Like и Dislike

13/01/2014

Да пишеш статуси, да постваш снимки, да лайкваш. Това вече е начин на живот. Почти всеки го прави, кефи се на някакви неща – на себе си, на други хора, на храна, места и го демонстрира. Eдни по-често, други по-рядко. Нормално е. Едни по-умело, други не чак толкова.

Преди време моята екранна половинка Антония сподели в свой статус следното: „Писнало ми е от воайори и клюкари във Фейсбук, които на практика прекарват повече време да „стоукват” в социалната мрежа, да „хранят” по пишещите статуси. Това, че нямаш какво да кажеш, не те прави по-як. Само по-тъп!“ Според мен не става въпрос за количество и качество, просто наистина зависи дали човекът, който пише е умен или не. А дали го прави често това си е негова работа.

Все пак всички сме наясно, че това е нашият площад. Всеки може да влезе в своя типаж, на този който само наблюдава, на този който крещи от единия до другия край, на този който се показва, на този който се излага и прочее.

Не това е страшното. А че прекараното време в мрежата, ни кара в реалния живот да смятаме, че с един лайк или статус по въпроса, се изчерпва нашата активност, уви не е така… От това да мълчиш, когато не те обслужват добре, когато не получаваш качествено образование, когато институциите се държат неадекватно. Нали затова толкова се радвахме, когато лятото с началото на гражданските протести се заговори за гражданско общество. Че може да има отговор на несправедливостта. Тогава Фейсбук беше нашият обединител и източник на информация. Без него тези протести не биха били възможни… Оказа се обаче, че и само с него не са успешни.

Защото революциите се извършват на площада, а не на Foursquare. Не отричам необходимата платформа за информация и обмен, но все пак действията, които не се осъществяват с кликане на мишката, са тези които променят нас и статуквото. Кофти е, че сега при разпада на този опит да бъдем заедно, ние продължаваме да сме роботи, да мълчим да пазим себе си, работното място, хората около нас. Именно този модел на поведение няма да ни доведе доникъде.  Баба ми при поредното падане, носи на лекарите кутии с бонбони и мълчи, когато я боли и не се подобрява, защото вярва, че иначе ще стане по-лошо…

Това не е за „лайк”, нали? Но баба ми не е добър пример за гражданско общество, колко пъти лично аз съм я убеждавала да гласува за каузи, в които не вярва. И тя гласува зарад мене, както казва. После гласува зарад друг и така. Но да се огледаме малко повече…

В последните няколко години, когато корпоративният бранш разцъфтя и придърпа огромна маса от млади хора, започнахме да живеем с усещането за западен модел. Офиси, тиймбилдинги, брейнсторминги, заплата, от която не се срамуваш. Много здраво бачкане, стрес, напрежение.. Разбира се и отказът да си наслагваш странично напрежение. Просто нямаш батерии и затова.  С една дума – машинки… Не съм седнала да плюя избора на тези хора.  Мога само да споделя, че това беше част от умното поколение на България, което остана тук и се зомбира. Някак си не успяхме да си създадем среда, която реално да променяме и подобряваме. Защото заплатата се трупа, харчиш трудно, нямаш време, послушен си в своя щастливо-нещастен живот.

Последно да ви кажа, че от много стрес понякога на човек му се налага да си лекува нервите.  За справка в най-близкото лечебно заведение от този тип до София – храноден се равнява на 1.60 лв. и няма отопление. Между другото, много институции са пред избора да лекуват или да се отопляват!

Иначе винаги можеш да си наемеш психоаналитик или да изпиеш едно в любимия бар. Нищо никъде не се случва.

Binar

от

публикувано на: 13/01/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: