Момчил Николов – ловецът на сънища

25/10/2016

Момчил Николов е от онези автори, които умишлено бягат от прожекторите, ако нямат какво важно да кажат. След шумното одобрение на читателите към трилогията му “Кръглата риба” писателят сякаш изчезна за 5 години. Сега се завръща със заявка за наистина мачкащ роман.

Да ти призная, още не съм стигнал края на “Последната територия”, но около книгата се създаде такъв съспенс, че бързах да ти задам няколко въпроса. Колко време отне всичко – събирането на информация, писането, нанасянето на редакции от самия теб?

Сериозната работа по книгата продължи около четири години. Пишех и събирах необходимата информация едновременно, защото постоянно се появяваха нови линии и елементи в сюжета, които изискваха да бъдат проучени и опознати. Какво ли не: полулегални анархистични сайтове и форуми, исторически документи за Гражданската война в Испания, всевъзможна литература за сънищата и сънуването. В хода на работата по книгата открих много любопитни и непознати за мен до този момент автори като Фредерик ван Ееден, Селиа Грийн, Стефан Ла Берж, Нормън Малкълм. Четох биографии на исторически личности като Оруел, Юнг, Баскиа. И разбира се – много специализирана литература в областта на психиатрията, аналитичната психология, неврологията. Беше ми интересно, а и полезно – смятам, че повиших доста общата си култура. Пишех почти всеки ден, по няколко часа – предимно сутрин. Ходех в едно кафене до нас като на работа – в седем, когато отваряше, вземах си средно капучино, сядах на едно удобно кресло до прозореца и почвах. Беше ми нещо като работно място, а работното място действа дисциплиниращо. Персоналът се смени няколко пъти, цените на средното капучино – също; студентите първокурсници по право на съседната маса, които играеха карти всеки петък, завършиха, момчето, което идваше с родителите си порасна и замени плюшената си играчка с пластмасов Батман, любовниците, които се срещаха в седем и половина сутринта всеки понеделник и правеха секс в тоалетната, се разделиха. А аз си пишех. Накрая разполагах с текст от над хиляда страници, който очевидно не можеше да излезе в този вид и имаше нужда от сериозни редакции – няколко – което също отне време. В общи линии работата по тази книга беше продължителна и приятна.

Няма да издавам на читателите какво се случва в книгата, затова те питам нещо, свързано с текста на задната корица. Това да се окажеш на непознато място, да има ретроспективни проблясъци, търсенето на аз-а в нова среда – някъде четох за препратка към Юнг, но лично аз първо се сетих за Борхес и то не заради местоположението на действията в първата част. Извинявай, отплеснах се. Ти сънувал ли си онзи човек?

Човек обикновено прекарва – и то без да се замисля за това – в някакъв стереотип целия си живот. Повтаря, по един и същи начин, хилядократно, едни и същи действия – обитава едни и същи територии и пространства, изминава едни и същи маршрути, работи едни и същи неща. Едни и същи ситуации, разговори, хора, думи. Какво обаче ще се случи с човека – обикновения човек като всички нас, ако изведнъж животът му се промени рязко и той се озове, без какъвто и да е спомен, на място, където абсолютно всичко му е непознато – градът, хората, езикът, и най-вече – собственото му лице? Опитах се да се поставя в тази ситуация – паниката, ужасът, съмненията, несигурността. И същевременно – новото и непознато усещане за свобода и за смисъл, които се появяват заедно с новите хора и преживявания. В този ред на мисли книгата е за бягството – възможното и невъзможното бягство, за което всеки понякога мечтае в живота си – да започне на чисто, в нова среда, с нови идеи, без минало, с надежда.

Колкото до онзи човек – аз не съм го сънувал, но около две хиляди души навсякъде по света твърдят, че са. Между другото във фейсбук групата на книгата „Последната територия” също се появиха хора, които са го сънували – или поне някой, който много прилича на него. Изпратиха дори рисунки – правени преди години.

По темата за сънищата има много теории и спекулации – от холивудски блокбъстъри като “Генезис” с Ди Каприо до сънувачите на Кастанеда. Да не говорим за теориите на Фройд. Как се появи този мотив и как всъщност дойде идеята за “Последната територия”?

Написах първите трийсет страници преди много време – десет години, че и повече. Тогава ми беше ясно едно – искам книга, в която главният герой да се събуди на непознато място, без никакъв спомен за себе си и живота си; в хода на романа спомените на героя, които се появяват като проблясъци, в обратен ред – от последните събития към по-ранни моменти, постепенно щяха да разкажат историята му. Като замисъл – нелошо, но ми липсваше история – достатъчно достоверна, достатъчно силна, достатъчно интересна. Вероятно са ми липсвали опит и умения да направя това, което искам. Затова оставих книгата за по-късно – необходимото време на натрупване, в което макар и да не подозираш, мозъкът ти работи в необходимата посока. По-късно видях рисунката на онзи човек, сънувания, и разбрах, че в книгата трябва да има сънища. Най-накрая дойде и талидомидът – много популярно лекарство в началото на 6о-те години на 20 век. Рекламирано като най-добрия седатив, масово използван от бременни, той води до една от най-големите трагедии, свързани с фармацевтичната индустрия – раждат се около 50 000 деца с тежки дефекти, най-честият от които е фокомелия – вместо нормални ръце и крака децата имат нещо като плавници на тюлен. Нещата като че ли се сглобиха, усетих сигурност, че вече имам това, което ми трябва, и започнах да пиша.

Васил Георгиев разглежда някои определени аспекти на консуматорското общество в своята “Апарат”. При теб консумеризмът и по-скоро антиконсумеризмът също са тема сякаш в подтекста, но подходът е съвсем различен. Така просто насочваш читателя към тази тема, правиш своеобразно предсказание или…?

Мисля, че писателят – за да е наистина добър, а не само сръчен – трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, който да улавя и най-слабите промени в света и хората. Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него.

Малко родни писатели работят усърдно с редактор, а и тук си нямаме сякаш ярки фигури като Гери Фицкертон и Дон ДеЛило. На премиерата научих, че твоят редактор е отделил наистина много време и усилия, за да се превърне книгата в завършения продукт, който виждаме в книжарниците днес. Как се случи това? Издай ни нещо от кухнята.

Аз съм много критичен към това което правя – редактирах сам книгата многократно, защото смятам, че професионализмът изисква да оставиш на хората след теб възможно най-малко количество работа. Въпреки това смятам, че редакторът е задължителен за всяка книга, която предстои да излезе – ако е добър, той винаги ще открие пропуски, които авторът не е забелязал, и ще му помогне книгата да стане по-добра.

Редактор на „Последната територия” е Ганка Филиповска – от издателството ми я описаха като безкомпромисна и сурова по отношение на текста – както трябва да бъде – и аз веднага се съгласих. Работихме дистанционно – тя преглеждаше сто страници, нанасяше бележките си, връщаше ми текста си, аз четях отново, в повечето случаи се съгласявах с нея, понякога откривах и други неща за поправяне, връщах й текста с моите бележки и така. Няколко месеца работа, от която, мисля, и двамата сме доволни. Надявам се, и вие, които ще прочетете тази книга.

След трилогията “Кръглата риба” минаха години. Имаше ли един приятен терор от страна на издателствата с въпроси дали пишеш и кога ще си готов със следващия ръкопис?

Не, нямаше. Пък и аз на никого нищо не бях обещавал. Мислех и пишех спокойно, толкова, колкото беше нужно и когато усетих, че нещата май ще се получат и скоро ще имам готова книга, направих необходимото хората, които трябва, да разберат за това.

Сякаш с колегите ти от бързалитература се отдалечихте много един от друг в литературен аспект и всеки е поел съвсем различен творчески път. Комуникирате ли още и как повлияха тези 10 години на групировката (спомням си, че Тома Марков наричаше бързалитература именно “групировка”)?

Най-важното е, че всички пишат и се опитват да го правят колкото се може по-добре. А това, че книгите ни са различни, е чудесно, другият вариант щеше да е доста подозрителен. Иначе да, виждаме се, почти всички живеем в един и същи квартал и често се засичаме в един много удобен и приятен бар. Единствено Томата изчезна някъде, но това е нормално – такъв е стилът му. С него не съм се виждал скоро, но си пишем от време на време във Фейсбук; разбрахме се следващата седмица да му подаря една от полагащите ми се авторски бройки на „Последната територия”, така че надявам се да се видим.

Какво следва сега – малко книжно турне из България вероятно? Ясно е, че писането е занимание самотно, така че сега може би ти предстои да се срещаш с хора и да говориш за книгата.

Няма планирано такова, но ако ме поканят някъде, вероятно бих отишъл. Човек трябва да общува с хора, а писането доста ограничава контактите.

Binar

от

публикувано на: 25/10/2016

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: