Иван Димитров и литературните коктейли – Част 1

14/10/2015

Това не е началото на разговора ни с Иван Димитров – с него си говорим често, обикновено в късен столичен бар и преди или след литературно четене. Той е писател, поет, драматург, организатор на такива четения, музикант, (бивш?) барман, човек на път и път, който си е намерил един човек, когото да използва за приемник.

Дай да започнем директно – как реши изведнъж да стартираш толкова много проекти? Имаш свои четения, организираш чужди, общи, поезия, проза… 100% някой се пита “защо тоя чак пък толкова се напъва?”.

Дай да започна директно! Защо бачкаш за някакъв сайт от девет до пет или шест? Работих шест години като барман, изкарвах добри пари, но не мога да работя за никой. Искам да работя за себе си. Да си изкарвам парите с изкуство. В последната половин година се справям, аз и оттогава съм фрийлансър. И трябва да ти кажа, че страшно много ме кефи. Естествено, има моменти на колебания, на това, че съм имал възможност да работя като сценарист в някакво лъскаво предаване и да взимам повече пари от тези, които правя в момента. Но така не бих бил толкова продуктивен. Това би ме подтиснало и депресирало. Сега ставам, пиша, след това репетирам, защото правя музикални концерти. Организирам четения. Участвам в пърформанси.

А като издам романа си “Софийски дует” с най-прекрасното издателство в България “Жанет 45”, ще се скъсам да обикалям страната, за да го промотирам, защото ако искам да ме четат, аз трябва да стигна до читателите. Защото така се прави.

Всъщност напоследък виждам, че повечето съвременни български автори въобще не искат да се промотират. Но не им се бъркам. Всеки разбира нещата според своите лични разбирания.
Така че това е моето напъване. Желание да се занимавам с нещата, с които искам. С други думи – вместо да си скъсвам задника да работя за някой шеф, аз съм си шеф и сам си скъсвам задника да пиша, свиря, правя фотографии и да осъществявам всевъзможни шантави идеи. И за момента по този начин си изкарвам прехраната. Ако това е напъване – да, напъвач съм.

С Елена Димитрова е от снимките на "Кораб в Стая", където Иван Димитров дебютира като актьор
С Елена Димитрова е от снимките на “Кораб в Стая”, където Иван Димитров дебютира като актьор

А напъват ли се издателствата? И в правилната посока ли го правят? Имат ли реално влияние върху аудиторията си, как манипулират, защо просто не залагат на добри автори, а на “комерсиални”? И защо комерсиалността се превърна в обида в рамките на тези 111 хиляди кв. м.? Трябва ли някой да пише цинично и вулгарно, за да му купуват книгите? И какво правиш ти?

С издателствата положението е като в университета. Влизаш там и поемаш отговорност. Ако искаш, учиш, ако не – не. Никой не те кара. Всичко е въпрос на самоинициатива и на диалог. Ако знаеш какво искаш, няма да ти е трудно да убедиш издателството в идеята си. Но това означава, че трябва да излезеш извън зоната си на комфорт. Да се сблъскаш с публиката.

В последните години нещата отиват все повече в правилната посока. И се надявам да продължават да отиват натам. Има развитие. Има много положителни инициативи. Виж, например в последно време отвориха това страхотно място Читалнята. Ами аз си взимам книги оттам постоянно! Велико е просто! И благодарности на всички хора, които го правят. Има Национален център за книгата. На мен преди три години ми писаха от едно супер престижно сръбско издателство. Искаха да публикуват първия ми роман на сръбски, но им трябваха пари за превод. Точно тогава към Фонд Култура бяха спрени парите по програма Преводи. Но сега има Национален център за книгата и ако някое издателство иска да ме публикува, ще може поне да разчита, че има пари за превод.

Кажи ми какво е “добър автор”. Аз не знам. Има автори, които пишат по различен начин. Определено някои са по-четивни от други, но това не ги прави по-добри автори, а по-четивни. А какво е “комерсиален” в страна от 111 хиляди кв.м.? Не знам. По дяволите, малко дори от чуждестранните комерсиални автори могат да продадат 50 000 бройки.

Преди е било различно, но тогава пазарът ни е бил затворен и през 90-те години се случва голям отлив на читатели от българската литература. На старите издания им пише тиражите (поне на българските автори, на другите – не, все пак там е друга ситуацията, спомни си за любимия ти Маркес и издателствата). Цитирам по памет, но първият тираж на “Лавина” на Блага Димитрова е малко над 30 000 бройки! Представи си. Сега тя комерсиален автор ли се пада? В днешно време всичко зависи от читателите. Те имат крайната дума. В това няма нищо лошо. И нищо добро. Нещата са просто такива.

Естествено, има някакви автори, които се опитват да пишат комерсиално, но това е булшит. В чужбина издателствата преценяват кои книги да направят бестселъри и го правят.  В момента, в който решат, тази книга директно излиза на 20 езика. Но това пак зависи от издателствата.
Мисля, че ако някой иска да се четат книгите му, трябва да пише така, както му идва, а да не се прави на някой друг. Това е големият проблем с част от авторите. Пренебрегват себе си, своите търсения и се впускат в преследването на някаква измислена комерсиалност.

Това е като при театрите и драмата, която беше със субсидиите. Решават, че ще правят комерсиални представления, залагат на възможно най-широка публика, свалят нивото и се преебават. Защото публиката, читателите, зриталите се отглеждат. И защото внасят изкуствено тази американска система. Ако искат наистина да я вкарат, да направят като американците. Американците поне добре познават публиката си. Правят предварителни прожекции на филмите и дават глас на публиката. Могат да променят края, ако публиката прецени, че е прекалено депресиращ примерно. На мен лично това не ми харесва, повече ми харесва Тарковски, който казва, че началото на “Сталкер” е толкова бавно, за да може зрителите, на които не това е техният филм, да излязат преди филмът да е започнал.

Какво правя аз? Вписвам се в изречения. Разхождам се. Снимам. Не спирам да слушам какво си говорят хората около мен. Изразявам гражданската си позиция. Подкрепям каузите, които ми допадат. Псувам българските политици. Това, което правим всички. И междувременно пиша. И се опитвам в написаното от мен да съм мен. 100%. Без цензура. Без съкращения. Импулсивен съм. Наивен съм. Краен съм. Понякога съм циничен, понякога – патетичен. Аз съм някакъв коктейл. На който не му харесвам, да не си ме поръчва в бара. Да пие нещо друго.

Сам предизвика този въпрос: какво си поръчват повечето хора в литературния бар? Евтино вино или handmade бърбън? И защо? Как е в “Безпризорните”? Там участват от утвърдени автори до чудовищни wanna-be-та.

Всичко. Евтини и скъпи: чай, вино, бира, уиски, водка, коняк, джин, кафе, топъл шоколад, домашно направена лимонада и каквото там се сетиш.  Защото обобщенията не действат при хората и всеки човек е единствен, уникален, неповторим. И този, който пие евтино вино, е също толкова ценен колкото този, който пие 12-годишен бърбън.

В “Безпризорните” цари анархия, но и това беше идеята, когато започнахме да организираме тези четения с един от любимите ми режисьори, който за съжаление рядко поставя – Добромир Цвентков. Идеята беше да направим четения, в които чете всеки, който иска. Това е велико! Четат от утвърдени автори до хора, които за пръв път четат свои неща. От хора, които пишат сериозно през хора, които вървят по някакъв път, но се намират още в началото му. През такива, които просто са надраскали някакви неща и вероятно никога повече няма да пишат. Цари пълен хаос, но във всяко четене има по няколко автора, които си заслужават. И сега виждам как писатели, които са минали преди години през тези четения се развиват. Което е също велико.

Дай да измисля някакъв промер. Да. Май най-подходящият пример е Стефан Икога, който тази година ще издаде дебютната си книга. Или примерно Камелия Спасова, Мария Калинова, Ясен Василев, Радослав Чичев организира четене на монопиесата си, която сега се играе в Театър 199! Или трябва да кажа Стоян Ненов, Белослава Димитрова, Иван Ланджев. Много са. Това са седем години четения. Не мога да изброя всички. Но част от идеята е, че не е страшно да се чете пред хора. Всъщност хората затова са дошли – за да слушат. И ти просто трябва да си прочетеш нещото и да захвърлиш страховете си в някой ъгъл.

Последен пример – Велина Минкова, която издаде страхотен роман с “Колибри” (още едно от издателствата, които винаги имат съвременни български автори в каталога си). Велина дойде на тези четения именно, за да се пребори с този страх от четенето пред хората. Дойдоха да я слушат освен обичайните заподозрени и Милен Русков и Олга Николова. Няма какво да кажа повече.

Очаквайте част 2!

Binar

от

публикувано на: 14/10/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: