Научи се на синхроничност в изкуството

29/04/2016

Много често казваме – няма случайни неща или нищо не е случайно, и го пускаме с пълна увереност в пространството. Като хора ние всички усещаме взаимосвързаността на странни събития. Сякаш сме част от целия този процес, сякаш можем да го предизвикаме с мисълта си… Затова и авторският пърформанс “Синхроничност” на Станислав Генадиев – Genda  ме заинтригува толкова силно, защото отново ме върна към онова търсене, от което никой от нас в крайна сметка не може да избяга.

Още от заглавието беше извикан Карл Густав Юнг и неговия принцип на синхроничността, който обяснява с обща теория възникването на събития, досега възприемани като случайни. Същата теза присъства и в квантовата физика, която разглежда света като енергийно поле на взаимодействието – всичко е свързано с всичко и събитието е следствие от взаимното влияние между обектите.

Станислава Симеонова – психолог и консултант на проекта, представител на Creative box, дава това име на спектакъла. Самият пърформанс изисква нагаждане на елементите – музика, светлина (Виктор Георгиев) и движение на тялото, които трябва да бъдат в абсолютен синхрон. А артистът е обектът, който взаимодейства с тях или пък те с него.

DSC_6731

Срещнах се със Станислав малко след като вече бях гледала “Синхроничност” и бях сигурна, че това преживяване е трябвало да ми се случи.

В пърформанса всичко е многократно умножено като ефект, като усещане за пространство. Той се върти през цялото време, свързан с механична платформа, на която стоят чифт обувки. В един момент губи представа къде е той и къде е публиката. Това е много близко до синхроничността. Сънуваш нещо или започваш да мислиш за нещо и години след това сънуваното (мисленото) се случва. Можеш да забележиш или не. Ти влияеш на околната среда, тя се нагажда спрямо теб и обратното. Движиш се в определена траектория. Светът ти е предопределен и в някакъв смисъл рамкиран от хиляди кубове и кутийки.

Кубът и единоборството с него

Артистът трябва да изпадне в състояние на дзен, обяснява ми Станислав. Той гледа да не падне, да изключи от съзнанието си всичко ненужно и да взаимодейства с куба. Циклично и репетативно, музика, светлина, движение в рамките на 40 минути. Музиката, която Станислав композира специално за спектакъла, определя ритъма на всичко случващо се.

Звукът е първоизточникът, дори да нямаш звук, пак имаш звук, самият ти дъх ти дава такт.

Изчислявал е дълго време колко bpm (удара в минута) трябва да има композицията, колко дълга да бъде, колко бърза. Търсел е баланс, за да бъде в унисон.

Възпитание в минимализъм

След като обговаряме концепцията за Синхроничността, неусетно започваме да говорим за съвременното изкуство изобщо.

Няма натрупвания, защото културата като цяло е оставена много назад, не е като в другите западни държави, където след инвестициите идва тя. Там културата е златното яйце на едно общество. Няма как да очакваме публиката да знае, просто защото не й се предлага подобна информация. Какво й се предлага всъщност – закусвални, “Хепи”, някое и друго театърче, хултурка по тв. Разбирам, че актьорите трябва да преживяват, но ми се ще да се замислят, като взимат определена работа. И аз да съм гледал 10 години Слави Трифонов и после да видя концерт на нещо съвсем различно и странно, ще си кажа – уау, нищо не разбрах. Мен това много ме дразни. Това очакване винаги да разбереш нещо, а пък то, в смисъл, няма как аз да ти кажа как да си направиш отчета за годината или да си купиш хляб. Това са основни неща, които ти трябва да си знаеш. И понякога може да харесваш без да разбираш.

Какво искаш да кажеш с това? Ами искам да кажа, че обичам пица.

Станислав обяснява, че има хора, които искат да разкажат история, и за тях е изключително важно. За него това е его трип, уплътняване и обличане на един съвременен формат в история. Съгласен е, че трябва да има концепция, да има драматургия, но драматургията по никакъв начин не е свързана единствено и само с историята. Това е едно, това е две и те правят три. Той нито разказва истории, нито се опитва да докаже на някого нещо, нито има някакво невероятно прозрение, което иска да сподели с всички ни.

Когато имаш  идея и знаеш, че трябва да стане по даден начин, изобщо не те интересува какво, защо и как, всички тези въпроси нямат отговор. Много често за нашите представления с Виолета (Витанова) го казваме – зрителят трябва да е свободен да види своята история и да си даде и отговор, и въпрос. Не може всичко наготово.

Заедно с Виолета Витанова активно развиват съвременната танцова сцена у нас: от първия си успешен спектакъл Imago през 2006 (награден с първия Икар за съвременен танц), през изцяло танцовата сцена на „Мишеловката” в „Хамлет” на Явор Гърдев от 2013 (продукция на Народния театър „Иван Вазов”, която също получава Икар за съвременен танц) до последната им изява в проекта на Светлин Велчев Monologue.

DSC_6727

Работил е с хора, които са му отворили очите най-вече за възприемане на движението в пространството. Също така предполага, че е въпрос на стил и то конкретен- минималистичен. На някои хора не са им нужни много неща, за да могат да изразят идеята си, която изначално е свързана с нещо много малко. Някаква простичка идея, едно елементче, което е напълно достатъчно за изпълнение на цялостен спектакъл. Минимализъм.

Срещата му с Брис Льору и съвместната им работа го убеждава, че спектакълът не трябва да бъде случен с хиляди елементи, дори да има тази възможност. Защото много хора казват – less is more, но когато се докопат до големите пари,  в един момент решават, че могат да си правят всичко. Например сложи ми тук да се леят 10 тона стомана, давай да правим завод на сцената. Епични неща, но когато правиш подобен тип изкуство трябва да си наясно, че може да изглеждаш смешен. От друга страна е много сложно за изпълнение. Започваш да мислиш на едро и съответно пренебрегваш детайлите, което разваля сътвореното.

Изкуството винаги е било анархистично, него не го интересуват парите и славата, а да си каже това, което иска. Затова повечето артисти са приемани като несериозни хора или луди, които стоят срещу системата. Нали се сещаш, че на един човек като му блъснеш истината в очите и е пълен шок. Малцина си я казват в очите, защото може и да стане страшно.

За пет години в България

Станислав наблюдава активната промяна на българската среда – организират се фестивали, форуми. Това, че всеки иска да е артист, него лично го дразни, защото не може всеки да бъде.

Сори. Не може да хванеш четири пръчки, да ги закачиш някъде и да кажеш – това е моята инсталация. Да, заложено е в днк-то ни да сътворяваме, всеки има някакъв порив – и ти хрумва нещо – цвят, идея, решаваш, че ще станеш артист. Но това не е изкуство.

Пространството на НДК и ДНК. Крайно време е да се случи нещо с този мастодонт с повече желязо и от Айфеловата кула. Години наред там просто нищо не се правеше, не че сега правят много, уточнява Станислав. Винаги може повече, защото и сега се ползват около два процента от потенциала на цялата сграда, но ето че има постоянство. Хубаво е, че има и фондове. Общината, фонд “Култура”. С Виолета печелят проекти, но всеки път наново трябва да се доказват.

Не разбрахте ли, че сме добри?

Мечтае да има повече дързост в средата. Както в началото с Виолета – супер дръзки. И досега. Не гледат да се харесат на някого, а да си направят това, което им е в главата, и това е важното.

Тенденциите в София – какво ще харесат хората? Дай сега понеже е много модерно, например – 3D mapping  и ще правим само това. И те са ползвали mapping-a преди три-четири години. За да разбереш тази технология, трябва да я разучиш, защото тя се явява инструмент, а не сама по себе си изкуство, пояснява Станислав.

снимки: Илиян Ружин
снимки: Илиян Ружин

Проблемите на другите

На Запад те са много повече, но не могат да станат чак толкова огромни, защото идват други неща, които постоянно ги захлупват. Информация, театри, пространства. Артист богат няма, уверява ме Станислав. Повечето хора, които са супер талантливи, и те мизерстват. Окуражава, разбира се, младите да се пробват на чужди сцени, ще видят, ще се разнообразят. Тук се въртят едни и същи хора, случват се едни и същи неща. Стари динозаври ти налагат мнения. Провинциално е.

А трябва да е светско!

Фестивали като Антистатик разнообразяват средата и предлагат информация. Хората трябва да се научат да отсяват кой какво прави, да са разбере кой кой е и да се оставят стойностните хора да правят изкуство без някой да ги закача и да са спокойни. А не да се притесняват, че ще дойдат младите и ще ги издухат с новата си технология.

Ми няма да стане, защото те не я разбират. Това са просто похвати. Всички жадуват за нещо ново, но в период от 10 години не излизат нови имена. За пърформинг арт е много трудно. Има хора, но те седят още на ниво училище. Читалище Аура, съжалявам. Взели пет уъркшопа и си мислят, че могат да правят арт.

Пърформанс и пърформанс

Разбрахме, че почти всеки пее, танцува. Много е трики, всичко може да се нарече пърформанс, и все пак, за да защитиш определението, трябва да има нещо. За Станислав моментът на физическата подготовка е изключително важен.  Трансът е танц и танцът е транс, но това само ти си го усещаш. За да дойде Пенка от село и да каже – ей, гледай го това момче и момиче какво тяло има, как се движи, поработило е. И един прост човек би го видял, на физическа основа сме много първобитни и може да си говорим само с движения и те са много ясни и разпознаваеми. Това става с много труд всеки ден, иначе е просто любителска работа.

Реакциите

Имаше период, в който бях зациклил, представлението беше на ръба да бъде отегчително поради факта, че е минималистично и нищо не се случва през цялото време. Всъщност в последните пет дни спектакълът се доизгради.

Винаги реакциите са или плюс, или минус. Имало зрители, на които много им харесало, но Станислав забелязва, че в тези случаи хората са свързани с тематиката и с разбирането, и най-вече със стила, и им харесва стилистиката. Това не е за хора, които очакват някаква приятна зрелищна каритинка и историйка.

За образованието

На Запад има хора на 30 години, които решават, че искат да се занимават с изкуство, но те знаят, че трябва да се научат. Манталитетът им е такъв. Намират програми и се записват. Станислав не може да назове такива места в София, България. Освен Дерида денс център, но то пак е на любителско ниво, имат една единствена професионална програма за цялата страна. Другият вариант е Националното училище за танцово изкуство (единственото на Балканите).

Аз се движа по друга линия, за мен е важно да се правят качествени неща и да бъдат показвани. Това също е образование и моят принос за момента.

Следващите дни, в които може да се види „Синхроничност” в ДНК, са 29 и 30 април. Представлението не се препоръчва за хора с повишена фоточувствителност.

Binar

от

публикувано на: 29/04/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: