Бегбеде, продавачът на… кошмари

18/08/2015

Фредерик Бегбеде едва ли има нужда от представяне. Но друго е да влезеш в музикалните му пристрастия. Дали ще открием един непознат писател, рекламист отвъд клишетата, с които обикновено се свързват личности като него?

Share

×

Преценете искреността му в следната фраза, откъс от разговора ни по-долу: “Под претекст да се даде на хората това, което те уж искат, се пробутват нещата, които търговските директори или агенти предпочитат.”

Коя  е по-добрата версия на Je t’aime – moi non plus, по-слабо известният оригинал с Бриджит Бардо или втората с новата любов на Генсбур,  Джейн Биркин? Мечти или кошмари продава медийна личност като него?

Отговорите са с дата 16 април 2004-а по време на първото му гостуване. Транскрипцията на предаването е заслуга на тогавашната ни стажантка Михаела Царчинска (уви, това е съдбата на всеки стажант). Плейлистът е с джаз-версиите (в най-широк смисъл) на любимите му парчета, оригиналните са с официалните им видеоклипове с изключение на първото.

– “Разкажи се” е едно предаване,  тръгнало от песента на Ив Симон “Raconte-toi”. Сега имам удоволствието да съм с човек почти като Ив Симон – певец и преди всичко автор на много текстове – също като Фредерик Бегбеде. Какво мислите за музиките, когато стават заглавия на предавания?

– Мисля, че това им прави чест, но най-важното на музиката пред литературата е, че книга можеш да четеш 1-2 пъти, максимум 3 пъти, но не повече. Докато една песен можеш да я слушаш 100 пъти. Мисля, че музиката по-малко се изхабява от книгата. Носталгията, която те обзема, докато слушаш една песен, те връща в детството.

– Това и е една от целите на нашето предаване –да вървим напред, като се връщаме съм себе си. Какви са първите Ви музикални спомени?

– “Je t’aime – Moi non plus”, разбира се. Майка ми я имаше на плоча от 45 оборота и я слушаше, когато съм бил много малък. Аз слушах тези стонове на удоволствие и това беше първата ми еротична емоция.

– Майка Ви не ви спираше да я слушате?

– Не, аз мисля че това беше една от първите френски песни, която стана №1 в Англия. Това беше феноменален успех за песен, в която става въпрос за една двойка, която се люби. Трябва да съм бил на 4 години тогава. Като чуете подобно нещо на тази възраст, не знаете точно за какво става дума и си казвате: “Ау, колко е доволна тази дама!”.

Мисля, че версията на Бриджит Бардо е по-секси дори и от тази на Джейн Бъркин, която симулира.

– Когато се говори за някаква лична история, която влиза в литературата или в друг вид изкуство, има ли тя някакви граници?

– Това е така наречения срам, но всеки човек може да се срамува и да бъде срамежлив докъдето си иска. Много писатели разказват своя живот в детайли, включително и аз. Първо, не трябва да причиняваш никакво страдание на най-близките си и второ, трябва да разказваш живота си в интересна форма. Мисля, че ако книгата ми е успешна, то е заради стила, а не заради това, което излагам в нея.

– Нека да си поговорим малко за този стил. Не може той да не бъде някак си изграден от това, което сте преживяли?

– Не е възможно. Трябва да говориш от дълбочините си. Но когато в края на краищата стигаш да някакви признания и дори до ексхибиционизъм не е задължително това да означава, че си с големи литературни качества. Като казвам “Аз” наистина се излагам на опасност. Не е толкова интересно ако не работиш върху езика. Мисля че това е проблемът на цялата автобиографична литература, която ни заобикаля. Мисля че повечето автори се възприемат за гении като говорят за себе си. Работата върху самото писане прави книгата интересна. Предлагам сега да преминем към следващото парче, защото след това ще си говорим за същия проблем в музиката – там нещата са още по-трагични от литературата. Искам да останем в 60-те години (те наистина ме люляха в детството). След еротиката нека отидем към празника. Мисля че моите родители са за завиждане, защото сякаш те повече са се забавлявали от мен сега. Има хора, които остават през десетилетията, такъв е и Том Джоунс. Говорехме за стил и може би най-важното за всеки автор или изпълнител е да изгради своя собствен стил! На времето може би им е било по-лесно! Има голяма свобода в тази песен. Филмът е много откачен (това е неговата музика). Това е към първия сценарий на Уди Алън. Филмът е абсурден и песента е по подобие на филма. Понякога хората имат чувството, че са дошли след празника. За нещастие не съм изживял напълно 60-те години, защото през тях съм роден. Това, което ме интересува е композитора Бърт Бакара. Той е гений в мелодично отношение. Той успява да наложи много сложни музикални композиции.

– Мислите ли че в момента имат отчасти влияние самите маркетингови стратегии на мейджърите?

– Не отчасти, ами… Форматират се нещата, песните, в ръководството на тези мейджъри стоят истински бизнесмени, които не обичат риска. Затова има униформизация на музиката.

– А това не е ли противоречало някога на вашите занимания (все пак вие сте работили в големи компании – може би те са били консултанти на някои от тези мейджъри)?

– Олеле… цял ден. Това е нещо като отмъщение (в края на краищата затова и бях уволнен от работата). Проблемът на маркетинга е, че винаги на публиката трябва да се даде това, което някои си мислят, че публиката иска. Но никой не може да знае какво иска публиката. Под претекст да се даде на хората това, което те уж искат, се пробутват нещата, които търговските директори или агенти предпочитат.

– Това не бихме го нарекли честен подход. Може би някои авторски и нискобюджетни неща го доказват!?

– Като имаш малко пари, имаш едно нещо, което се казва свобода. Хората си дават сметка за това, защото им писва да слушат едно и също нещо. През 60-те е било прекрасно това, че в изкуството можеш да влезеш контрабандно, с малките песнички.

– Нещо подобно ли давате или отиваме в друго десетилетие?

– Отиваме в 80-те, когато бях ученик. Началото бе от УКВ радиата, които експлодираха в началото на 80-те и всички се оказахме затрупани от много радиа, които много пускаха тези песни. Сега като слушам отново Лио съм почти като Пруст, който слуша неговата любима соната, а това да речем е моята такава. Първо виждам, че текстовете са много добри. Преди малко си говорехме, че е елегантно да криеш дълбочината в някакви уж повърхностни неща, които бързо се забравят. Тази песничка е наистина като едно малко бонбонче –сладичко, лекичко и фриволно. Думите казват: “Кажи ми че ме обичаш, дори ако е лъжа”. Това е много дълбоко и тъжно ако е истина. След това тя казва: “Нека живота ни прилича на прекрасен филм”. Мисля че често има поезия в думите.

В много книги аз цитирам френски или американски текстове.  Големите песни стават слоугани. Какво са направили Nike например с тяхното “Just do it”, това е всъщност “I did it my way”. Знаем че рекламата поглъща всичко, така че песента не е в никакъв случай някакво изключение. Например на “9 и 99”, което е преводното заглавие на моята книга, сложих една фраза на Ален Сушон от парчето му “Сантиментална тълпа”: “Налагат ни неща, които ни докосват”. Мисля че хората, които пишат текстове на песни са днешните поети.

– Да се върнем съм миналото лято, когато реклама и музика бяха много тясно свързани с един летен шлагер, част от рекламен клип. Мисля че много малко хора си даваха сметка, че чиуауа е името на града на първата пивоварна в Мексико.

– Наистина, да не говорим че в музикално отношение беше доста слабичко. Много е тъжно, когато рекламата използва хубавата музика, за да продава каквото и да е. Мисля че не трябва да попадаме във всичките капани, които марките ни предлагат. Не знам дали искате веднага да чуем следващата песен, но да речем това което е интересното на Еминем е че той е чудо – артист, който е обратното на маркетинга. Никой от мейджърите не е искал да се занимава с него, защото е неконтролируем. Почти никой не е успял да му направи реклама, така както с чиуауа. Той е събрал световна публика с много критически жестоки текстове. А той прави това, за което стана дума в началото – разказва живота си.

– Фредерик Бегбеде е човек, който е живял и продължава да живее с музиката в ежедневието си?

– Това парче например е много добро за събуждане сутрин. Опитвам се винаги вкъщи да имам хубава музика. Когато съм тъжен, слушам Кат Стивънс или Саймън и Гарфънкъл. Когато съм щастлив не знам, може би Том Джоунс. За мен хората казват: “Фредерик, ти през цялото време говориш за живота си през книгите си. Ти си нарцистичен, егоцентричен”. А пък Еминем е доказателството, че освен че си нарцистичен и егоцентричен, можеш с това да докосваш много хора. Същото може да се каже и за Мадона. Последните й албуми са много автобиографични –говори за децата си, за сватбата си… Странно защо, но на музикантите не им се сърдят за това, за разлика от писателите!? Мисля че е естествено артистът да иска да говори за живота си.

– А артистът освен за живота си говори и за живота на другите. Кои са нещата, трасирани от музиката, които са оставили следи в сърцето Ви?

– Не пишеш, когато си добре. Мисля че хората с артистични дадености са малко или повече болни, имат нещо, което не ги оставя на мира (мислят че когато творят, ще кажат нещата по-добре). Нещастието и меланхолията са нещо, което е като гориво. Това е валидно за всички музиканти и писатели, които обичам. Те трансформират болката си в красота.

– А има ли обратен случай на успех – красота, трансформирана в болка (без да броим болката на раждането)?

– Да тичаш след красотата и да описваш живота, красотата на нещата и природата е много тежко. Казват че трябва да страдаш, за да си красив, но можем и да го обърнем на “красотата също ни кара да страдаме”. Мисля че именно затова искам сега да слушаме Нирвана. Кърт Кобейн е пример за артист, който в известен смисъл даде себе си. За моето поколение той беше почти месия, човек, който умря заради другите, заради красотата.

– Може би поколенията преди нас са имали в това лице Джими Хендрикс, Дженис Джоплин или Джим Морисън?

– Мисля че всяко поколение има нуждата да изгори някой от своите, да го даде в жертва.

– Можем да си говорим и за енергията на живите неща, но дали те са възможни в такава област като рекламата?

– Да, защото тенденцията е да се създават събития. Марките са разбрали, че за да се адресират към хората, трябва да се излезе от някакви афиши, телевизии, отиват на улицата, за да ви хванат оттам, откъдето минавате и да се правят т.нар. фалшиви новини, за да бъдaт цитирани марките в тях. Мисля, че това е желанието на рекламата – да бъде навсякъде. Ако завиждам като романист на нещо… напр. Кърт Кобейн пише сам вкъщи, в стаята си и почти никога не среща публиката си.  Затова харесвам такива турнета като това сега. Идвам в София и имам чувството, че се превръщам в една малка рок-звезда, излизам от стаята си и понякога дори ме аплодират (е, по-малко, отколкото на концерт на Нирвана, но все пак не се отчайвам).

– Затова ли сте ди джей?

– Не, не, не. Просто обичам музиката, но всъщност защо пък не и за това. Аз представям музиката на другите и това ми позволява да срещам хора.

– Съвсем като нас тук в радиото.

– Да. Мисля че това е голямата разлика между писателя, музиканта и актьора –много е самотно да пишеш. Мишел Уелбек пише дискове, прави и турнета и мисля, че все повече пиcатели искат да излязат от стаите си.

– Не мога да не ви задам един традиционен въпрос, който е свързан с музите и с музиките. Жените какво са по-скоро за Вас – музи или музики? Това е свързано и с името на последния ви роман «L’amour dure 3 ans».

– В началото виждаме един нарцис, втората година още един и на третата той е обърнат. Мисля че за един хетеросексуален човек… Видях Жан Дормесон, който казваше, като го питаха защо пише: «За да се харесвам на жените!». По принцип човек пише, за да бъде обичан. Не знам дали са музи. Артистите обичат да се харесват, да съблазняват. Понякога тръгват по обратен път. Всъщност те не искат на пръв поглед да се харесват, но винаги можем да се опитваме да провокираме реакции. Когато казвам, че любовта трае 3 години, жените обикновено се ужасяват и започват да ме мразят за тези думи. Малко по малко обаче започват да разбират това, което съм искал да кажа. Трябва да се знае, че любовта е много крехко нещо. Накрая свършваме дотам, че искат и да ме целуват. Мога да кажа, че съм се потрудил доста дълго за да успея с това, което съм направил.

– Това заглавие ми напомня българската поговорка: «Всяко чудо за три дни». Разликите между любовта и чудото са около 900 и повече.

– Така е и в Библията. 3 дни са достатъчни, за да бъде събуден Христос и той да възкръсне. Сега ще слушаме Уайт Страйпс. Това е песен на Бърт Бакара («Не знам какво да правя със себе си»). Мисля че групата е от по-актуалните, така че мисля че може да ви хареса.

– В последните 2 минути Фредерик Бегбеде ще ми отговори може би на една парафраза: “Кажи ми коя е твоята музика за да ти кажа кой си?”

– Мисля че парчетата, които ви пуснах ми приличат. Понякога са много лекички, друг път са доста дълбоки, защото харесвам смесените неща. Ако си единствено повърхностен, така да се каже за нищо не служиш, много си ефимерен. А пък ако винаги си откъм най-сериозната част ставаш прекалено претенциозен, скучен и уморителен. Затова е много хубаво да се смесват двете неща, да бъдеш свеж, да казваш уж лекички неща, но те всъщност да вълнуват другите.

– С какво според вас сте успeли най-много да впечатлите вашата публика? Кое във вас е успяло да я развълнува – писателя, копирайтъра, ди джея?

– Мисля че трябва да бъдат книгите, защото хората ми пишат, че или много са се смeли или много са плакали. Наистина е много хубаво, че говорим сега на финала за емоции. Това за мен е едно от нещата в изкуството. Смехът никак не е лесен за постигане. Много е приятно да докараш сълзи в очите на някого. Ако успявам да правя това, значи наистина съм щастлив. Мисля че шедьовърът ми не е литературата, а дъщеря ми – тук наистина съм успял.

– Вие продавате ли мечти?

– Не, мисля че са по-скоро кошмари.

– Дано за никого тези калифорнийски мечти да не са превръщат в кошмари.

– Аз мисля че това е апотеоз за финал, парчето е сюблимно.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 18/08/2015

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: