Тахрир, Майдан, Гези, Орлов мост…

08/03/2016

0-the lady in the red dress

Какво е общото между протестните движения на площад Тахрир, Майдан, парк Гези и Орлов мост в София?

Спецификите на тези форми на протест и начинът, по който те се обособяват на публични места, е централна тема в изследванията на социоложката Нилюфер Гьоле (Nilüfer Göle), професор във Висшето училище за социални науки в Париж. Тя наскоро изнесе публична лекция в СУ „Климент Охридски“.

Местата, където хората се срещат и изграждат нов тип отношения

За проф. Гьоле политическите демонстрации от арабските революции, през Майдана до февруарските и летни протести  в България, са все събития, които ни налагат да преосмислим какво разбираме под публично пространство и кои са новите форми на мобилизация.

От “Арабската пролет” до сега протестните движения в публичните пространства обособиха една специфична публична сфера на автономно пространство. Публичните места – паркове, кафенета, литературни клубове и площади са физическите места, където хората се срещат и дебатират, разменят идеи и оттам повдигат въпроси към политиците. Публичната сфера е основно условие за съществуването на демокрацията. Мястото е физическо понятие, където всички по дефиниция имат равен достъп. За много хора автономията на публичната сфера е даденост, тя е нещо автентично, само по себе си – здравословно, защото превъплъщава идеалната представа за гражданска активност.

За съжаление, това не е така. Отвоюваните от хората територии са място на борба, където един ден се печели, а друг се губи. Дори изчезва и после се възражда, сменяйки местоположението си и под друга форма.

1-gruber_figure1Връзката между публичното пространство и демокрацията

Първо, подчертава проф. Гьоле, нашата дефиниция за публична сфера е остаряла.  Тя датира от времето на изграждането на националната държава, в която протестът, политическите демонстрации, революцията имат за публика гражданите на дадена държава. Националната общност комуникира на един национален език. Днес всеки от нас принадлежи на общности, които са мултинационални, публиката е мултикултурна и мултиезична.

Второ, живеем във времето на информационните технологии. Протестиращите в Кайро се организираха чрез фейсбук и туитър и маргинализираха държавните и контролирани частни медии. Полицията бе безсилна пред социалните мрежи. Те направиха всеки един участник познаваем и неповторим, „предаващ“ от мястото на събитието. Вече не става дума за анонимна тълпа от времето на масовите улични манифестации.

В този контекст няма как да не забележим, че се получава едно разминаване, резюмира авторката на книгата „Взаимопрониквания: ислямът и Европа“(2005 г.). „Докато публиката е глобална, държавната политика остава национална“.

Публичната сфера по дефиниция е стълба на демокрацията, но според Нилюфер Гьоле тя е и слабото й място. Виждаме възхода на неонационализма в Европа, който саботира  публичния дебат. Той не отива в посока плурализъм на гледните точки, а точно обратното.

Неонацианалистическите движения, за разлика от стария национализъм, правят симбиоза между крайно десни идеи и речника на радикално левия секуларизъм. Това не са старите расистки и ксенофобски движения. Например, лидерката на Националния фронт във Франция Марин льо Пен е дете на политик от първата генерация националисти. Бащата бе считан за расист и ксенофоб, аутсайдер, вън от системата. Дъщерята обаче представлява новата генерация, говори с езика на републиканските ценности, секуларизма и феминистките идеали за равенство. Тя не е срещу системата, а иска да я защити от гледна точка на универсалните френски републикански ценности. Тя мобилизира индивидуалистичните ценности, тези срещу ислямското присъствие в обществото и се обявява срещу мултикултурализма. Същото се случва и в общества, където мултикултурализма е възприет като добър модел – Великобритания или Холандия. Навсякъде чуваме гласове, че е дошъл краят на мултикултурализма, особено когато става дума за мюсюлманите в Европа.

Изживяваме един парадокс: действителността ни е мултикултурна, но ние я отричаме, не знаем какво да правим с нея

Авторитарните режими също използват новите технологии в опита да контролират публичната сфера, както го правят режимите на Ердоган, Путин и Моди в Индия. Те постоянно измислят нови мерки за затяганите на „моралните“ норми на поведение на публични места, налагат свръх-регулации и нещо като морална полиция.

Съвременните протестни движения направиха от интернет технологиите истинско оръжие за борба, което държавите не могат да контролират. Те създадоха общности като сума от отделни личности, свързани помежду си. Традиционните държавни медии не могат да контролират информацията. Глобалният свят вече комуникира по схема “лице-в-лице” (Person-to-Person). Това е структурна трансформация, която носи нещо ново и не може да не влияе на начина, по който функционира демокрацията.

Социалните движения, обособяващи се на публични места, за мнозина анализатори са революционни движения, а за други – просто бунтове. Няма съгласие и между социолозите. Този спор възникна първо около арабските революции. Най вече около демонстрациите на площад Тахрир в Кайро, парк Гези в Истанбул и Майдана в Украина, движението Индигнадос в Испания, протестите в София. В почти всички тези случаи протестите претърпяха полицейско насилие и репресия, и последва смяна на политическите режими. В повечето не последва процес на демократизация и за това някои цинично коментираха, че арабската пролет вече е есен. В Гези имаше силна репресия и обрат към още по-голям авторитаризъм на правителството.

За Нилюфер Гьоле феноменът е важен сам по себе си. Протестните движения на публичните места не се обясняват с това, какво е дошло или не е след тях. Ние всъщност не знаем още какъв е резултатът, той тепърва ще се проявява във времето. Те са интересни с това, че отварят нови възможности и проправят пътя към нови форми на политическо мислене, на колективна акция, на активност.

Двете важни измерения, които се комбинират, са времето и пространството. Майданът е мегданът, персийска дума, разпространена от Османската империя и означава точно това – публично място. Днес този термин навлезе във всички европейски езици, като символ точно на публичното място, където хората проявяват креативност и въображение в политическата си акция.

Taksim Square Book Club

Да се дефинират тези движения като израз на гражданското общество не е достатъчно

Гражданското общество присъства, но то съществува по един или друг начин извън тези места на публичност, то не е създадено там. Обратното, „мегданите“  или преживяната заедност на тези места създадоха съобщество от събралите се там хора. Неслучайно тези движения носят имената на мястото, където са се случили – Тахрир, Гези, Майдан, Уолстрийт, Орлов мост. Тези имена се свързват с емоции повече, отколкото с ясни идеологии или конкретно формулирани искания. „Индигнадос“ също означава емоция, на възмутените. Тези движения събират всякакви хора, а не предварително структурирано гражданско общество, например, от движения за права на човека, еколози, феминисти. Те също са там, но не са само те.

Много е важно какво се създава на мястото на протеста

В парк Гези той тръгна от недоволството срещу проекта за заличаване на това място на публичност, едни дървета щяха да бъдат изсечени, за да се построи търговски обект. Хората окупираха мястото. То е тяхно, те си го бранят. Не приеха, че в името на интересите на частния бизнес, политиците ще им конфискуват малкото публично пространство, което им остава в града. Това символизира проектът за мол – културата на консумация, която завладява и лишава от кислород.

По време на окупацията малко по малко възкръсна и паметта от историята на мястото. Някои казаха, че там е имало военни казарми от времето на империята, защо да не ги възстановим. Други – о, не, те са ужасно грозни, за какво ни е такъв войнстващ символ. След това излезе наяве, че там е имало арменски гробища, заровени под съвременния парк. В друг момент европейски и американски интелектуалци, потомци на истанбулски евреи, казаха: „Този парк беше в съседство на еврейския квартал, там сме се разхождали“ и започнаха да пускат стари снимки по медиите.

По непредвидим за режима на Ердоган начин и чрез глобалните мрежи на комуникация миналото започна да излиза на повърхността. Изведнъж тези космополистки спомени дойдоха и се нанесоха в мястото на протеста. Така протестът възстанови една глобална памет от различни епохи. Навлязохме в сферата на политиките на паметта. Турското правитество не беше предвидило, че всичката тази памет ще се събуди. То се интересува само от нео-османската официална памет – такава, каквато те си я представят.

Окупация не е правилната дума, за да се окачествят тези движения. “Окупиране” означава присвояване на нещо чуждо за даден момент. Една анкета на социоложката по време на движенето „Индигниадос“ в Мадрид показва, че протестиращите не искат да бъдат виждани като окупатори. Те казват: „Ние не окупираме, това не е скаут на чужда територия, ние сме в къмпинг на обществено място“. Това е „право на град“. Протестиращите обявяват постоянно присъствие, за да кажат: „Ние сме гражданите и сме тук, за да придобием видимост за властта и за нас самите“. Това също е форма на гражданско неподчинение. Полицията навсякъде употреби насилие.

Turkish riot policeman uses tear gas against woman as people protest against destruction of trees in park in Istanbul

В Турция се случи нещо повече. Движението се разпространи из цялата държава, в почти всички турски градове. Полицията разрушаваше кемповете на младите и тогава се включиха по-възрастните, средната класа. Това вече не бе само младежко движение, имаше солидарност от всички генерации, включиха се и жени от други възрастови групи. Хората излизаха в центъра на градовете всеки следобед. Насилието и репресията бяха жестоки, имаше много ослепели от огън и газ в подпалените палатки. И до ден днешен турската власт криминализира тези движения, хората продължават да бъдат съдени и гонени, затваряни и преследвани.

Но не само физическото насилие е оръжие на властта. Пропагандата и борбата за това каква интерпретация на събитията ще се наложи, се оказва съществена. Това е друг тип пропаганда, не е същата като в комунистическите държави, където един-единствен източник я създава и налага. В нашите демократични общества се развива истинска битка за налагане на едно-единствено легитимно възприятие на събитията. Някой иска да наложи публичност на една-единствена интерпретация, един-единствен смисъл и да заличи всички останали.

Кой ще наложи неговия разказ?

Партията на Ердоган първо се опита да постигне съгласие с протестиращите. След като не успя, пусна версията за международна конспирация срещу правителството. Те направиха паралел с “Мюсюлманските братя” в Египет, които дойдоха на власт след Тахрир. Опитаха се да уплашат обществеността със заговор между вътрешни и външни врагове на Турция, публиката трябваше да повярва, че всички тези движения са свързани със САЩ и са повлияни оттам. Гъделичкайки националното чувство, пропагандата създава недоверие и разделение в обществото. Пропагандата на Ердоган вкара в употреба ключови думи, за да делегитимира протестиращите. Политици и медии ги нарекоха „измет“. На турски думата е „чапулджу“ (capulcu) – това са хора, които са отрепки, те не заслужават уважение. Така властта се опита да лиши хората от статута на обикновени граждани. Те са аутсайдери.

Какво се случи?

Протестиращите яхнаха думичката и с хумор преобърнаха стигмата в лозунг, вливайки позитивен, обединяващ смисъл. В социалните мрежи се появи хаштагът „capulcu”, измислиха и неологизма „ние правим чопулджулук“ (chapulling) . Те започнаха да играят с думата и протестът стана „Чапулджу движение“ .

Важното в случая е, че движението нямаше обособена идентичност преди да дойде в парка или на площада, както е случаят с гражданските асоциации и организации. Публичното място му придаде идентичност. Формата и съдържанието на проетеста се формираха на това място. Тази заедност създаде движението и неговите искания. Не случайно се създаде разрив между тези, които са били там, и останалите. На Тахрир, в Гези, на Майдана се събраха хора от различен социален произход, различни етноси, различни генерации.

Кои са тези хора?

На Гези някои бяха феминисти, други еколози, ЛГБТ, хакери, представители на добре образованата средна класа, обикновени граждани, активни малцинства и антикапиталистически настроени мюсюлмани. Например футболните фенове бяха специализирани в организиране на барикадите, отбраната на кемповете и противодействието срещу полицията. Те знаят как да го правят. Феминистите контролираха комуникацията с властта, хомосексуални разиграваха пародията на властта с хумор и театралност. Хуморът, креативността, визуалното изкуство, музиката бяха обединяващи и в Гези, и на Майдан. Тахрир вдъхнови Майдан, Уолстриийт, Индигниадос и Гези директно се повлияха помежду си и вдъхновиха други протести.

4-Protestirasht oblechen kato durvo v parkut Gezi

Тези движения имат и една друга специфика. Те се пасивни, седящи и избягват конфронтацията. Те не са професионалисти на политическите демонстрации, вижда се на снимките как не знаят как да реагират, обличат се неподходящо за протест, изразяват се със средствата на изкуството. Това е пасивна съпротива.

Въпросът, зададен от публиката, е – до каква степен тези движения успяват да повлияят на политиците и да се включат в демократичното управление? За Нилюфер Гьоле освен движението Индигниадос, няма друг пример за директно включване в управлението, а и не това е важното. След протеста в Гези турското правителство допусна една кюрдска партия до участие във властта.

Тези протестни движения са важни сами по себе си, защото хората стават активни граждани.

Публичното пространство е физическо място. То е място на среща, където протестът създава една глобална заедност не само между конкретните участници, но и между всички тези, които с името си и лицето си пускат в туита, снимката и коментара, които стават част от транснационалната сцена. Други ги поемат, интерпретират, разпространяват и един ден вграждат в друго публично място на протест.

Tantsuvashtiat dervish s protivogaz podkanvasht Elate i vie

След Гези хората могат по-лесно да отстояват нормите на начина си на живот и как да се показват публично. „Аз вярвам в аморфното присъствие повече, отколкото в представителната демокрация”, заключава проф. Гьоле. “Гизи е фантомът, който е тук и навсякъде. Това прави промяната. Както в изкуството, някакви форми от различните краища на света се срещат и раждат нещо заедно. Този, който си мисли, че знае крайния резултат, се лъже. Историята продължава“.

Миладина Монова
Binar

от

публикувано на: 08/03/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: