Иван Теофилов и Поезията

28/02/2015

Силно се притеснявах да пиша за Иван Теофилов. Отлагах до последния момент текста, но не спирах да мисля в тази посока. Измервах думите и действията си много внимателно. Заради него, неговата личност, поезия, морал…

Нормално, казах си после, така и трябва да бъде. Това е поетът, чиято „несводимост“ го води през мрачните 50-те, 60-те и 70-те години. Запазва го като човек в следващите уж носещи надежда години – 80-те и 90-те. Избран за учител от поколения млади поети. И това продължава до днес.

Всеки път в тези кратки текстове накланяме везните към личността на поета, кой е бил той независимо от времето и често забравяме да опишем поезията и стойността й.

А тук тя е метафизична, едновременно с това жива, живееща, „бълбукаща“ сякаш от някакъв начален кладенец, който Иван Теофилов ни открива. Прави ни част от светове, за които малцина от нас ще прогледнат.

Поетът е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955-61 г. е драматург и режисьор в театрите в Русе, Силистра, Бургас, Сливен, както и в Централния куклен театър в София. През 1959 г. специализира в Чехословакия.

От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. През 1978-91 г. е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в изд. „Народна култура“. Едновременно е и редактор (1984-91) в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Създател и главен редактор на литературното сп. „Сезон“. Секретар на Сдружение на български писатели (1994-1995) и негов председател (1998-2000).

Автор е на стихосбирките “Небето и всички звезди” (1963), “Амфитеатър” (1968, 2001), “Град върху градове” (1976, 2001), “Богатството от време. Избрани стихотворения” (1981), “Споделено битие. Стихове” (1984), “Да” (1994), “Геометрия на духа. Избрани стихотворения” (1996), “Монолози” (2001), “Сън или надмощие” (2004), “Вярност към духа или значението на нещата” (2008) и на множество пиеси за възрастни и деца. Има и мемоарни книги – “Монолози” (2001), “Вселената на яйцето” (2011), „Митология на погледа” (2013).

Ако трябва да запомним нещо за Иван Теофилов, това е, че той е поетът на Пловдив. Пловдив има много и талантливи художници, сред които не можем да изведем един, но тук и за поколенията Иван ще остане поетът на Град върху градове.

Другото, с което трябва да свържем завинаги Иван Теофилов, е Планината, не само заради неговата пиеса „Поетът и Планината“, а затова, че природата на Стара планина присъства в едни от най-важните му стихотворения. Но не като пейзаж, а като виждаща, дишаща материя.

Да се върнем обаче към пиесата. Тя влиза в плана на Театъра на Въоръжените сили през 1964 година и е поставена от режисьора Леон Даниел. И двамата са доволни от сценичната реализация. Драматургът: “Спектакълът е един сценичен шок, фойерверк от редки хрумвания и внезапни изненади. При това са извършени темпераментно, амбициозно и категорично”. Режисьорът: “Вероятно най-хубавото, което съм направил през живота си”. Доволни и развълнувани са и посетителите в театъра. Недоволни са обаче властимащите, защото пиесата е силна и внезапна плесница върху добре изработеното статукво, фалшивия морал и живеене.

И резонира. Именно този висок скок към истината кара софиянци да се трупат пред касата за билети. Но официалната цензура не бездейства. “Театрални критици” започват да публикуват унищожителни статии. Проведени са съответните разговори с ръководството на театъра за по-нататъшната съдба на спектакъла. В партийния официоз “Работническо дело” четем следната рецензия:  “Ние не можем да бъдем безразлични към такива прояви, които тикат към отклоняване от правилната идейно-естетическа линия на развитие, която следва съвременният български театър”.

Идва ред да си каже думата и Т. Живков. В тоста за наздравица по време на срещата на Политбюро с някои кинотворци във “Врана” той обвинява автора на пиесата, че е отразил действителността като “в криво огледало”. “Ето сега на сцената на Театъра на Въоръжените сили е поставена новата пиеса “Поетът и планината”. Не съм гледал тази постановка, но днес ме информираха, че това е едно напълно объркано в идейно и слабо в художествено отношение произведение. И в тази пиеса нашата нова действителност е показана в невярна светлина”.

Запомнете думите “невярна” и “светлина”… Така ми се иска да я видя тази пиеса и днес.

В МЪГЛАТА

Избухнала от демоничен кратер,

снове анархията на мъглата.

Свистят като в опожарен театър

димящите кулиси на гората.

 

Зад млечната тъма кънти с тревожно

звънене пашата: за миг отваря

уста на пес, озъбва се безбожно

и се затваря в кълбовидна пара.

 

Пътеката страхливо криволичи

покрай приумици на храсталаци,

обърква се в очи и сенки птичи

и търси камъни за пътни знаци.

 

Мъглата ври. В отблясъчна пролука

се очертават Данте и Вергилий

с криваци върху одимена чука –

така внезапни и първично мили…

 

Усмихвам се от все сърце на тая

нехайна веселост на планината,

но бързам, за да стигна все пак рая

на нечия душа – отвъд мъглата…

 

Да довършим историята… Все пак някогашният самодеец и тогавашен театрален и филмов арбитър – Тодор Живков посещава спектакъла на неговото седмо представление. С това идва и краят на “Поетът и планината”.

Това е само фрагмент от непоколебимата житейска и творческа линия, по която е вървял поетът и драматургът Иван Теофилов.

А ето и един от последните категорични жестове на поета. През 2011 година той отказа да получи предложения му от президентството орден “Стара планина” втора степен. Отхвърли наградата със следните думи:

“Получих съобщение по телефона от Прeзидентството, че съм награден с орден “Стара планина – втора степен”. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца. По-важно за мен е онова, което съм направил и дал на страната си и което се знае и цени от по-добрата част на интелигенцията ни.”

През последните години Иван Теофилов избира да прекарва голяма част от времето си в с. Гинци. Силвия Чолева казва:  “Той избра природата, която му говори. Къщата в планината, където имаш контакт само с едно небе, което е много близо…”

Бих си позволила да посъветвам младия читател да потърси стиховете и фрагментите на този голям поет, който е видял три Българии и е работил и другарувал с едни от най-достойните личности на страната ни. Само така с препредаване ще можем да запазим и себе си, и духовността ни. Друг начин няма.

Binar

от

публикувано на: 28/02/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: