Самозапалването не е акт на показност, а на безсилие

05/11/2014

IMG-20141104-130320

Д-р Румяна Динолова е психиатър. Член е на Българската психиатрична асоциация, секретар на Софийското психиатрично общество, член на IEPA (Международна Асоциация за ранни интервенции при първи психотичен епизод). Работи в областта на изработването на програми и политики за превенция като член на екипа на отдела за психично здраве в Националния център по опазване на общественото здраве. Национален координатор е по проблемите с насилието към Световната здравна организация и има активна клинична практика в център “Адаптация”.

Д-р Динолова, обществото е разтърсено след поредното самозапалване на млада жена пред президентството. От февруари 2013 има регистрирани над 20 подобни акта. Можем ли да говорим за вълна и да ги свържем в тенденция?

Основното нещо, което е добре да се знае, е че има такъв феномен, свързан с имитативните самоубийства. Отдавна е известен фактът, че предишни извършени опити за прекъсване на живота и самоубийства могат да доведат до кратковременни серии от саморазрушителни действия при хора, които имат склонност да се впечатляват от действията на други хора. Немалка роля за това могат да окажат и средствата за масова информация чрез подробни описания на това кой, как, къде и по какъв начин го е направил. Това е описано в литературата като ефект на Вертер.

Ключовият механизъм, по който се случват така  наречените клъстърни самоубийства, се явява отъждествяването. Тоест хората, които се впечатляват от действията на други хора и които намират собствената си ситуация за безнадежна, могат да бъдат подтикнати към самоубийство, независимо дали ще използват същия механизъм, само защото отъждествяват себе си с човека, който го е направил. Или разпознават ситуацията, в която се намират, като еднаква.

Това обикновено е усещане за безпомощност при състояние на криза, депресия. Хората могат да намерят много общи черти между себе си и тези, които вече са опитали да се самоубият. Не трябва да се забравя и фактът, че самоубийствените действия най-често се предприемат по причина на психично разстройство.

В крайна сметка обаче един здрав и стабилен психически човек може ли да направи такова нещо?

Истината е, че за да посегне човек на живота си, той трябва да е в дълбока криза. Било то житейска, икономическа или друга. Психичната криза е състояние, в което човек трудно взима правилни консистентни решения. Данните за самоубийствата показват, че водещата причина, не основна разбира се, за това някой да се самоубие, се свързва с някакъв вид психично разстройство.

Най-често това е депресията. Начинът, по който тя променя мисленето, е свързан с усещането за липса на изход, че всичко е безнадеждно: това, което съм направил до този момент, няма смисъл. Това, което се случва тук и сега е отвратително и аз нямам бъдеще.

По този начин болестта променя мисленето. И този стил на мислене, подкрепен от действия на други хора точно в този момент, може да подтикне човек към подобно нещо. Важно е да се знае, че не е задължително човек да направи същия опит за самоубийство. Самозапалването не е характерен метод за България. Най-често използваните начини у нас са медикаментозно самоотравяне и самообесване.

Но хората в криза могат да намерят самоубийствен пример и без той да е огласен от медиите?

Да, ако те научат не от средствата за масова информация за други случаи на самоубийства, както виждате, дори когато четат книга. Разбира се, не казваме, че медиите са най-лошите на света. Единственото, на което акцентираме, е че те имат ключова роля да се намали ефекта на Вертер.

Защо тези, които решават да се самозапалят, обикновено избират публични места?

Това е акт на действие на човек, който се чувства безкрайно неразбран, безкрайно отхвърлен, поставен в ситуация на безизходица. Тези неща го карат да направи публично достояние своя акт на безсилие. Той вярва, че така ще разреши проблемите си, но не е така. Има различен начин на решаване на проблемите.

Мога да ви кажа, че имаме конкретни данни за месеците март и април миналата година, когато започна вълната от самозапалвания. И те показват, че се е увеличила смъртността от самоубийствени действия по всички начини, по които човек може да посегне на живота си.

Можем ли да кажем, че в България има повече самозапалвания, отколкото в Европа?

Като за сравнение не може да се каже, че в България по-често се случват самозапалвания, отколкото в региона или в световен мащаб. Не е изключение за Европа.

Какво могат да предприемат институциите, медиите, държавата за превенция, освен това да не показват детайли, за да ограничат ефекта на подражанието?

Има подробни указания за изнасяне на съобщения за самоубийство от Световната здравна организация, които са специално разработени за средствата за масова информация. Основното правило е да не се търси сензация при поднасянето на новината. Другото много важно нещо е по никакъв начин да не се героизират тези действия, независимо как е направено.

Самозапалването не е непременно акт на показност. То, като всеки друг акт на посягане на живота, е самоубийствено действие. И това е нещо, което не трябва да се героизира по никакъв начин, нито да се представя постъпката в пожелателна плоскост. Всяко самоубийство е отнемане на човешки живот.

Човек, който посяга на живота си, всъщност се чувства в крайна безизходица. И трябва да се наблегне на факта, че винаги има други начини на действие. Човек, който изпитва такова страдание, трябва да сподели и да търси подкрепа от средата, да се обърне към лекар.

Трябва да се изясни, че не е срамно да потърсиш помощ, когато имаш такива мисли. Необходимо е да се изяснят социалните условия и възможната роля на психичните заболявания. Много е важно да се каже, че в съвременните условия тези състояния са напълно лечими, ако бъдат открити навреме. И да се дава информация къде може да се потърси помощ.

Страх ни е за нас и близките ни, че ще ни помислят за луди?

Да, това е основното нещо, което пречи на хората – т.нар. стигма, оценяването да не би да съм луд, че да търся помощ. И медиите имат водеща роля за промените на нагласите на обществото.

Всички трябва да действат заедно, а това е много трудно, за да се промени тази нагласа. Да се разбере, че да имаш психично страдание не означава непременно да си луд, че това да си луд не означава непременно, че си опасен. Че това да си луд не означава непременно цялата ти фамилия да е луда.

Много е важно тези усилия да не са кампанийни – да не е просто, защото има 18 или 20 случая. Давайте сега да търсим причината, давайте сега да правим някакви серии от неща, които ще си мислим, че ще ни помогнат да се справим с проблема. Той не може да се оправи кампанийно. Нещата трябва да се случват в програма, трябва да са заложени в превантивни програми, трябва да се контролират и координират от министерството на здравето.

Какво можем да направим, ако се чувстваме отчаяни?

Логиката показва, че най-добрият вариант е човек да се обърне към личния си лекар, защото повечето хора са добре свързани с джипитата си. Но ако не искат това страдание да се научава от познатите им, могат да потърсят информация в интернет. Човек може да види, да прочете, да се обади, да опита. Да отиде дори при един или при друг и да вземе решение при кого иска. Важното е да го направи.

Психичната болест е болест като всяка друга. За нея много неща вече са ясни. Има доказани теории, които обясняват откъде идва развитието на психичните болести, какво се случва, как се лекува. Има достатъчно медикаменти, както и други методи на лечение. Така че, ако човек преодолее собствените си ограничения, има подкрепяща среда и има знание към кого да се обърне, за да потърси помощ, той би го направил.

Много е важно да има комуникация между членовете на семейството, защото първите хора, които могат да забележат, че нещо се случва, са хората от най-близкото обкръжение.

За съжаление, в това забързано ежедневие нещата много се променят, връзките между хората изтъняват. Ние сме все по-обърнати навътре към себе си, към собствените си проблеми. Все по-малко имаме валенции да усещаме какво се случва с нашите близки – деца, майки, бащи. Защото се оказва, че юношите и хората над 65 години са най-рисковите групи на самоубийствени действия.

Вие сте национален координатор по проблемите с насилието към Световната здравна организация. Къде е България на сцената на домашното насилие?

Истина е, че в България нещата не са много по-различни, отколкото в Европа. И насилието е сериозен световен и европейски проблем. И не само, защото много хора умират от убийства, а защото, ако успеят да оцелеят, се случват много други неща. Например инвалидност, последствия за психичното здраве – депресия, тревожност, безсъние, които водят до суицидно поведение. Ако имаме сексуално насилие, може да има заразяване с HIV и други полово предавани заболявания, нежелана бременност, което пък води до аборти.

И къде сме ние? Точно тук. Какво се случва с България? Бърза социална промяна, много бедни хора и други много богати, неравенството между половете е факт. Други фактори са смяна на местожителството, урбанизацията, невъзможност за справяне с наркотърговията, проституция, неадекватната помощ на жертвите, преживели насилие, слаби институционални политики.

Какво се прави в България за жертвите на насилие?

Това, което се предлага като услуга за хората, преживели насилие, е много малко. Много малко служби предлагат такива програми. Те са ситуирани в големите градове. В малките населени места, където има сериозен проблем, няма почти нищо, което да помогне на тези хора. Нито програми, нито убежища, дори няма на кого да се оплачат.

Расизмът доскоро като че ли не беше особено познат. След бежанската вълна обаче, случаите на брутално насилие над хора с различен цвят на кожата зачестиха. Как си го обяснявате?

Не съм сигурна, че у нас расизмът е нещо ново. Тук са налице много примери още преди да имаме бежанци в България за това как се отнасят част от хората към малцинствените групи. И какво е мнението на повечето за индивиди от малцинствените групи.

Така че това не е нещо ново и невиждано за страната ни, за съжаление. Тук по никакъв начин не се работи за това българинът да стане толерантен към различията. Расистко отношение има към всякакъв вид малцинствени групи  – от етнически до такива, свързани със заболявания.

Не сме свикнали да общуваме с по-различни от нас хора – това ли е проблемът?

Не, ние не знаем как да общуваме с различните. Не ги искаме, не ги приемаме, не им даваме никакъв шанс за това да ги разпознаем. Няма такива нагласи. В училищата, в детските градини няма специални програми, които да повишават чувствителността и толеранса към различията.

Не си даваме сметка, че в някакъв момент наистина можем да се окажем различни. Дори само при една катастрофа, ако загубим някаква част от тялото си, и веднага се оказваме в малцинствена група. Човек живее с една фантазия, че това на него не може да му се случи, и има модела, че е от група, която е по-голяма като брой. Разбира се, има и семейства, в които се говори за това, но са малко.

Както за всяко друго нещо, да се сменят нагласите на обществото е най-трудното.

Binar

от

публикувано на: 05/11/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: