Десните политически движения

06/11/2015

За прехода от ляво надясно и необходимата политическа култура

Високите изборни резултати на антисистемни десни партии – във Франция (Национален фронт), в Австрия (Австрийска партия на свободата), в Швейцария (Швейцарска народна партия), в Унгария (Фидес, следвана от Йоббик) и т.н. определено говорят, че не става въпрос за ексцентрични аномалии, както се опитваха да представят нещата в миналото, а за трайно явление на европейската политическа сцена. Една от основните му причини е безспорният упадък на левите и либерални партии. Обществото ги сочи отговорни за неолибералната икономическа политика, корупцията и мултикултурализма, застрашаващ християнските ценности и европейската идентичност. Всъщност най-острото обвинение е в неспособност да се води национално отговорна политика и сляпо следване интересите на Вашингтон. Тези ясно изразени тенденции в развитието на европейския политически живот ни задължават да погледнем отново и в по-голяма дълбочина понятията ляво и дясно. Още повече, че у нас се наложи становището, че либералното било дясно (свободният пазар и антикомунизмът, казва Николай Поппетров), а социалдемокрацията (вроде БСП, излъчила самия европейски социалистически лидер или лейбъристите при Тони Блеър) са лявото (социалното). Така на практика у нас, както и в Европа, се възпроизведе американският политически модел на две либерални партии, стремящи се да обхванат цялото политическо пространство вън от маргиналните комунисти и крайно десни. Че европейските социалдемократи деградираха до либерали, показа политиката на Тони Блеър и Сергей Станишев. Първият считаше Маргарет Тачър за свой учител (независимо, че се прави на консерватор, Тачър започна политиката на неолиберализъм в Англия), а Серго Станишев въведе плоския данък в България за „радост” на всичкия ляв електорат… ). Тази тенденция на прескачането на социалистите в либералното измерение беше отбелязана още от Ленин, който й отдели цяла глава – „Как Кауцки превърна Маркс в обикновен либерал” (В. Ленин – „Социалистическата революция и ренегатът Кауцки”). Трябва да се познава историята, тогава много заблуди за съвременността ще отпаднат.

Опитът, дълго време успешен, на двете либерални партии (социалисти и либерали) да овладеят европейския политически живот, се налагаше от големите медии на беззащитното обществено съзнание. Като знаем кой държи собствеността на големите медии, не е трудно да се досетим, чии интереси обслужваше този „двуполюсен” модел от фалшиво ляво и фалшиво дясно. А когато другите средства не помагат, Уолстрийт се сеща за „канонерките”. Парите и „дипломацията на канонерките” са двата основни стълба на новия-стар „световен ред”, част от който несъмнено е всевластието на двете либерални партии в политическия живот на „цивилизованите” народи. Играта на камшика и моркова е стара колкото света. Логиката е в това, че моркови няма за всички, а има „негодници”, които си позволяват да не ги харесват (Кенеди или Чавес например). Тогава идва ред на камшика, на „канонерките” (разбирай самолетоносачите и морската пехота на САЩ). И понеже знам, че определен тип хора, които редовно ме четат, ще скочат като ужилени: „Как?! Морската пехота на САЩ служи на демокрацията и мира! Румен Дечев манипулира публиката”, аз съм се подготвил с доказателства. Няма да отегчавам „публиката” с непрекъснато позоваване на прочутото вече интервю на ген. Уесли Кларк, ще се ползвам от спомените „Войната е рекет” на един простосърдечен генерал, командвал в миналото морската пехота на САЩ. „Изминах целия път в кариерата от лейтенант до генерал. И през цялото това време бях всъщност първокласен бияч, обслужващ големия бизнес, Уолстрийт и банкерите. С една дума бях рекетьор, гангстер, защитаващ капитализма… Връщайки се назад, ми се струва, че дори Ал Капоне има какво да научи от мен. В най-добрите си времена той е рекетирал три квартала. Аз действах на цели три континента.” (sic!) (цитирам по Оливър Стоун „Премълчаната история на САЩ”, изд. Милениум, С., 2013, с. 32). Простосърдечният генерал ги ниже 1 към 1 и не оставя никакво място за т.н. „теория на конспирацията”.

Толкова относно фактите, кой поддържа фалшивата (относно действителните интереси на милиони хора) политическа дихотомия, уж „противопоставяща” либерализираната социалдемокрация (ляво) на чистия либерализъм (дясно). Българският народ в огромното си мнозинство отдавна разбра, че „тия” (СДС и БСП) са едни и същи. Нека да видим, обаче, как възникват понятията „ляво” и „дясно” в историята и така по-ясно да разберем истинския им, изопачаван днес смисъл. Както посочих в предаването, тези понятия се появяват по време на дебатите за Конституцията през септември 1789 г. Малко по-рано, на 14 юли е превзета Бастилията. Веднага освобождават „политическите” затворници, най-известният от които се оказва маркиз дьо Сад. Този демократичен акт дарява на човечеството неговото наистина вдъхновяващо творчество. Кой подготвя удара срещу Бастилията? Неоспорима истина е, че това става в Пале Роял, дворецът на Орлеанския херцог, тогава Велик магистър на „Великия Ориент на Франция”, най-голямата френска масонска ложа, където се събирали френските протолиберали. Когато в Учредителното събрание се водят дебатите дали кралят да има право на вето, тези достойни хора застанали вляво от председателя на Събранието, защото от тази страна се намирал Пале Роял, с което недвусмислено намекнали, че, ако консерваторите-монархисти продължават да упорстват (имали мнозинство в събранието), ще последва втори революционен ден след този от 14 юли. Но няма време да коментираме обстойно френската революция, наричана понякога „Велика”. На желаещите да научат повече препоръчвам синтезираното издание на френското университетско издателство „Френската революция” с реномирани автори като Жан Тюлар, Фредерик Блюш и Стефан Риалс, изд. Кама, С., 2003) В случая за нас важното е, че наляво от председателя на събранието застават либералите (абат Сийес, Талейран), а надясно –  консерваторите (от „реакционери” като херцог дьо Брогли до привържениците на конституционната монархия, групата около Муние). Ляво, следователно, е либералното, това, което се противопоставя на естествения ред, защитава абсолютното равенство и правата на човека, не признава нормите, особено моралните, то е. революционно, а дясното, напротив, е консервативно, антиреволюционно, то брани естествения ред, религията, морала, естественото неравенство, йерархията, историческата традиция, наречена по-късно национална. Десните винаги са се противопоставяли на разрушителните либерални тендеции, тогава и сега често революционни, когато не успяват по друг път. Тези, които превземат Бастилията и освобождават Дьо Сад, по типаж не се различават особено от днешните цветни революционери, „умни и красиви”, разбира се. Интересна черта на общественото развитие е еволюцията (с натрупването и осмислянето на собствения житейски опит) от ляво към дясно. Това показва, че вместо фалшивото либерално единство, както показват резултатите от изборите, в даден момент Европа може да се окаже солидарно консервативна, с всички произтичащи от това последствия. Посочената еволюция от ляво на дясно е характерна за немалка част от големите теоретици на десния консерватизъм. От бащите-основатели на модерния консерватизъм – Едмънд Бърк (първоначално симпатизиращ на вигите) и Жозеф дьо Местър (бивш участник в масонските ложи), до крайно интересните руски консервативни мислители – великият Достоевски, например (осъден на смърт, после помилван участник в петрашевското движение), основоположникът на геополитиката като наука, славянофилът Николай Данилевский (също петрашевец), теоретикът на монархизма Лев Тихомиров (излежал 4 г. затвор като участник в  народоволското терористично движение), Н. Бердяев (бивш марксист) и пр. Такава явно изразена тенденция се забелязва и в българската история. Тодор Икономов тръгва от „революционерите” в църковното движение (виж статията му „Една стъпка напред”), за да стане най-дълбокия изразител на консервативните идеи в Учредителното събрание (1879), по-късно докаран до самоубийство от издевателствата на тогавашните „оранжеви”, либералните шайки на Стамболов. Като революционер започва обществената си дейност Васил Друмев, станал по-късно епископ Климент, в ранните си учителски години социалист е другият изтъкнат представител на българския консерватизъм, проф. Петър Мутафчиев. Че и проф. Ал. Цанков все същия път изминава. Подобна е житейската биография на ремсиста Тончо Жечев, стигнал до написването на „Българският Великден”, а Емилиян Станев в „Легенда за Сибин” е повлиян решително от творчеството на Петър Мутафчиев. Малко хора си дават сметка колко силна е българската консервативна традиция. Да спомена още Симеон Варненско-Преславски и племенника му проф. Петър Ников, изключителния Владикин, Михаил Арнаудов…

Нарочно изреждам великите консервативни мислители, за да подчертая огромното богатство на дясната обществена и политическа мисъл, която винаги е била социална. Социалното никога не е било запазена марка на лявото. Ще припомня „Политическите и философско-религиозни размишления” на Стоян Михайловски, гордото „аз съм християнски социалист” на автора на химна „Върви народе възродени”. С това искам да премина към последната точка от моя коментар – отчайващият примитивизъм на днешното крайно дясно в България, а и другаде по света. Целенасочената политика на финансовата олигархия за купуване на интелигенцията чрез фондациите и деморализация на обществото остави стихийните консервативно-националистични движения без водачи и ориентири. Вместо духовни великани от ранга на Тодор Икономов и Петър Мутафчиев, днешните стихийни консервативно-националистични движения вървят след маргинали. Това е очевидна аномалия. Неслучайно се задава въпроса дали това не са подставени лица, чиято цел е компрометиране на национално-консервативното движение. Сред активистите на бившата национално-радикална партия широко се коментира уж установеният факт, че един по-напорист измежду тях бил бенефициент на Сорос… Не знам. Но аномалията между прокламирани национални цели и налична култура е очевидна, а значи трябва да се отстрани. Това може да стане единствено с помощта на великите консервативни мислители, които трябва да намерят своето полагаемо място в националната ни култура.

Румен Дечев

Binar

от

публикувано на: 06/11/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: