Първата световна война: Да си спомним за миналото

27/08/2014

Tyne Cot cemetery2

Таня Ковачка, 9-ти клас в St James Senior Girls’ School – London.

Тази година се навършват 100 години от началото на Първата световна война, а допреди една седмица имах само най-обща представа за това събитие. Онова, което научих сега, дойде като шок за мен. В понеделник една група ученици отпътувахме на екскурзия с учебна цел за Брюж, където от нас се очакваше да слушаме военни маршове. За хора, които наблягат най-вече на Хард рок, изживяването беше, меко казано, интересно. На следващия ден нашият „фронтови живот“ продължи в същия дух: с удари по вратата и с виковете на шотландския ни водач под съпровода на същите военни маршове.

След час-два, докато се любувах на красиво малко езеро, потънало в притихнала зеленина, нашият водач, когото наричахме Генерал Рос, сподели, че мястото е идеално за пикник, с което едва ли мога да не се съглася. Но веднага след това побърза да каже, че “Езерото на спокойствието” е дом на 10 000 убити.

Настъпи неловка тишина. Що се отнася до мен, стана ми противно и направих усилие да приема факта, че едно толкова красиво място е послужило за гробище на хиляди невинни воини. Спомням си как на връщане се опитвах да се отърся от шока, но всъщност това ми отне близо седмица.

После посетихме църквата в Месин. Единственият дял на храма, останал непроменен след войната, е криптата, която била използвана като лазарет за ранени войници. Аз лично вярвам силно в Бог, докато една от най-добрите ми приятелки, Тили, не е вярваща, но това съвсем не повлия на споделения ужас, който ни обзе, когато разбрахме, че се намираме в същата стая, където са лекували ранения Адолф Хитлер.

Всички бяхме изкушени от мисълта, че раната е можела да бъде по-сериозна, мисъл, изместена набързо от погнусата, че делим стая с един убиец. На излизане изпитах силен гняв, че е имало Първа световна война, а след това и истинско разочарование от човечеството.

Гневът се надигаше в мен и на другия ден, когато моят учител ме попита дали съм добре. Казах „да”, но не беше лесно да скрия болката в гласа си.

„Мразя това. Мразя идеята да стъпвам върху човешки кости и кръв.”

Той се опита да ме успокои, като ми обясняваше, че сме там, за да не се повтори всичко това, за да научим уроците си от станалото. Не бях в състояние да споря и само казах, „Но то се е случило отново и войните продължават”.

Онова, което исках да кажа, е че човечеството очевидно не беше научило нищо, а междувременно към края на седмицата гневът ми бавно се уталожи.

Преломният момент дойде може би когато посетихме гробището „Тайн кот”. Там има над 11 000 гроба и аз едва сдържах сълзите си, минавайки между тях. От време на време се спирах да прочета стихотворение, което някой бе оставил след себе си. Връхлетя ме дълбока тъга и си помислих колко безсмислено е да се убива и колко лесно предотвратимо е било всичко това, ако хората не бяха толкова алчни за власт.

В друго едно гробище видяхме гроба на най-стария убит, на 67 години; на войник, носител на Викториански кръст за храброст; на баща и син, погребани заедно, от което ни побиха тръпки.

Точно тогава разбрах значението на три думи. Първата е „вяра”. Най-старият загинал е надвишавал значително възрастта за мобилизация, но настоявал да го мобилизират. Той е вярвал в своята страна, както е вярвал, че е негов дълг да й служи.

Втората дума е „смелост”. Генерал Рос ни казваше колко се ядосва, когато някой спортен коментатор говори за „смела атака”, тъй като проява на истинска смелост е постъпката на носителя на Викторианския кръст за храброст. Той предлага да отнесе важно съобщение, да изчака за отговора и да се върне с него на всяка цена. Почти веднага щом излиза от окопа, го уцелват в гърба, но той продължава напред и отнася съобщението, чака за отговора, връща се обратно и чак тогава пада мъртъв.

Най-накрая разбрах и значението на думата „трагедия”. Дори не мога да си представя как г-жа Лий се е почувствала, когато ѝ известяват, че и синът ѝ, и мъжът ѝ са загинали. И все пак, не това беше моментът, когато избухнах в плач. Този момент беше в гробището Лангемарк.

Гробището в Лангемарк е едно от четирите германски гробища в Белгия. Когато отидохме там, беше сумрачно: забелязахме неголяма площ, потънала в храсти, и ни обясниха, че там са погребани 24 834 души.

За разлика от британските гробове, немските представляват малки квадратни блокчета с много имена, изписани върху тях, и с по 20 души, погребани под тях.

По време на цялото пътуване ни обясняваха, че немските момчета са били същите като британските. Те просто попадат в мрежите на една безсмислена война. Затова не се учудих, че Тили се разплака. Докато я успокоявах, тя посочи надгробен паметник с толкова много имена, че изпитах омерзение. Толкова много мъже са загинали и при това са лишени от приличен гроб!

Тогава и аз не издържах. Разплакана, попитах генерал Рос дали на германците не се полагат повече гробища. Бях потисната. Той клатеше отрицателно глава, а гневът и разочарованието отново избликнаха в мен.

Следващия път, когато се почувствах така, беше на връщане от нашата възпоменателна служба, която отслужихме в друго гробище. В началото на пътуването ни дадоха името Седми момичешки другарски батальон и като истински другарски батальон ние плачехме безмълвно.

Binar

от

публикувано на: 27/08/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: