Актуален ли е днес национализмът

20/11/2015

Защо традицията?

С развитието на социологията като наука от края на XIX и особено през XX в. философията на историята (осмислянето на историческите процеси) започна да преминава в социология на историята. Вече не „саморазвитето на абсолютния дух” (Хегел) обяснява хода на историята, а извлечените от наблюдението и експеримента закономерности на социалното поведение. Бащите на социологията за разлика от днешните неолиберали разбираха обществото не като съвкупност от индивиди, а като съвкупност от структури, които обединяват и определят дейността на отделните индивиди. Един от тях, Емил Дюркхайм,  пише, че обществената активност на хората се състои от „начини на действие, мислене и усещане, външни за индивида и притежаващи силата на принуда, която се налага над него”. Следователно, има нещо, което стои над човека, над неговите желания и воля, като ги определя. Това са нормите на човешка дейност, системата от ценности, които доминират една култура, която детето възприема постепенно в процеса на своята социализация, основна роля в която играят семейството и държавата (училището, медиите, казармата). В по-нататъшния си зрял живот човек действа съобразно ценностите, възприети в детството. Ето защо въпросът за учебниците по литература и история, за учебните програми е толкова важен.

Защо традицията е толкова важна в този процес на социализация? Защото традицията извлича от опита на историческия живот, отсейвайки успешното от пагубното, необходимия модел на поведение. Този опит, кодиран в моралните норми и ценностната система, служи на отделните индивиди като регулатор на тяхното поведение, подчинявайки личните амбиции на обществената цел, формирайки общото колективно действие, единствено способно да се справи с връхлитащите всяко общество предизвикателства. Веднъж формирала необходимия модел на поведение, традицията го предава на поколенията, охранявайки по този начин човешкия род и неговата цивилизация. Затова и човечеството така цени традицията. Един китайски император навремето попитал Конфуций: „Какво да направя, за да бъде моето управление успешно?” Мъдрецът отговорил с едно изречение: „Спазвай традицията!” На тази роля на традицията акцентира изтъкнатият италиански историк и журналист Индро Монтанели, когато пише за младото поколение своята гениална „История на Рим” (бълг. изд. ИК Кама, С. 2007). Докато спазвала стриктно своите традиции, закрепени в религията, Римската община вървяла неотклонно напред. Поведението на римските сенатори и военачалници било изпълнено с доблест, техният скромен и суров начин на живот бил изцяло в служба на отечеството. Senatus Populos Que-Romanus (Сенатът и римския народ). Как се постигало това единство между управляващи и управлявани, което толкова липсва на съвременното българско общество? Колкото по-богат бил един римски гражданин, толкова повече данъци трябвало да плаща и толкова повече години да служи в римските легиони. За онези, които избирали в бъдеще да преминат на общественото поприще, се изисквало минимум 10 годишен стаж под знамената на армията. И този стаж трябвало да е белязан с героично поведение и саможертва. За да станеш граждански началник, първо трябвало да докажеш, че можеш да бъдеш войник. Така много от желаещите да започнат обществена кариера срещали смъртта в първите редици на битките. Но тези, които достигали сенаторското звание, знаели как се служи на родината и с гордост оставяли на показ раните, получени в сраженията. Когато Ханибал разбива римляните в легендарното сражение при Кана, той изпраща 10 военнопленника да преговарят със Сената на Рим за съдбата на останалите. Уговорката била, че ако преговорите не успеят, те ще се върнат към пленничеството. Сенатът отказал да преговаря. Девет от десетимата се върнали, но единият останал. Тогава Сенатът наредил да го оковат и го изпратил на картагенския генерал. Доскоро опиянени от победата, картагенците изтръпнали, те разбрали с какъв народ си имат работа. Случвало се Рим да загуби битка, но той винаги печелел войните. След победата над Картаген Рим станал империя, огромни богатства залели града. Обърнали поглед към удоволстивята, римляните забравили традицията. Напразно цензурът Катон се опитвал да я съхрани, да спре упадъка на нравите. Историята го запомнила, че наказал съпруг, целунал жена си на улицата. Той искал да съхрани родината си. Не успял. Рим тръгнал към своя залез. Това е опитът на Древния Рим, предаден на поколенията от историци като Тацит и Полибий, преразказан толкова увлекателно от Индро Монтанели. Ще съумеем ли да се поучим от него?

Ако традицията е толкова важна, ако цивилизацията не може да съществува без нея, как да си обясним похода на НПО-тата срещу българската традиция, финансиран обилно от чужди правителства и фондациите. Известната в миналото журналистка, Виза Недялкова, свидетелства, че през 2009 г. американската посланичка Нанси Макълдауни съобщила, че за 20 години САЩ подхранили „демократичните” НПО-та с 750 млн долара. И това е само от правителството на САЩ, без разните там „отворени общества” и „америки за България”. Какъв е резултатът и защо това се върши, оставям да прецените сами. Само ще допълня, че по предвижданите вследствие предложения на НПО-та промени в учебните програми, „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” повече няма да се изучава в училище. В същото време министърът на образованието, прочул се със „знанията си по химия” „политолог”, иска да наблегне на изучаването на Холокоста от Втората световна война… С какво ли българският холокост е по-малко важен за нас..?

Румен Дечев

Binar

от

публикувано на: 20/11/2015

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: