Подвигът да говорим с децата си

23/10/2014

puber

Сърдита родителска среща в престижна гимназия. На катедрата се изреждат учителките по математика, история, физика, география, английски (френски, немски, испански…) и колежката им по български и литература. Всички преподаватели в хор се оплакват от дисциплината, най-вече на тайфата начело с Коко и Боби – как по време на час играят на карти на последния чин, как се разхождат из класната стая, как си говорят по мобилните телефони, как се перчат, как наежват целия клас срещу учителите, как пречат на онези малцина, които все пак искат да учат… Най-покъртителна е литераторката – като специалистка в метафорите и обобщенията и като крехка и чувствителна жена развълнува особено силно присъстващите татковци.

За зла участ в това време нарочената тайфа геройства безметежно из коридора, кикоти се и дюдюка зад гърба на всяка учителка в очакване майките и бащите да свършат с досадната среща и да ги откарат у дома. На родителите им прекипява и вкупом със стреснатата класна нареждат на пощръклелите хлапетии да влязат в стаята и да се строят пред дъската. Те идват зачервени, шумни, засмени – представа нямат какво ги чака. Още се побутват с лакти и си намигат, когато насреща им изригва праведният родителски гняв, многократно умножен от силата на колективния устрем: “Как не ви е срам… Келеши вчерашни… Затова ли се трепем… Всичко ви поднасяме на тепсия… Ние едно време не да играем на карти – да мръднем на чина не смеехме… Хулигани… Къде ви е уважението…” Пуберите първо зяпват, после се окопитват и по-опереният, Коко, вмята: “Вие като сте мирували толкова, да не сте прокопсали…” Боби му шътка:

“Трай, пич, не ги дразни, остави ги да се изпразнят…”

Обажда се и славещият се като мълчаливец Чаво: “А ние нямаме ли право да кажем какво мислим?” Роси и Ели го гледат съжалително и си почукват многозначително по челата. Така де, “…как може да си толкова чалнат, та да бълнуваш, че тия ги интересува какво мислим?!”

Финалът е предизвестен. Родителската среща поставя ултиматум – или от утре спирате с щуротиите, или “никакво излизане”, “никакъв интернет”, “никакви мобилни” и т.н. Класната също получава нареждане: “пишете им двойки за лоша дисциплина”, “гонете ги от час”, “обаждайте ни се в работата, когато подивеят, и ще видят те…”. Класната гледа стреснато, но кима – тя отдавна е учителка и също знае, че “тия трябва да се изпразнят”. Знае и че след ден-два затишие след скандала

лудницата ще си продължи постарому…

Бедата е, че никой дори не се опитва да чуе мълчаливеца Чаво. Че между всъщност правите родители и неразбраните им деца просто липсва диалог. И това в повечето случаи е ако не причина, то поне провокатор за тийнейджърското щуреене. Защото какво друго е това щуреене, ако не предизвикателна аларма: “Ало, ние сме тук, вижте ни, чуйте ни,

плюем на вашите норми, защото искаме да сме по-готини от вас!”

Тоя вопъл е част от порастването на всяко поколение. Всеки във времето си е имал своя – само дето повечето от нас го забравят, щом сами станат родители. Разбира се, че е идиотско да се бъзикаш с учителките, да цъкаш есемесчета и да си бъбриш по мобилния в час, да не зачиташ никакви правила. Но това няма да се промени дори и с най-мощното конско, дори и с най-свирепите забрани и наказания – не, само ще стане още по-геройско. Повече смисъл има с инатливата тайфа просто да се поговори – без нравоучения и закани и с повече слушане и чуване. Да, трябва да се научим да слушаме и да чуваме децата си. Не е сигурно, че те самите са в състояние да обяснят бурята от хормони и бунтове в душите си. Но ако усетят, че нас наистина ни интересува какво става с тях, може би сами ще се опитат да се преслушат и да обяснят и на нас, и на самите себе си

кое ги кара да се люшкат от бунтарство към хулиганство

За да поведат такъв диалог, на родителите им трябват здрави нерви, такт, търпение, способност да не се вземат много на сериозно… И най-важното – осъзнаване на факта, че децата са огледало на времето и на нас самите. Агресивно общество като онова, в което сме принудени да оцеляваме и да ги отглеждаме, няма как да стимулира у тях романтични повеи и ученолюбиви амбиции. Ние вечно сме заети, за да осигуряваме материалното им благополучие, и така сами си затваряме вратичките към душите им. Не е най-важното, когато се върнем вечер, скапани и отровени от поредния изтощителен работен ден, да вдигнем набързо дежурния скандал за двойката в бележника. По-същественото е

да намерим сили и време за разговор – не само с въпросите дали са си научили

и дали са вечеряли, но и какво са правили с приятели след часовете, кой какви интереси има, какво споделя с останалите за семейството си. Длъжни сме да знаем, че Коко расте само с майка си, която едва се справя с живота, че бащата на Ели я заключва, когато излиза, за да не излезе след него и тя, че родителите на Боби са пред развод… За всичко това също трябва да се разговаря – без черно-бели оценки, с уважение, с опит за подбуждане към размисъл, че животът не е само купон или бунт, но и низ от отговорности.
Е, да, равносилно е на подвиг. Но кой е казал, че родителството е нещо леко?

Binar

от

публикувано на: 23/10/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: