Излезте навън, преди бюрото да ви убие

01/08/2016

Гора

Хората са ужасни в преценяването на риска. Вземете мен, например. Миналото лято шофирах като луд по криволичещите пътища на Колорадо, за да стигна до връх Лонг Пийк преди изгрев. Едва не катастрофирахме, когато се опитах да задмина един бавнодвижещ се камион. Защо бързах ли? Исках да стигна до върха преди следобедните гръмотевични бури да са се заразили. В онзи момент смятах, че постъпвам благоразумно.

Значи човешкият ми мозък, еволюирал още през плеистоцена да се справя с ежедневните опасности, ме беше заблудил. Средностатистическата вероятност да бъда убит от гръмотевица е 1 на 174 426. Колко е този да загубя живота си вследствие на катастрофа с кола? 1 на 113. Значи, като съм се опитвал да избегна относително несъществен риск, драстично съм увеличавал възможността да ме сполети по-вероятното нещастие. (Бел.ред: Всъщност статистиката в линка по-горе показва, че 1 от 113 смъртни случая се предизвиква от катастрофа, а не че 1 от 113 пътувания или катастрофи завършват със смърт. Авторът погрешно интерпретира данните в текста си.)

И все пак крайната ирационалност на моите действия се разкри пред мен едва преди няколко седмици. Трябваше да ида да си избирам къща в Монтана, където се местим идното лято. Валеше силен сняг обаче, затова реших да разширя търсенето си до курорта Уайтфиш Маунтин. След цял ден каране на ски по страхотна пудра, аз си свалих каската в момента, в който се качих във взетата под наем кола, и наперено поех на път в зимни условия. (Учил съм се да карам ски в австрийските Алпи, но съм взимал книжка в югоизточната част на Щатите, което означава, че мога да закантвам на стръмно, но нямам и представа как да шофирам във виелица).

По време на по-опасната част от моето приключение си свалих каската. След няколко ужасяващо хлъзгави завоя по заснежения път към гибелта, реших да сложа обратно скиорската си каска – да върви по дяволите модата. Едва когато минувачите в центъра на град Уайтфиш започнаха да ми хвърлят озадачени погледи, аз я свалих.

Планина

Рискът е странно нещо. Много от нас – любителите на дивата природа, мислят, че поемат големи рискове, само когато предприемат някакво приключение. Аз пък твърдя, че нашата ежедневна работа, която ни принуждава по цял ден да седим зад бюро, е по-опасна от всичко, пред което природата може да ни изправи.

Преди да се насочим към статистиката, нека направим едно отклонение. Опасността не ми е чужда. Скачал съм с парашут безброй пъти, спускал съм се по бързеи клас 7 без предварително проучване, удряла ме е мълния, бил съм на крачка от удавянето, връхлитали са ме виелици, а на краката си съм имал само едни кецове, но нищо – наистина нищо – не е по-опасно от седенето зад бюро.

Преди пет години работех на пълен работен ден в софтуерна компания. Никога през живота си не съм бил по-активен – каране на колело, планинарство и слаклайнинг – и пак не ми стигаше. Работата ми зад бюро, в комбинация с четиричасово шофиране до главния офис всяка седмица, станаха причина да получа тромб с такива размери, че докторът ми беше изненадан как изобщо съм жив. Излязох сам в планината само няколко дни, преди да получа диагнозата – във всеки момент тромбът е можело да се откъсне и да ми причини фатална белодробна емболия някъде по пътеките из планините Апалачи (а, честно казано, това е сред най-ужасните начини да си отидеш). Аз съм живото доказателство, че бездушното бюро е по-опасно от всяко приключение, което можете да намерите в The Outbound Collective (освен ако не става дума за солово изкачване на голям скален отвес – тогава с радост бих останал до бюрото си).

Всеки човек има различен толеранс към поемане на рискове, пък и със сигурност е по-лесно да подлагаме на съмнение преценката на другите. Само преди няколко дни, например, един приятел ми казваше колко опасно ще бъде спускането ми с колело по „Алеята към Слънцето“ в национален парк Глейшър. „Ама че глупак“, помислих си аз. Приятелят ми го грози годишен риск да падне фатално по стълбите от 1 на 150 681, пък и при него вероятността е дори по-голяма, защото си пада малко пиянде. Шансът аз да поема към Великите бранни полета по време на спускане с колело е 1 на 340 845. Как обаче човек може да осмисли подобно нещо?

Планински пейзаж

Независимо от всички опити да се доближим максимално до чистата рационализация на размера на рисковете, ние си оставаме ограничени от мозъка, с който ни е снабдила еволюцията. Онзи ден бях засмукан в супер масивна черна дупка от интернет мъчение. Всичко започна с невинното ми желание да проуча кои са най-добрите начини за справяне с мечка гризли. Да, такива неща са ми в акъла сега, а и няма как да бъде иначе – наскоро гледах „Завръщането“, освен това ще се пренасям близо до национален парк Глейшър.

Седях и с часове гледах клипове със спрейове против мечки, докато кръвта ми се съсирва и формира тромби в съдовете ми. Аз съм в голяма угроза от нова дълбока венозна тромбоза, но въпреки това мозъкът ми на пещерен човек ми казва, без да изобщо да е прав, че Ursus arctos horribilis (мечка гризли – лат., бел. ред.) е най-голямата заплаха за моето съществуване. Вместо това аз трябва да мисля как да се махна от чудовищното си бюро, все едно че животът ми зависи от това. Пък и то си е така.

Ние, любителите на природата и пристрастените към адреналина може и да си мислим, че поемаме рискове (голяма част от приятелите и роднините ни със сигурност смятат така), но най-големият риск се крие в това да си останеш вкъщи. Точно в този момент, докато четете това на бюрото си, най-голямата опасност, пред която сте изправени, е сърдечно заболяване. Шансовете средностатистически американец да почине от сърдечно заболяване са 1 към 467 за всяка отделна година. Работата на бюро буквално ви убива.

Мечка Гризли

Това не означава, че трябва да напуснете работата си (иначе как ще погасяване вноските по кредитната карта за новите ски, които ще си купите за новия зимен сезон?). И все пак с голяма сигурност може да се твърди, че ежедневното киснене зад бюро и рутинните пътувания са по-опасни от всяко приключение, което можете да си представите.

Казва ви го човек, който едва не беше брутално убит от бюрото си. Седенето е по-опасно от тероризма (което не е учудващо, защото е много по-вероятно да умрете от подхлъзване в банята, отколкото от терористичен атентат). Затова, след като си купите постелка за банята, която да не се хлъзга, излезте навън и се насладете на този кратък миг на случайна съзнателност, наречен живот. В безопасност сме единствено, когато се движим, затова забийте пръст в картата, изберете си приключение и заминавайте!

Автор: Бьорн Беер

Binar

от

публикувано на: 01/08/2016

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: