Силвия Чолева: “Просвещение. Не от Гугъл.”

05/03/2015
Picture 565
Снимки: личен архив.

Новата радиопиеса на Силвия Чолева „Името, твоето име” слага пръст в раната „Възродителен процес”. Една внимателно и дълго премълчавана рана, избягвана да бъде разглеждана както в политически и социален, така и в художествен аспект.

 Ролята се изпълнява от голямата българска актриса Цветана Манева, която за първи път записва своя глас за Радиотеатъра. Режисьор на радиопостановката е Снежина Петрова.

Пиесата произлиза от разказа “Името” от сборника “Гошко”. Текстът проследява драмата на една жена от това време, имала лошия късмет да се влюби в свой състудент помак, който бяга от България, когато искат да му сменят името. 

Пиесата е посветена на светлата памет на Малина Томова, която щеше да навърши 65.  Поет, журналист, издател, автор на сценарии и най-вече скъп неин приятел, който напусна този свят през 2011 година. 

Защо реши да напишеш разказа „Името“, какво те върна към онова време и събитията около него?

Не съм писала разказа по конкретен повод. Нещата сега съвпаднаха с годишнината от събитията, но не съм мислила да правя „политика” от този разказ. По принцип политиката ме отвращава. Написах го отдавна, през 2007-а. Интересуваше ме как животът на хората се проваля, направо се съсипва от политиката, от времето, в което живеят. И как един възрастен човек мисли след години за това какво е било, как е минал живота му, но и защо е минал така. Каква равносметка си прави, какво е могъл да направи, но не е, за съгласяването със статуквото…

В рамките на  досегашния ми живот нямаше по-драстично разсипване на човешки съдби (без война или природен катаклизъм) от срамния и отвратителен възродителен процес. Непряк свидетел съм. Не съм живяла в такъв район, но помня оня „грандиозен” митинг, с който гражданите на София демонстрираха желанието си да изгонят турците от България. „България за българите” и днес може да се види надраскано върху западната стена на гарата в Казанлък… Когато посееш омраза…

След като Малина успя да реализира филма „Гори, гори огънче“ и от това последва жестока полемика, смяташ ли днес, че нейната битка е загубена?

След като се запознах с Малина Томова в началото на 90-те, научих още факти около смяната на имената. Разбрах, че се е случвало няколко пъти в нашата история. И все е било драстично. В първите години на 70-те,например, когато Малина е била по разпределение в Родопите. Резултат от впечатленията й е филмът „Гори, гори, огънче”. Запознахме се точно когато течеше отвратителната кампания по оплюването на екипа на филма. Службите не спят! Помня как тя се обърна навътре оттогава, нещо се „счупи” в нея. Според мен не е очаквала чак такава злост, такава манипулация – бяха въздействали дори на селяните от Мугла да напишат възмутено писмо до телевизията, че във филма животът им не бил отразен какъвто е; не е очаквала да я обиждат, че не обича страната си и други подобни. Много ми е повлияла Малина със своето достойнство, с гражданската си позиция. Липсват хора като нея.

Мисля, че днес зад маската на национализма се крие друго уродливо лице. Навремето по повод кампанията срещу филма екипът на в. „Стършел” е формулирал процеса: „Напълно сме съгласни, че завръщането на комунизма в нашата страна става под маската на национализма.”  Това, на което сме свидетели през годините на т.нар. преход, води натам. Не е нужно да го наричаме „комунизъм”, принципът е важен. Проядена от корупция  и ченгета държава, мафиотска по същността си, противопоставяне на части от обществото при всеки удобен случай, масов отказ от мислене, апатично и сведено до оцеляване население – благодатна почва за национализъм, за всички родни клишета и какво ли не още.

Ако прибавим и войната в Украйна, защо не и онзиденшното показно политическо убийство на Борис Немцов, картината е стряскаща. Обаче ние не се плашим. Протестите го показаха. Някак си мисля, че и Малина крачеше тогава до мен. Посветих пиесата на нея и съм щастлива от това. Мъчно ми е, яд ме е, че не е сред нас. Не, битката на Малина не е загубена. Макар и малко, у нас все пак има мислещи хора, има наченки на гражданско общество, има някаква воля за промяна… Може да си давам сега кураж, но ако всеки прави по малко каквото може, току-виж…

Виж какви неща ме караш да говоря… Не обичам. Имам мнение, но предпочитам да го изразявам в това, което пиша.

Какво маркира като ход и поведение тази първа стъпка в смяната на имената на помаците малко преди общия възродителен процес?

Питаш ме защо избрах да не е Голямата екскурзия, а преименуването на помаците в началото на 70-те? Ами защото са по-малко известни тези чудовищни смени на имена на живи и на мъртви, изселвания, заличаване на гробове на починали, затвор, дори убийства. Просто искам да се знае. И да се помни. Не може, не бива да се постъпва така с човека!

Как вината се чисти през поколенията?

Най-лесно е да кажеш – не знаех, не ме засягаше, кво ми пука? Искам хората да си дадат сметка, че са се съгласявали. Мълчаливо. Хората не обичат да им се напомнят неприятни моменти. Аз искам да ги припомня. Да ги раздрусам. Смятам, че чрез изкуството това става най-добре. Ако се мълчи, ако се забравя, то се повтаря отново! Пък и нали уж трябва да си научим уроците? Не знам дали вината „се чисти”. Прощава Господ. Ние правим грешките. Затова, ако обичаме, да си поемем вината. Всички. Защото всички живяхме тогава. Е, някои са по-виновни… Те обичайно не признават, ами продължават да действат, както си знаят. Затова е важно следващите поколения, ако сами не се интересуват, да бъдат заинтересувани. За да не се повтаря.

VAZRODITELEN gotovo
Фотографията към плаката на радиопиесата “Името, твоето име”.

Къде днес е твоята старица и ако трябва да отидем по-далеч – знаят ли нейните внуци за съдбата й?

Моята героиня е част от поколението, което сега вече си отива. Дано внуците на това поколение нямат подобна съдба. Но както виждаме, историята се повтаря… Мен, като една от дъщерите, ме е срам от случилото се тогава.

Как работи според теб сега текстът като звук? Какво измени и насложи в него, за да се превърне в радиопиеса?

Това, което промених, освен игнорирането на образа на внука, беше финалът. Героинята в пиесата умира, докато пише писмо до любимия си, писмо-отговор на дългоочакваното писмо-обяснение за изчезването му. В разказа краят е друг. Още нещо важно: в пиесата подсилих момента със смяната на имената. Трябваше да стане ясно за слушателите. В разказа това бяха няколко изречения, но когато чете човек, може да се върне, да спре, да осмисли. Тогава действат други неща. При слушане работят различни закони. В разговор със  Снежина разбрах, че не се разбира ясно защо така внезапно се разделят героинята и приятеля й. Въпреки заглавието, което сочеше ясно. Тогава реших да напиша още. Много внимавах да не стане назидателно, плакатно или декларативно. Това е един провален живот и място за подобни неща няма. Старах се да е деликатно, тя простичко да си разкаже… Смених и заглавието. Исках да наблегна на това, че става дума за името на другия – от „Името” стана „Името, твоето име”.

Много е трудно да се преработва вече написан текст. С предишната ми радиопиеса „Ела, легни върху мен” пак беше така. Тогава един вече игран спектакъл трябваше да се пренапише за радио, от нещо, което се вижда, да стане нещо, което се чува… И тогава много ми помогна Снежина Петрова!

Твоята старица е „облечена” в гласа на Цветана Манева, как гледаш на целия процес и как чу своя текст през нейния прочит?

Когато Теодора Димова ми предложи да преработя разказа за радиопиеса, разговаряхме с нея и махнах фигурата на внука, защото трябваше да бъде монодрама. В разговори пак с нея и също със Снежина Петрова, която поканихме за режисьор, решихме, че Цветана Манева е най-подходящия глас за ролята. Смятам, че този глас е герой в пиесата.

photo 21
Момент от първото слушане на пиесата заедно с Цветана Манева, Снежина Петрова и Силвия Чолева във 2-ро студио на БНР.

Талантливият прочит на актьора е много важен! Дори на самата мен като автор героинята ми „проговори” заради Цветана Манева. Тя има невероятен усет за текста, малко са тези актьори вече. Снежина Петрова е също такъв актьор и затова талкова добре се справи с работата като режисьор и музикален „оформител” на радиопиесата. Музиката беше много важно да е деликатна, звуците – също. Да не звучи етно, но да е автентична, да надгражда текста. Влязоха съвсем малки парчета от записи на турското радио и от Марин Големинов.

Благодарна съм и на трите дами – бяха точните хора за това начинание и без тях нямаше да се получи.

Какви реакции отключи пиесата? И има ли нещо, което те изненада?

Изненада ме това, че много хора реагираха. Хем исках това да стане, хем се изненадах, защото доста съм се обезверила. Но ето, че примерно Марин Бодаков внезапно се сети за своя съученичка в седми клас, която се появила един ден с ново име, имаше хора, които реагираха веднага след слушането на пиесата във второ студио – един човек ми разказа историята си и попита дали няма да напиша за мъж, влюбен в туркиня, а майка и дъщеря седяха и мълчаха през цялото време, докато хората ме поздравяваха и чак накрая се осмелиха развълнувано да ми кажат, че семейството им е пряко потърпевшо именно от преименуването през 1972-а в Родопите.

Жена от Пловдив е споделила такъв спомен във Фейсбук: „Често мисля, колко мръсна е била болшевишката машина. Изпращаха в училищата учители – “врагове на народа”. Командироваха ги. Да бъдат там, където отнемаха името. На първа линия. Баща ми – навсякъде обичан – не се тревожеше от допира. Вършеше си учителската работа с любов към живота. 1972-а година в Доспат, 1984-а – в Джебел. Самата аз по-късно – 1986-а година, учителствах в Джебел около година. (…)
Имаше 3 или 4 случая, в които се падаше и на мен да “дежуря” с двойка милиционери из града и с мен винаги се падаше Анелия, преподавателката по пеене и музика. Красива, млада, горда и образована жена, която така и не ми каза истинското си име (въпреки че я попитах повече от веднъж). Вървяхме из града, милиционерите зад нас, всички млъкваха и се обръщаха след нас. Като шпалир. Аз се обръщах наляво, надясно и казвах без някой да го е предизвикал, въпреки липсата на предизвикателство: “Добър ден !” Усмихвах се и не ми пукаше на какъв език говорят, те го усещаха и ми благодаряха с погледи: “Не си от тях”, казваха те с облекчение. Жестока болшевишка машина. Поставяла ни е винаги, винаги в неизгодна позиция.”

Всичко това много ме развълнува. Значи е имало смисъл.

Съществува ли все пак път, по който трябва да вървим, за да можем да останем заедно като общество? Какво ни пречи, за да е наистина така?

Политиката се стреми да ни разделя. Да се опитаме да я заобиколим? Да сме заедно не е просто механичен сбор. Как хората в селата например, живеят заедно, докато не отидат да ги насъскат едни срещу други? Тогава управляваше БКП, а знаем какви са методите на тези хора. Пропаганда, разделяй и владей… и, ако трябва – убивай. Това е предизвикало и бруталната реакция на турците навремето. Тогава се изрекоха много пропагандни лъжи.

DSCN0991-got

Вярно е, че след 89-а нещата се промениха, има изследвания, книги, филми, но някак онази пропаганда се оказа по-устойчива. Съвсем скоро излезе една книга, в която има стихове и разкази от това време, чиято тема е Възродителния процес – „Когато ми отнеха името”, със съставители Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев. Ето част от едно стихотворение, което ме смаза: „Търся име на починалия си баща./ Мъничкият ми, медената ми пита, черницата ми,/ синът ми търси име на майка си.” Стихотворението е от 23 януари 1985-а.

Питам се къде съм била тогава, какво съм правила…  Казват, че темата вече не е актуална… Но зараснали ли са раните? Пак казвам – нека се говори за тези моменти от историята ни, да се прочете тази книга, например, да се усети всяка лична трагедия. Когато знаеш, трудно ще те излъжат и манипулират. А политиците това правят. И печелят… Те пречат, пречи и простотията, необразоваността, която се шири, пречи и безразличието, консуматорството, издигнато днес в култ. Всичко това пречи на бъдем съпричастни, да разбираме другите, но тези неща май звучат клиширано вече.

Какво ражда и поддържа нездравия национализъм, в който живеят последните поколения?

Това, което пречи да бъдем заедно, то ражда национализъм. Попитай някой войнстващ националист за конкретни факти – знае малко или нищо. Тук е много важна ролята на училището, на образованието, което продължава да пренебрегва преосмислянето на времето на социализма. Историците не правят много, за да променят това. Продължават да се преподават митове за моменти от историята ни, митове за личности, учителите си „пеят” уроците и на това поле се настанява после патриотарщината. Комплексите се хранят с национализъм. Ние сме толкова незначителни и утрепани като държава и население, че трябва с нещо да се понапомпаме. Противно е!

И съответно как да се съхраним като национална идентичност без да се изпада в крайни и деструктивни настроения?

Просвещение. Не от Гугъл. И да няма объркване – не ми е работа да влизам в ролята на историк или политик. Приеми всичко дотук като мнение на писател. Според мен изкуството вижда повече и по-дълбоко. Най-дълбоко.

Binar

от

публикувано на: 05/03/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: