Чадборн… In The Sky With Diamonds

11/05/2016

PHOTO_03

Броени дни преди Добрият Доктор Чадборн отново да се появи на “Аларма Пънк Джаз”, или казано по друг начин – шест години след като гостува на третото ни фестивално издание (май 2010 г.), ние изровихме от архивите на “Аларма” първото си интервю с негова милост, публикувано през 2009-а в несъществуващото вече списание ЛИК. Поводът да се срещнем с Доктор Чад беше участието му с квинтета на японската пианистка Аки Такасе на “Скопие Джаз Фест”(интръдюсинг Юджийн Чадборн в ролята на Фатс Уолър), но поводи много – гледали сме го и още по-отдавна – заедно с Пат Томас (клавишни) и великия “индианец на всички групи” Джими Карл Блек (вечна му памет) в Церкно, Словения. И ще го гледаме (и слушаме, о да!) с немския барабанист Шрьодер и навръх този Петък 13 в Първо студио на БНР, а после – на следващия (работен) съботен ден (14 май) и в Пловдив – в Би Боп Кафе. Текстът, който следва, е оригиналният от сп. ЛИК, но благодарение на новите технологии, сме го разредили с доста видеоклипове, основно от концерта на Юджийн в Дома на киното в рамките на третия “Аларма Пънк Джаз Фест”, но не само… А паралелно на Пън(к) Джаз Стрийма на Бинар ежедневно звучи Чадборн – селекция от петдесетина от неговите албуми, чиято бройка иначе е доста по-трицифрена… И ЧНГ, между другото!

Чадборн In The Sky With Diamonds

Чадборн In The Sky With Diamonds ли? Защо пък не, заглавието е взето директно от онзи знаменит албум на италианското хардкор-рокабили-джаз трио Zu отпреди десетина години, посветен на личността и делото на добрия доктор Чадборн (с неговото лично участие), където можете да чуете още House Of The Rising Чадборн, Ascenseur pour le Чадборн, Stairway To Чадборн, Porgy & Чадборн, ‘O Чадборн mio! и още ред класики от историята на съвременната музика, възсъздадени със замах и въображение, достойни за един Франк Запа.

Всъщност на текст, посветен на Юджийн Чадборн, би му отивало всяко от следните взети напосоки едрокалибрени заглавия – „Чадборн и вълшебната лампа”, „Чадборн Баба и 40-те разбойници”, „Чадборн 22”, „Чадборн и Пантагрюел”, „Чадборн и мир”, „Индиана Чадборн и Храма на обречените” и пр. Защото Юджийн Чадборн не е явление, което може да се обясни надве-натри с шепа цитирани от интернет биографични данни (роден в Маунт Върнън, Ню Йорк, през 1954 г., отраснал в Боулдър, Колорадо, баща – професор по френска литература, майка – оцеляла от нацистки концлагер, музикални влияния – от Бийтълс до Алберт Айлер и от кънтри-блуса до нойз-рока, умножено по плюс и минус безкрайност)…

Някак си, като тръгнете да описвате кой е и с какво се занимава Чадборн, в даден момент в изложението си неминуемо ще стигнете до Милтън, до Моцарт, до Юлий Цезар, до Гагарин, до Колтрейн, до Айнщайн, до Чаплин, до Ричард Никсън, до Буш-баща, Буш-син, Кейт Буш и така до края на света… Въобще, иде реч за един от онези редки типажи в съвременната музика, които с ръка на сърцето и без никакви уговорки можем да наречем вездесъщи. А и защо да се ограничаваме само с музиката? Повярвайте, дори да не беше музикант, доктор Чад със сигурност щеше да е не по-малко знаменателна личност във всяко произволно избрано поприще на живота.

Юджийн Чадборн е творец, обладаващ редкия талант да съчетава в едно невъобразимата еклектичност на света, в който живеем, без това да прави произведенията му неразбираеми или „прекалено разбираеми” (сиреч, кичозни). Поет с китара (и доста често с банджо), чиито текстове не отстъпват на тези на един Боб Дилън, да речем, но чиято китара (или банджо, според случая) звучи много по-близко до Дерек Бейли или до Фред Фрит, отколкото до базовите „бригадирски акорди”.

Политически журналист в поезията си, музикален журналист в прозата си. Откривател на невъзможната пресечна точка между творчеството на Чък Бери и това на Джон Зорн. Фолк-музикант и трубадур. Водещ по легендарна пиратска радиостанция. Автор на едни от най-добрите препрочити на музиката на Хендрикс, Запа и Кептън Бийфхарт в наши дни и на оригинална музика, която, ако се опъне на магнетофонна лента, ще опаше земното кълбо няколко пъти.

Съосновател на най-доброто комедийно дуо в рокендрола от последните десетилетия – The Jack & Jim Show (заедно с преселилия се във Вечността преди две години барабанист на Mothers Of Invention Джими Карл Блек). Създател на обложки за дискове от отпадъчни подръчни материали. Приветлив чичко, изглеждащ като Карлсон съвсем неслучайно – музиката на Юджийн е толкова голяма, че няма как да я вместим нито в хола, нито в трапезарията, нито в кое да е конвенционално четвъртито произведение на жилищното строителство. На нея не би й отивало никое друго място, освен покрива, сиреч – целият свят.

А нашият разговор, то се подразбира, започва с благословията, проклятието или просто ежедневието да бъдеш някой, роден с таланта да разсмива хората…

Смятам, че това дали можеш да разсмееш публиката, или не, не те прави по-добър или по-лош. И ако твоят талант се състои именно в това да изглеждаш много сериозен и да поднасяш нещата на хората по този начин, то тогава е по-добре да го следваш. Само искам да кажа, че за мен лично да изглеждам сериозен по време на цял един концерт е нещо крайно неестествено.

Ето, например, в групата на Аки Такасе, с която интерпретираме музика на Фатс Уолър, вчера по време на едно от парчетата просто навих крачолите на панталона си и това накара публиката да се разсмее. Аз, разбира се, навих крачолите си, защото в залата беше горещо…, но и защото знам, че това би разсмяло хората.

Естествено, не като самоцел – важно е да можеш да разсмееш публиката, но без да вредиш на музиката. В крайна сметка – никога не бих прекъснал нещо стойностно, нещо интересно, което в момента се случва на сцената, само за да навия крачолите си. От друга страна, предизвиквайки и най-безобидния смях по време на концерт, понякога можеш да разгневиш някои хора.

Не знам защо, но и до ден днешен повечето хора смятат, че авангардната музика трябва да бъде много сериозна и да се слуша по този начин, а комедията – и в музиката, и в киното, и в театъра – е по-незадълбочено, едва ли не един вид „по-евтино” изкуство. Вижте Чарли Чаплин, например – колко години трябваше да минат, за да бъде награден по някакъв начин от Филмовата академия?… Това отношение го има и до днес – да си „сериозен” в изкуството си е еквивалент на някакъв вид възвишеност, а да си „смешен”…

Е, както и да е: спомням си как веднъж успях да накарам публиката на концерт на Джон Зорн да се разсмее. Беше в Ню Орлийнс и представяхме неговото произведение „Хокей” – авангардна игра между различни музиканти, в която времето е много точно разграфено, а това, с което можеш да импровизираш, са типовете звуци, които избираш на момента, следвайки рамката. И аз реших, нали се намирахме в Ню Орлийнс, добре: ще включа някакъв блус елемент. Блусът на фона на всички странни звуци в пиесата накара публиката мигновено да се отпусне и да се усмихне… и Зорн много се ядоса: просто той си е такъв тип творец и интерактивността с публиката няма много място в неговата музика. Той е велик композитор и музикант и с него, разбира се, и до ден днешен правим много интересни дуети, но моят подход е тъкмо противоположният. Когато имам да поднеса на публиката нещо наистина тежко и трудно смилаемо, за мен е дори още по-необходимо да я поразсмея в даден момент, за да се отпусне и да „влезе” в произведението по-непосредствено.

Като си говорим за трудно смилаеми произведения, отличителна черта на много от вашите композиции е, че започват сякаш съвсем лекичко – в кънтри или блус схема, с припев и всичко останало – и в един момент човек се озовава някъде на съвсем друго място – посредством странни звуци и напълно неочаквани завои…

Странните звуци – свиренето по тялото на китарата, излизането извън грифа, ботълнек-техниките, скърцането по струните – всичко това го има и в традиционната музика. Винаги се заформят дълги спорове, когато някой започне да ми обяснява, че това било авангардна техника и аз взема, че му отговоря, че всички тези „авангардни техники” съм ги откраднал от хора, които никога не са били авангардисти. Ето, през 20-те години на миналия век такива са някои традиционни блус и рагтайм музиканти като Блайд Уили Мактел или Рой Смек и в техния начин на свирене „странните звуци” са нещо съвсем природно – нещо, което шоубизнесът се опитва да изчисти от музиката през следващите години. За кънтри-блус музиканта през 20-те е съвсем естествено след като изпее I hear you, baby, knockin’ on the door… да почука по тялото на китарата и в това няма нищо авангардно. Нормално е, ако си се захванал сериозно с някой инструмент, да търсиш звука му – не просто да се ограничаваш да свириш мелодия или акомпанимент. Това го има и в традиционната китайска музика – в пиесите, посветени на различни птици, инструментът обикновено имитира звука от песента на птицата…

В тази връзка – едно от честите определения за вашата музика, до които прибягвам в разговор с хора, които още не са я слушали, е „абе, поет с китара – само че наистина може да свири на китара”…

Добро попадение, да. И не знам защо навсякъде по света битува схващането за това, че поетът с китара трябва да се ограничава само до акомпаниране. Нямам и намерение да се поставям на едно стъпало с Джими Хендрикс, разбира се, но Джими Хендрикс е изключително добър пример, разбиващ този стереотип. Да, той има своите интерпретации на All Along The Watchtower на Дилън и на традиционни блус парчета, той е гениален китарист, но едновременно с това за мен той е и един от най-добрите автори на песни и поети с китара от ерата на рокендрола. Просто покрай славата му на невероятен китарист сякаш хората не забелязват големия му талант на поет. Друг добър пример, от фолк-блуса днес, за мен е Ричард Томпсън – разбира се, той прави доста „по-нормална” музика от моята, но едновременно с добрите песни с добри текстове, на неговите концерти може да се чуят и доста неконвенционални китарни техники. В една добра песен, според мен, трябва да има достатъчно място и за двете неща…

А как възприемат вашата музика на т.нар. „фолк” или „нео-фолк” фестивали, каквито има доста в родината ви…

Винаги с големи резерви. За тези, които искат да чуят „традиционен рафиниран фолк”, аз дори не съм истински музикант. Типичната ситуация е организаторите на такъв един фестивал да се чувстват изтръпнали преди концерт, мислейки си как ли ще реагира публиката. Накрая публиката обикновено много се забавлява, но това, което според мен не е наред с т.нар. „фолк сцена” днес е, че непрекъснато се опитват да изчистят музиката от всякакви „странични шумове”, да я стилизират, да я нагласят като добре гримирана жена, да й придадат романтика – а не да звучи мръснишки, старовремски, селски, старчески, което всъщност за мен е естественото й състояние.

Вашите ръчно изработени дискове също отговарят на тази „нерафинираност”, която все повече изчезва от света около нас, подменяна от „продукти”. Нека завършим с няколко думи за звукозаписния бизнес и за живия досег с музиката…

Днес всичко е много по-лесно. Ако в годините, когато бях млад човек, правеше по 50 концертни и студийни дубли, от които избираше кое да влезе в албума му, днес можеш да документираш и издадеш всичко и си практически независим. Производството на дискове всъщност е много евтин процес. Най-скъпото в един диск е опаковката, а през последните години аз все по-рядко записвам за големи лейбъли и все по-често правя собствени издания с ръчно изработени обложки от подръчни отпадъчни материали.

Това е част от една по-обширна концепция за ръчния труд и за живия досег, която следвам. Днес, когато можеш да изтеглиш едва ли не всеки албум от интернет, това, което може да го направи по-ценен за теб и да те накара да си го купиш, е живият досег с автора – примерно, ако авторът сам е направил обложката. Добър пример за това е лейбълът Inkanish Records на Джими Карл Блек – Джими беше един от пионерите на „самиздата” – нещо твърде нетипично за неговото поколение, свикнало музикалният продуцент да те открие, да ти плаща аванси, да ти е като баща.

Днес нямаме нужда от това – можем сами да произвеждаме и да разпространяваме дисковете си и повярвайте, ако след концерта на два съседни щанда стоят авторът със своите грозни ръчно направени дискове и представител на голям лейбъл с дискове с лъскава опаковка и каталожен номер, авторът обикновено продава десет пъти повече.

Защото хората днес повече от всякога имат нужда от жив контакт. То е като с живата музика, която винаги ще я има, дори в трудни времена – защото хората винаги имат нужда от живия контакт – независимо дали ще е авангарден концерт, или просто сватба или някакво шоу. Аз самият живея живота на странстващ музикант именно поради това – заради този ежедневен жив контакт с хората.

… очаквайте още в дните преди двата концерта с Шрьодер!

Цветан Цветанов

от

публикувано на: 11/05/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: