Светът е голям, но каръци дебнат само тук

26/04/2016

karaciЩе започна с това, че чаках дълго филма и не ме разочарова. Бях попаднала на статус на някой от актьорите, който призоваваше близки и приятели да гледат „Каръци“ и ако не им хареса, той щял собственоръчно да им върне парите. Е, не бих го търсила това момче за подобен тип рекламация.

Но все пак да сложим, както си е редно, филма на везните и да претеглим постигнатото. А то не е малко. Наша българска съвременна история за дълбоката провинция от най-гаден вид, а именно -пограничните зони с влакови композиции и адски много мизерия в периметър. Едни млади хора, които можете да срещнете съвсем лесно, стига да мръднете като цяло от центъра на София. Тоест актуален сюжет, който трябва да ни вълнува. Бедност и апатия. И всъщност много смях.

Да, правилно чухте. Фарсовото звучене в черно-бялата лента ни кара да дишаме сред всички тези провалени съдби и все пак да вярваме, че младите хора ще ни спасят. Себе си, нас самите (независимо на колко сте) и света като цяло. Това е начинът на режисьора и сценариста Ивайло Христов да ни обнадежди и да направи отвод на тягостното вегетиране в България. Сякаш в следващия момент отнякъде ще се появи Чарли Чаплин и ще ни изтанцува своя танц с двете хлебчета, само че в изцяло българска обстановка.

Две актьорски изпълнения искрено ме впечатлиха и ги запомних. Разбира се, мога да похваля много централните роли на Ованес Торосян и Елена Телбис, но няма да го сторя, то това е ясно. Те са професионалисти. Хареса ми малкото момиче, което е от последното прецакано поколение, което обаче няма да позволи да бъде карък или поне така говори последният кадър от филма. Както и приятелите на главния персонаж (Пламен Димов и Георги Гоцин), двете момчета, които съпортват лузърския живот на Коко (Ованес Торосян). Особено на Георги – всеки има нужда от най-добър приятел, тип черна станция, който ти мели на главата 24/7, но в крайна сметка накрая върши работата и е до теб. А Георги Гоцин се справя с пресъздаването на това усещане, повярвах му.

Иначе е малко тегаво 30-годишни да играят деца, въпреки детското излъчване на голяма част от актьорите, но със сигурност е много трудно да откриеш деца-актьори, както е направила например режисьорката на Жажда. Поема се огромен риск, докато Ивайло Христов е заложил на сигурното. Важното е, че филмът се гледа и те забавлява по един горчив начин, точно български, но го прави и е хубаво. Жизнеутвърждаващо някак.

Саундтракът е супер, като изключим финалното изпълнение, в което актьори се опитват да пеят. Личи си, че е помислено и за този вид послание, а както знаем – понякога един добър саундтрак може да спаси и доста слаби филми. Тук обаче филмът си е успешен в комплект с музиката.

На добър час на „Каръците“-те – те имат шанс!

Binar

от

публикувано на: 26/04/2016

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: