Тапицерът Димчо за любовта към труда, родината и ракията

12/09/2014

1

Димчо Иванов Танасов е човек, когото е хубаво да срещнеш.

От 26 години всеки ден е в тапицерското си ателие на ул. “Уилям Гладстон” в София. Е, първоначално то не е било точно негово. Купува го по време на приватизацията. Преди това дълги години години работи в предприятие „Мебел“. През социализма там са работили 1200 човека, от които 200 тапицери.

„Едно време имаше работа, не можехме да смогнем. Сега няма работа. Няма пари. Хората нямат пари. Нямат пари за ремонти. Всеки си купува нещо ново и си слага отдолу две черги или нещо друго, и си седи на него. Сега върви, чиче, само ядене, алкохол и цигари. Друго не върви. Едно време се пушеше и пиеше, но беше по-евтино всичко и имаше пари повече. От пушене не могат да се откажат, от пиене не могат… И за мебели рядко остават пари.“

Интересен човек е чичо Димчо. От една страна сякаш милее по соца, от друга е „скачал за Костов“ едно време, както сам казва.

„Бех седесар, отпадна, сега за кой да гласувам?„ – пита сякаш обезкуражено той, но всъщност е убеден, че трябва да се гласува и винаги го е правил.  Намира го за важно, но добавя: „Не е ли един да води, нищо не става, да знаеш.“

Ако минаваш по улицата, можеш да го видиш как седи пред шевната си машина, обядва и слуша любимата си програма по радиото – “Хоризонт”. Всичко шие на машината. И обувки даже, и чанти, и сакове. Каквото дойде, само нещо да се изкара. Много е слаба работата.

В началото три-четири години е било добре. През 1999-та година почнал на частно. Изкарвал пари. Сега не може и 400 лева да изкара. Особено тази година разказва, че е „гола вода.“ Каквито пари има, си ги носи в себе си – 10,20, 50 лв. Това е.

3

„Опит имам, всичко мога да направя, нищо не може да ми избега, но никой не те цени вече. Като гледам новите мебели, те не могат да ги правят вече. Дадат година и половина гаранция на нова мебел и след това – заминава. Много редко влизат хора. Миналата седмица дойде една клиентка от 2 месеца насам. Това си е мое магазинче, за това и седим, ако плащах наем, щеше да има фалит отдавна. След жената и децата, това ми е любимата работа.“

Димчо е от Световрачене. Там има две къщи, земя. На 71 години е, а изобщо не му личат. Казва, че тайната на това да си младолик, както бил чул и по радиото, е да си плискаш лицето със студена вода толкова пъти на ден, колкото се сетиш. „Има некои мои набори, знаеш ли колко са набрани по лицето?“.

Но аз смятам, че тайната е другаде. В задружното семейство. Винаги можеш да познаеш дали един човек е самотен, или не. Особено на тези години. Димчо не е самотен човек. Пише му го на лицето.

Има съпруга, двама сина, внук, който наскоро е завършил „Радио и телевизия“ и внучка на 14 г. от по-малкия син. Големият е ерген. Всички живеят заедно в Световрачене.

На всеки от тях може да намери някакъв кусур. На един – повече, на друг – по-малко. Но това е, защото са си неговото семейство. Кой в пубертета, кой – стар ерген. Негови са си. Пита ме как майка ми не ми се сърди, че съм си тръгнала от вкъщи и сега живея сама. Обяснявам му, че няма проблеми, и че се виждаме, така или иначе. После пита омъжена ли съм.

„Я съм се женил на 25 години. Жената я взех, тя завърши сладкарския техникум. На абитуриентската – в “Златна рибка” на “Екзарх Йосиф” с едно такси с нейния кумец и у нас. Не ходи абитуриентка, още съжалява, ама какво да я правим? Тогава имаше ред, не като сега.“

6

И в ателието на чичо Димчо има ред, макар и това да не се вижда от пръв поглед. Защото е по-скоро в духа на мястото, в ритуалите, които то предполага, отколкото във вещите. И понеже влязох точно когато се канеше да обядва, а и приказката ни вървеше, съвсем логично изникна въпросът:

“Да направиме по салата и да пиеме по ракия или ще те уволнат?”

Нарязва една краставица, която си носи от градината. Така – на едро. Полива я с оцет и слага доста сол. Казва, че е майстор да салатите и я поставя в средата на масата. После вади от ракията на бай Иван – човекът, от когото си я купува.

„Има кюфтенца. На виличка, искаш ли? Готина е ракийката, нали? Не мирише… На обед си е готино 50-100 грама. 50 са малко за мъж, нали? Ще станеме дружки вече с тебе. Наздраве! Има некои – пият само вечер. Аз пием по всеко време. Тва ме крепи мене. Едно време ми беше девиза „Работа, пол и алкохол!“, сега останаха две – работа и алкохол. Цигарите ги отказах преди 15 години. От раз. Е тука, седим и кашлям. Викам „кой тровиш, мама ти  д*ба, кой тровиш?“ Скъсах ги. 5 цигари ли беха, колко… Да знаеш, че на възпитана жена, културна, не отива цигара. По-добре ракия, уиски. Алкохол ти разрешавам, но цигарите трябва да ги спреш. Наркотик дърпала ли си некога? Аз не знаех какво е това… По мое време се криехме в царевицата да си дръпнем по цигара-две и се пазим да не ни видят. А сега и пред майка си и баща си пушат… Нали е добра ракията? Приказлива е.“

4

На чичо Димчо му се работи. Личи си, че е майстор. Не толкова по историите, които разказва, колкото по хъса. Вади различни дамаски, дето е купил онзи ден и ги налага върху разпердушинения фотьойл. Няма наследници в занаята от семейството. Учил е много хора иначе, но вече няма работа и не може и чирак да вземе. „За да вземеш, трябва да му плащаш, а за да му плащаш, трябва да заработи, да изкара нещо.“

„Аз мога да направя всичко, на мене не ми бяга нищо. Има най-различни мебели. Тука никой не се връща. Който каквото донесе, се прави. Едно време жените бяха наравно с мъжете. Едно време имаше много жени тапицерки. Работеха си рамо до рамо.“

На стените в ателието има окачени 2 портрета на Левски, изрезки от вестници със снимки на голи жени, карта на България, националното знаме и икони. Питам го дали е вярващ човек.

„Не. Аз съм от тия – Тома неверни. Кой ме е учил едно време да вярвам? Едно време са учили богословие, мене кой ме е учил на богословие? Едно време да влезеш в черква, знаеш какво е било. А сега всичките влизат.“

За сметка на това пък е патриот. Но не като онези – измислените, които мразят всички различни от себе си. Казва, че просто си обича България. Смята, че има и по-големи патриоти от него, но като цяло доста се е изкривил патриотизмът. Всеки се прави на патриот и герой, за да пълни гушата.

7

А да си истински патриот за чичо Димчо значи да си като Левски. „Не е мислил за слава, а за народа“. Сега според майстора всеки мисли за себе си и после за народа. Вярва, че обикновеният човек е добре поне да е блага душа, да помага, а не да пречи. Да не се набива на хората в очите. Ако може да помогне, ако не може – поне да не лъже. Това е патриотизъм.

„Левски си го пазя, той е с мене от 74-та година, когато отидох бригадир на Патриарха. Там имаше портрети на Васил Левски, Георги Димитров и Димитър Благоев. От тримата само той си остана. Още един портрет ми подариха скоро.“

Обяснявам, че ще го публикуваме в интернет, но той интернет не ползва. Изумява се как някаква жена преди време го снимала, без да знае и на съпругата му племенница от Италия го видяла и се обадила вкъщи. Чак в Италия да го видят! Казвам му, че с интернета е така – целият свят те вижда.

Най-обича да си слуша радиото. И телевизия гледа. Следи актуалните неща. Мъчно му е за репортера, когото наскоро биха по време на журналистическо разследване за телефонни измами. „Как може да отиде там без полиция? Там сам се не ходи.“

Димчо е учил до 8 клас. След това баща му го записва в дърводелския техникум срещу хладилния завод “Антон Иванов”, но там изкарва само два-три срока. Не го влече. Имал комшия градинар и лятото работил с него. Казвал се Чичо Кольо и гледал коне. Димчо обичал конете, карал му каруцата, яздил ги. На галоп.

„Как ги яздех. Без юзда, без нищо. Само за гривата. Като ги спрегнеха от текезесето и се качим, и през жп линията”…

Изведнъж влизат клиенти. Млада двойка. Жената показва от смартфона си как котката ѝ е надрала дивана. Пита какво да се направи. Той казва, че на място не ходи, но ако го донесат, ще го направи. Предлагат му да дойдат и с кола да го вземат, ако трябва. Разбират се да се видят пак тези дни със снимка на целия диван, а не само на одраното мястото, и да се уговорят. После ми споделя на четири очи, че като имаш котка е хубаво да й сложиш едно кютуче, трупче дървено, някъде в хола, да си остри ноктите на него. Много дивани си отиват иначе…

Когато започнал да работи като тапицер, Димчо, тогава все още не чичо, не знаел какво е тапицерия. Най-важно е, казва, да си обичаш работата и да можеш да я правиш. Тя не му е взела нищо. Само му е дала.

„Даде ми занаят. Глад не зная. Сутринта може да нямаш, вечерта с нещо тръгнеш.“

2

Когато котка ми надере дивана, задължително ще отида при чичо Димчо. Преди това обаче му обещавам да извадя на хартия снимки от тези, които направих в ателието му. И да се върна пак, за да му ги занеса. А защо не и да седна за една-две малки обедни ракии.

Димчо Иванов Танасов е човек, когото е хубаво да срещнеш.

Binar

от

публикувано на: 12/09/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: