Това НЕ Е Хамлет, а постановка по ръба

28/09/2016

Често, когато редовият театрален зрител чуе в едно изречението словосъчетанията „млад режисьор“, „амбициозен проект“ и „театрален експеримент“, се завърта на пети и отива да си купи билет за „Народния“. И често редовият зрител ще е постъпил правилно.

Понякога обаче има и изключения. „Това НЕ Е Хамлет“ на  Боян Крачолов е такова. Постановката в репертоара на Театрална работилница „Сфумато“ е с номинация „Малък сезон 2016“ и имаше своята премиера на 16 септември. Режисьорът наистина е млад, амбициозен и склонен да експериментира, да се движи по ръба на художественото. Постановката му обаче удържа.

За „Това НЕ Е Хамлет“ се говори трудно, първо защото самото естество на случващото се на сцената не предполага дълъг коментар, то трябва да се гледа, а не да се говори за него, и второ, предаването на сюжета (колкото и фрагментарен да е той) би развалило зрителското преживяване. Формално той е почти схематичен и се полага върху едно недоразумение в неназован фикционален театър.

Сюжетът обаче не е нито водещ, нито най-важен. Водеща е идеята зад постановката – своеобразен колажен спектакъл, който съчетава в себе си епизоди от образци на театралното изкуство, като ги пречупва през един оригинален ключ. Пиесата е по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, а спойката между тях е направена от самия режисьор.

Това НЕ Е Хамлет

„Това НЕ Е Хамлет“ е спектакъл, който тематизира естественото на актьорската професия, нейните превъплъщения, трудностите в нея, но и нуждата артистът да изразява себе си играейки. Крачолов открито се насочва към Донжуановото в актьорската природа и се опитва да провери „колко кожи може да смени актьорът“, воден от страстта си към изкуството. Режисьорът споделя също, че празната сцена, на която се играе постановката, е „поклон пред актьорската професия“, независимо дали един подобен експеримент ще сработи или не.

А експериментът сработва – двамата актьори Иван Николов и Димитър Крумов, които в началото влизат в ролите на гробарите от „Хамлет“, с играта си правят така, че сцената нито за миг да не остава празна. Липсата на контекст, породена от отсъствието на декор, бива напълно компенсирана от динамиката и експресивността на актьорската игра. В много епизоди зрителят остава с усещането, че актьорският състав изведнъж се е удвоил или утроил и сцената наистина е пълна, въпреки че на нея продължават да са същите двама души. Благодарение на играта и комбинативните режисьорски решения от самото начало постановката създава атмосфера на художествена криза, която е достатъчна да мотивира цялото действие, като не му позволява да олекне и да се плъзне по наклона на капсулираната накъсаност.

Безспорно, Крачолов залага на множество постмодерни практики – цитатност, ирония, фрагментарност,  виртуалност на постановката и нарушаване на художествената условност, но всички тези елементи са засилени почти до краен предел, което в голяма степен ги тушира и, парадоксално или не, оттласква постановката от постмодерното. Този похват далеч не е случаен, а режисьорът го мотивира така: „За да се приключи с нещо, то трябва да бъде форсирано максимално и по този начин да бъде заставането да се счупи, използвайки неговите собствени механизми“.

И наистина, „Това НЕ Е Хамлет“ си поставя за цел да счупва определени фундаменти на театралното изкуство. Това важи за дистанцията между сцена и публика, между игра и псевдо интерактивност, важи и за единството на сюжета и очакването за линейност на фабулата. В крайна сметка обаче това счупване се превръща в преформатиране на елементите, които, въпреки екстремната употреба, продължават да функционират и да поддържат разглобения скелет на пиесата. Така ясно проблясват тематичните нишки на постановката – актьорската страст, порива към свобода, бунта на индивидуалността, тленността на живата материя и нетленността на духа.

Ако все пак трябва да бъдат отбелязани някои резерви към постановката, те ще са по посока на кратките моменти, когато актьорският текст преминава в барабанен речитатив с темпо, което затруднява неговото възприемане, както и към търсеното безсмислие и формален абсурд в тези епизоди – похвати, които няма как да бъдат определени като непременно оригинални. В някои моменти спойките между отделните „парчета“ текст също стават малко по-видими и донякъде преднамерени.

Въпреки тези дребни недостатъци, които вероятно се дължат и на несмазаната още премиерна постановка, „Това НЕ Е Хамлет“ е дързък спектакъл, който увлича с актьорските превъплъщения и игра. Впечатляващи са и режисьорската смелост и оригинален поглед, които биват най-добре обобщени с репликата на онази отвъдна фигура, появяваща се в края на спектакъла, за да попита: „Няма ли да дойдете да поиграете малко при мен?“

Binar

от

публикувано на: 28/09/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: