Срещу стената

27/02/2015

стенатаВ моментите, когато историята се изсипва върху ни в силно концентриран вид, усещането за време се променя. ”Сега” изглежда по-важно от „преди”. А „утре” изведнъж става далечно и неясно.

Живеем в такова  време. В историята много често има кръстопътища, на които е много трудно да вземеш решение накъде да тръгнеш, защото дълго след това няма да имаш други възможности за избор. И тъй като ние сме част от тази история и можем, под една или друга форма, да й влияем, е много важно да си задаваме въпроси за проблемите ни, за миналото, за случилото се преди. Също толкова важно е да се заемем с техния отговор.

Човешкият мозък е изграден по-такъв начин, че да помни неща, които са извънредно случващи се, а не ежедневните битовизми. Може би от уроците по история в училище и безкрайно интересните документални филми по темата, кой знае защо Берлинската стена е останала в съзнанието ми като нещо такова. Но не като постройка, а като символ на някакво голямо ограничение, по-различно от стандартните ни представи и разбирания за ограниченост. Да, в действителност тогава хората в Берлин са сътворили история. Ден по-късно пък (на 10 ноември 1989 г.) Тодор Живков е освободен от най-високата длъжност генерален секретар в партията (и фактически в държавата), която той заема 35 години.

Но, замисляйки се и поглеждайки тези две събития от дистанцията на времето, разбрах, че не трябва да гледаме първосигнално. По-скоро, когато правим ретроспекция, трябва да се опитаме да осъзнаем случилото се – да осъзнаем събитията извън техния чисто исторически и буквален контекст. Защото каква е ползата от историята, ако ние не се учим от нея и не правим равносметки за това какви са последствията от дадено събитие и по какъв начин то е повлияло на нашия живот от дистанцията на времето?

Точно поради тази причина започнах сериозно да се замислям. Тогава хората в Германия и България са съборили, разрушили оковите, тегнещи над свободата на словото и правото на избор на относително свободен начин на живот (относително, защото абсолютна свобода не съществува).

Да, но какво от това? Променило ли се е нещо или по-скоро промяната е била силно търсена, желана и осъществена най-вече в съзнанието на хората? Преди да отговорим на този въпрос, трябва обезателно да си зададем друг. Понякога това се налага, колкото и да не искаме да задълбаваме на място. В случая този въпрос е: „Какво е стената за мен, за теб, за нас?” И защо се занимаваме с някаква стена?

За мен стената е олицетворение на всичко това, което ме спира. Всъщност стените са бариерите, които възпрепятстват развитието НИ – на всички нас в България. Липсата на работа за младите, която им реже крилете и до голяма степен забавя тяхното развитие, но не и техния стремеж да преследват мечтите си – поради което (една немалка част от тях) емигрират. Липсата на адекватно възнаграждение за положения труд на една огромна част от българския народ. На достойни пенсии за българските пенсионери, които определено не са заслужили сегашното си битие, а дори напротив – на тях също им се полагат достойни старини като на западноевропейските пенсионери, които обикалят света и между другото, доста често са в България…

Но проблемът не е само в държавата, а и в самите нас, колкото и да не искаме да си го признаем. Много хора в България изграждат стени – хората,  които изграждат стени около себе си, са силно ограничени и са със стеснен до крайност кръгозор и го правят от страх някой или нещо да не внесе промяна в техния свят. “Стени” са хората, които ни казват, че не можем, които ни завиждат и злобеят срещу нас, често без основание… Те са тези, които целят да смачкат самочувствието ни и да убият мотивацията ни.

Няма как да не направим аналогия между стената и свободата на словото, на свободното изповядване на религиите и вярата в доброто бъдеще. Макар и да не съм бил роден, когато са се случвали събитията от 1989 г., съм чел много по темата, интересувал съм се, говорил съм с баща ми, с хора, които са били преки участници (или най-малкото свидетели) в народните борби, протести и митинги, и си мисля, че разбирам какво се е случило тогава.

Чувствам се длъжен да знам миналото си, вместо само да критикувам държавата, да псувам политиците и да се самосъжалявам. Смея да твърдя, че именно вярата в по-доброто бъдеще, в по-добрия начин на живот е била основната движеща сила на народа по това време. Бъдеще, което е предразполагало хората да мечтаят. А именно когато разберем и осъзнаем какво е станало с тогавашното бъдеще, ще сме получили отговор на по-горе споменатите въпроси.

Тогава миналото е било пълно с бъдеще. Във всеки случай с повече, отколкото разполагаме сега. Само преди 20-30 години перспективите за развитие са били почти неограничени. Изобилие от бъдеще. Политически конкретно по тези земи. Системата се е сменяла пред очите на хора като баща ми (жив и здрав да е) и тогава си мисля, че златните жилки на демокрацията са чертали един необятен хубав живот, отворени граници, нови правила, липса на “стени” с главно С. И то в съвсем кратки срокове – днес, утре.

Хората са вярвали,  че след година-две, най-много пет, България ще заеме достойно място сред добре развиващите се икономически страни. Вярвали са, че България отново ще бъде “Швейцария на Балканите”. Определено бъдещето добре се е забавлявало с чувството им за бъдеще…

Сега, двайсет и няколко години по-късно, онова бъдеще се е изчерпало. И никакви политически илюзии – дори за година-две, дори за “800 дни” вече не звучат реалистично и не са възможни.

Освен политическото бъдеще и много от другото прогнозирано такова не се е случило и не се случва към днешна дата. В медицината – лек провал. Смъртоносните болести преди 20 години са смъртоносни и сега. Сигурните за някогашната футуристика 100-150 години стандартен живот също не са реалност. Редовните междупланетни полети, в които се е вярвало до преди 20-30 години, още не са се случили.

Без да се усетим, се е случило нещо друго. Залежите на бъдеще неусетно са се изчерпали, без да премахнат стените и неизброимите ограничения, с които трябва да се съобразяваме, искаме или не искаме… И докато преди миналото е било пълно с бъдеще, сега стоим на едно задънено настояще, опразнено от предстояще, несъблазнително, до голяма степен лишено от смисъл.

Аз лично не очаквам нищо особено там. Напротив, представям си икономически, ресурсни, екологични, етнически и религиозни кризи (вече имаме и примери – трагедията в Париж с избитите карикатуристи от сатиричния вестник “Шарли Ебдо”). И онази по-видима криза на смисъла…

Технологиите, финансите, медицината, безработицата, рецесията, сривът на валути, липсата на адекватно възнаграждение за труда ни, катастрофалната (на места) инфраструктура, протестите, митингите, всякакви политици и правителствата – всичко е стигнало някакъв предел, отвъд който ще трябва да се влезе в нова ситуация, но ние не сме съвсем готови за нея. Започнахме да разбираме, че Голямата депресия не е само икономическо понятие. И дори и най-новият модел смартфон или таблет няма да ни избави от тъгите ни… Не е сигурно, че сме по-щастливи от българите, живели през 19-и век.

В един момент аз лично имам нужда да се хвана за нещо здраво и често ми се налага да обръщам поглед назад към едно по-сигурно място – към моето детство, когато бяха най-щастливите години от живота ми; към детството на човек или на човечеството – все едно…

И след всичките ми размисли, пак си задавам въпроси. Ако не си ги задавам, съм убеден, че съществуването ми на този свят би било безсмислено. Дали можем да прескочим тези стени, тези ограничения, хората, които ни спират, политиците и най-вече дали може да прескочим себе си? Дали можем да прескочим собствената си стена?

Не знам, но се надявам и вярвам, че когато човек се събужда пълен с желание и страст, нищо не може да го спре, защото дори сред тръните растат цветя. Стени в живота ни има много – е да, не толкова големи като Берлинската – но определено немалки за нас. Сигурен съм, че ние никога няма да избягаме от проблемите си, никой не може да избяга от тях, аз поне не, съмнявам се и вие да можете.

Но съм убеден, че истинският успех не е да събориш стената, а това да бъдеш въпреки нея, въпреки проблемите, въпреки трудностите – отново на крак. Да си непоколебим и да се изправяш след всяко падане и след всяко разочарование да имаш смелостта да продължиш. Тогава и само тогава „стената“ няма да има значение, тогава тя ще изгуби смисъла си.

Защото в моментите, когато историята, изглежда, се печели от лошите, не е много лесно да си оптимист. Живеем в такова време. Това обаче е за кратко. Лошите може и да са спечелили една обиколка, но са обречени да загубят състезанието. Ако се чудите защо, спомнете си гнева на протестиращите… Той още не е избледнял.

Binar

от

публикувано на: 27/02/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: