Човекът е историческо животно

30/10/2015

„Човекът е историческо животно” е озаглавил новата си книга проф. Илия Тодев, подчертавайки ценността на историческият опит за бъдещото развитие на човечеството. Историческият опит учи хората да действат правилно в определена социална ситуация. И колкото по-добре осмислен е историческият опит на един народ, толкова по-успешен е неговият жизнен път. Това осмисляне е плод на историческата наука. Затова и обръщането към историята, създаването на собствена историческа школа, беше съществен момент от възраждането на Третата българска държава. Това бе трудно, но епохално дело. Първите стъпки бяха направени с помощта на близките ни славянски народи – руския и чешкия – истинско проявление на славянската солидарност. Така трудът на Юрий Венелин „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите” в 3 т., изд. 1829-1841 г., изигра огромна роля в Българското възраждане. Това бе първата научна история на България в новото време. По-късно в Харковския университет бъдещият професор Марин Дринов посвещава научната си дейност на изследване на българската история. След Освобождението чешките просветители проф. Константин Иречек (министър на просвещението 1881-1882) и братята Шкорпил (учители в България) допринасят за формирането на българската историческа и археологическа наука. С делото на проф. Иван Шишманов, основател на Софийския университет, и проф. Васил Златарски българската наука уверено тръгва по свой собствен път. В епохата след Първата световна война България вече притежава блестяща историческа школа. Наред с проф. Ив. Шишманов и проф. В. Златарски застават проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев, проф. Богдан Филов, д-р Иван Велков, проф. Михаил Арнаудов. Най-важното постижение бе, че българската историография направи крачката от прецизното изследване на фактите към философията на историята в лицето на проф. П. Мутафчиев. „За философията на българската история” „Изток и Запад в европейското средновековие”, „Поп Богомил и Свети Иван Рилски” са блестящи свидетелства за неговия гений.

В своето развитие българската историческа наука формираше българското историческо и национално съзнание. Списанията „Българска историческа библиотека”, редактирано от проф. В. Златарски, проф. П. Ников и д-р Иван Велков; сп. „Родина” на проф. Б. Филов и „Просвета” на проф. П. Мутафчиев бяха стожерите, на които се опираше разпространяването на историческите знания. Българската историография не само рязко разшири обхвата на изследваните факти от родната история, но започна тяхното преосмисляне. Отчетливо може да се проследи как възторжената и понякога повърхностна апологетика на революционерството при Захари Стоянов постепенно отстъпва място на задълбочения анализ на събитията и все по-силния консервативен акцент при тяхното осмисляне. Наред с революционери като Левски и Ботев в пантеона на българската история заеха подобаващото им се място просветители като Тодор Икономов и Симеон Варненско-Преславски (чичо, наставник и вдъхновител на проф. П. Ников). Огнище на този консервативен ренесанс беше сп. „Просвета”, ръководено от проф. П. Мутафчиев, чието творческо дело отбеляза най-високият връх в развитието на българската историческа наука.

Погромът над българските историци след 9-ти септември 1944 г. беше катастрофален. Проф. Б. Филов и проф. Борис Йоцов бяха разстреляни, проф. Михаил Арнаудов осъден на доживотен затвор (при искана от прокурора смъртна присъда), делото на Петър Мутафчиев анатемосано като „фашистка идеология”… „Философията на Мутафчиев не е само ненаучна, но и дълбоко реакционна…, предназначена да фалшифицира историята ни, да подмени въпроса за класова борба с въпроса за борбата за чуждото културно влияние. Мутафчиевата философия е национализъм в действие, зле замаскиран опит да бъде използвана миналата ни история за оправдание и защита господството на буржоазията…” Това пише за своя професор неговият ученик Петър Петров през 1951 г. Охулването на гения на българската историческа наука става необходимия пропуск за постъпване в поставения вече под контрол Софийски университет, попълнен по-късно с децата на комунистическата номенклатура. При този т.н. „класов” подход чудно ли е, че българската историческа наука претърпя трудно преодолим крах., че и днес още не може да се отърси напълно от дребнава фактография и с добре заучен рефлекс приема с „възторг” идеологическите щампи на поредния геополитически господар. Вземете например „История на България”, изд. Анибус”, 1999, т. 3 (1878-1944) с автори Елена Стателова и Стойчо Грънчаров. Двамата професори са безспорни ерудити, познават в тънкости фактографския материал. В същото време историческият им анализ плува в идеологически клишета, далеч под техните възможности на учени. И това бяха (лека им пръст!) двама от изявените съвременни историци. Но, влезли в руслото на вече установени традиции, слушат какво казват „победителите”. За сравнение нека си припомним какво искаше Петър Мутафчиев. Искаше „аристократи на духа”, „духовни водачи” на българския народ, искаше „духовен елит – обществен слой от морално здрави, проникнати от традициите на своя народ и всестранно просветени люде”. Затова и беше наречен „фашист”. Та кой от комунистическите водачи можеше да отговори на тези изисквания…

Българската историческа наука днес е пред кръстопът. В едната посока върви пътят на добре заплатеното идеологическо слугинство. Чуждите фондации („Отворено общество”, „Америка за България” и пр.) подават ръка на всеки, който се е отказал от „традициите на своя народ”, който е съгласен да славослови „толерантността на Османската империя”, да отрича руския принос в българското Възраждане и Освобождение и дори да ругае Русия като окупатор. Какво да кажа за този път – доходен и жалък едновременно. Вторият път, който също не води наникъде, е „чалга-историята”. Тя е продукт на пазарната икономика. Чалгата в историята деградира науката в плиткоумно търсене на сензации, следени с отворена уста от все по-разширяващия се слой родни маргинали. Чалгата е патриотарска. Ние сме „най-великите”, „най-старият” народ, „траки”, „измислили сме писмеността” (не само славянската, а всяка писменост!) и т.н., и т.н. Чалга-археолозите откриват ребрата на Адам по черноморските плажове, скелети на русалки и таласъми, въобще не престават да откриват, защото рулетката на рекламата се върти, а всяка реклама в условията на пазарна икономика е доходоносна. Безотговорните медии превръщат някои от тези палячовци в едва ли не законодатели на историческата истина… Третият път е пътят на Голгота. Той е пътят на трудното, мъчително, незаплатено (няма пари нито от фондации, нито от чалга), често възнаграждавано с гонения търсене на истината. Но това е пътят, който води към Храма, пътят на възраждане на българската историческа наука, а с нея на българското историческо и национално съзнание, на формирането, за което настояваше Петър Мутафчиев, на български духовен елит.

Румен Дечев

Binar

от

публикувано на: 30/10/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: