 по Рихтер. Там, където често засичаш костюмирани 40-годишни, зрели мъже, да разцъкват Nintendo DS във влака. Чието закъснение с 2 минути води до оставки…

Binar

от

публикувано на: 24/07/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: