Из писмата на Дебелянов век след смъртта му

03/10/2016

Димчо2

Преди точно един век на 02. 10. 1916 г. край Демир Хисар (град Валовище в днешна Гърция) загива българският поет Димчо Дебелянов. Без да успее да дочака своя стихосбирка приживе, Дебелянов се превръща в един от най-обичаните и значими наши поети. Вече в продължение на един век чрез хилядите страници, посветени на неговия талант и личност, Дебелянов утвърждава мястото си в канона на българската литература.

Този път обаче нашият глас ще се чува възможно най-малко, няма да има и шаблонни фрази, които обикновено звучат около такива значими годишнини. Вместо това ще си припомни Димчо Дебелянов като го оставим той сам да поговори. Но не в стихове, а чрез писмата си.

Първите три откъса са от писма, адресирани до друг поет – Николай Лилиев, с когото Дебелянов поддържа сърдечно приятелство от 1907 г. до края на живота си. Другите три откъса са от писма, писани до първата голяма любов на поета – Иванка Дерменджийска (всички цитати са по: Димчо Дебелянов. Събрани съчинения в два тома. Редакторски колектив: Елка Константинова и Здравко Петров. изд.: Български писател. София. 1969 г.). Избираме тези пасажи, защото, колкото и кратки и фрагментарни да са те, фигурата и талантът на големия поет ехтят в тях.

София, 15. 09. 1910 г.
из писмо до Лилиев

Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. Но защо ти пиша това? Тоя процес у мене почна още когато ти беше тука. Но заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудно в бъднините, в разцвета на сили, които само временно са били спрени. Кой знае? Ще дойдат може би дни, в когато аз ще вдъхна свободно, но няма ли да видя още в първия ми час, че тия сили не са били спрени, а завинаги похабени. И сега, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е искрен израз на накипяла мъка или желание да се пишат само красиви фрази. Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да преценявам изгубеното и да жаля по него. Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като смърт? Да знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че си живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния?

София, 10. 9. 1910 г.
из писмо до Лилиев

Ако искаш да знаеш, последните ми произведения са още в проект – Легенди, от които едната е „Празникът на Лъжата”:
През една вечер в града аз виждам, че носят мъртвец из най-шумната улица. Мъртвецът съм аз и около мене са всички ония, на които аз приживе съм подарил, слаб и заслепен, най-хубавите си часове. Изпращат ме не със сълзи, а обзети от някаква жестока радост. И в очите им, и в звъна на хиляди камбани, които бият празнично, аз усещам безумното ликуване на Лъжата, заследила ме невидима от часа на моето проглеждане в нейния свят. Фантасмагории, нали! Какво да се прави, друго нямам.

06.08. 1914 г.
из писмо до Лилиев

Скъпи, скъпи Николай,
Навярно ти ще си спомниш едно стихотворение на Брюсова, в което бедата, скръбта и смъртта са представени като разбойници, които дебнат пътниците в един планински завой. Бедата и Смъртта, струва ми се, могат да бъдат представени тъй, защото те нападат внезапно и ние не тъй явствено ги чувствуваме до себе си в своя път, както скръбта. Тя тръгва често пъти с нас – говоря за оная дълбока скръб, на която причините никой не знае – още от самото ни рождение. От нея аз не съм се плашил, нито се плаша. Веднъж даже, когато пред мене се разтваряха златните врати на дълго очакването щастие, изтръпнал пред мисълта, че мойто опиянение може да се свърши някога, аз тихо си казах: когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне мойта скръб при мене по-мила и по-неразделна, отколкото е била преди.
(…)
Писмото стана много дълго, Мечо (колко миличко! – М) се умори да пише, затова свършвам. Ще пиша пак, а ако умра, някой другар ще ти извести за моята кончина.

Димчо

София, 20.01. 1909 г.
из писмо до Иванка Дерменджийска

… Вчера четох на едно място, че любовта била комедия, и трябвало много репетиции да се правят, за да излезе комедията сполучлива. Прекараното време в Ихтиман като че всичкото беше само репетиция. Аз уж дойдох да се разберем, пък нямах смелостта да потърся това разбиране. Наистина нямаше и възможност да се обясним, но и голяма грешка има в мене. Аз в тая репетиция съвсем не си знаех ролята, пък и аз пръв път играя такава комедия.
Не зная каква е тази работа, откак почувствах, че любовта ми няма да остане само спомен, аз като че цял се прераждам. Аз досега нямах никому, комуто да се изкажа…
А ако някога действително почувствувам, че аз мога макар и малко щастие да ти дам, аз не мога си представя какво би станало с мен…
Ще ми отговориш, нали?

София, 07.05. 1910 г.
из писмо до Иванка Дерменджийска

Напоследък имаше разни свършеци на света и опашати Халееви* глупости и аз съм страшно уморен. По-миналата нощ по 4 часа скитахме из Борисовата градина да чакаме свършека на света… и кой знае дали не щеше да бъде по-добре, ако бе се свършил! По онези места, дето бяхме наскоро двамата, не едни са си казали неща, които наистина не могат да се пишат, па даже не могат и да се казват всякога. Хубаво беше през тази нощ, много хубаво за… другите. Когато и да отида из боровата алея не си спомням за нашата дъжделива разходка, защото тя беше като в сън и хубостта ѝ се развали, за мене поне, от това, което дойде след нея, за вечерите, прекарани тук, когато ти държеше изпит. Дали защото са по-далечни, та изглеждат по-хубави, или… не зная. Но ще бъде много печално, ако не дойдат по-хубави от тях, да бъдем повече време заедно и да направим красиво онова, което ще се преживее в тях.
*Халеевата комета, наблюдавана по небето през този период – Бел. ред.

София 20.08.1910 г.
из писмо до Иванка Дерменджийска

От младостта ще ми останат спомените за няколко чудно красиви дни и вечер, прекарани с тебе, и нищо повече. А може би аз можех да правя нещо повече в живота. ако мойта младост не беше загубена в унизителна работа. Така е, но няма възможности и няма сила да се върне изгубеното и да се промени сегашното. И аз затова те тъй много обичам, защото ти ми си единствената радост, която ме е подкрепяла със своята любов в най-тъмните дни на тая тъмна младост.

Binar

от

публикувано на: 03/10/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: