Обичам те, но няма да се омъжа за теб

16/01/2017

marriage

Писмо до човека, с когото искам да изхвърлям боклука цял живот. 

Споделяла съм ти мислите си за сватбата. За мен тя е едно от най-нездравословните преживявания, които може да причиним на себе си. Забелязвал ли си как гостите, освирепели от глад след търчене по къщи, общини и църкви и след изчакване на крак на безумната фотосесия, най-накрая сядат в ресторанта и буквално омитат чиниите със салатата. И то преди булката да е ритнала менчето със здравеца и да е изпила на екс чашата с шампанско.

А за младоженците храненето е лукс на собствената им сватба –  тъкмо речеш да боцнеш някой домат и диджеят изкрещява в микрофона: „Сега булката и младоженеца…“ Ти знаеш, аз обичам да глезя небцето и стомаха си. Харесвам наздравиците от седнало положение.

Извинявай, но не мога да сторя това на организма си, особено в деня, когато се очаква най-важната да съм аз, редом с теб. Сватбата днес, в опита си да съхраним традицията и същевременно да внесем модерни елементи, се е превърнала в пълен абсурд. А не искам нито един ден от съвместния ни живот да е абсурд. Не искам да сваляш жартиер с вързани очи, забил глава под роклята ми. Всъщност, искам, но вкъщи, а не в ресторанта пред мама и татко.

Знаеш ли, някога извеждането на булката от къщата на нейните родители е бил един от същинските моменти в сватбата. Защото с излизането от бащиния дом, невестата вече не принадлежи към това пространство и заживява нов живот. Очаква я и първата брачна нощ, наистина първата. Глупаво е, не мислиш ли, днес да ме взимаш от родната ми къща и да ме водиш във ВИП стаята на хотела, напарфюмирана и с разпръснати по леглото рози – нетипично в наш стил.

А и не вярвам че някоя съвременна двойка консумира с наслада първата си брачна нощ след толкова ритуали и наздравици, които в миналото са продължавали цяла седмица, а днес ги изпълняваме за един ден. Аз и сега си мечтая всяка вечер да заспиваме заедно. Но ежедневието ни е такова, че не го позволява. А какво остава за нощта преди сватбения ден. На мен си ми харесва ложето, което постиламе сега. Онова другото, в бащината къща, е свързано с детството и аз не искам да смесвам спомните и да те нагаждам към едно живеене, в което ти не си съществувал.

Аз искам утре да бъде като сега – да чаршафосвам леглото, а ти да се провикваш от другата стая: “Чакай, идвам да ти помогна“, да сменяш калъфката на едната възглавница, докато аз сменям на другата, да дърпаш завивката от единия край, а аз от другия, да ти казвам: „Не така!“, а ти да ме обичаш такава.

legs-

Нямам нужда да си кажем „Да“ пред роднини, с които дори по телефона не говорим. Стига ми да си ме предупредил: “Вземи си чадър, днес ще вали“, аз да не съм те послушала и на средата на пътя да ти се обадя с думите: „Заваля, ще дойдеш ли да ме закараш до работа?“, а ти да ми отговориш с „Да“.

Не казвай: „Но, заради родителите ни…“ Замислял ли си се защо те винаги плачат на сватбата? Убедена съм, че не е защото точно в този ден си дават сметка, че тяхното гардже излита от гнездото (може би това се случва, когато разбират, че не спим в отделни стаи). Родителите плачат, защото случването на сватбата е моментът, когато могат да разтоварят емоциите си около приготовлението – как ще нагостим сватята, ще стигнем ли навреме в общината, какви подаръчета да има за всеки, кой отговаря за питката с меда, музиката и прочие, и прочие… Цялата тази суматоха трупа едно напрежение, което рано или късно трябва да бъде освободено и това се случва именно на същинската част от празника. Сълзи вместо смях.

Е, и в общината плачат. Наистина ли те се слушат безумците на държавната служителка, която бръщолеви с монотонен глас нещо от сорта на: „Пръстенът е знак на безкрайност. Той е символ на прегръдката на влюбените. Носете го с чувството на вечност.“ Сериозно?! Познаваш ме, не нося пръстени, но обожавам обеци. Ако ще ми предлагаш, искам да е с обеци. Всеки път, когато ги слагам, биха ме връщали към думите: „Ще станеш ли моя законна съпруга, за да не се налага да припознавам децата си в родилния дом?“

Обичам те, но няма да се омъжа за теб по този деформиран фолклорен начин. Ако всеки ден сме съвременници на нашето общество, ще се женим според модерните привички, а ако имаме нужда да съхраним традицията на нашите баби и дядовци, ще четем и ще помним, ще разказваме и нашите деца ще четат тези, които са записали нашите разкази.

Затова и не искам фотосесия. Серия от изкуствени пози, обикновено заснета по обедно време. Не, благодаря. Аз нямам нужда да сложа наша снимка на хладилника и всеки път, когато посягам да го отворя, за да хапна нещо, да си спомням за нас. По-добре да си правим селфита как обядваме заедно. Стига ми да ми се обадиш и в разговора да попиташ: „Какво ще ядем за обяд?“, а аз категорично да заявя измисленото от мен меню и отсреща да чуя: „Добре, какво да приготвя, докато се прибереш?“

bicycle

Обичам те, разбираш ли, заради всички тези неща, които значат нещо само за нас двамата. Защо е нужно да ги доказваме по недоказуем начин пред другите? Не са ли достатъчни нашите родители, братя и сестри, които, споделяйки нашето пространство, разбират обичта ни? За какво са ни други роднини? За да каже някой, докато набива кюфтета: „Всичко хубаво, ама, знаеш ли, че зетят…“ или „Хубаво момиче, пък гледай каква рокля…“.

О, да, роклята. Любимата ми част. Ще бъда с най-красивата и невероятна рокля на света. Ще съм единствена и неповторима. Защото на следващата вечер, когато ме заведеш на театър, ще облека същата рокля. Може и да не е бяла, но ще е изцяло мой вкус – класически модел, дължина над коленете и с къси прибрани ръкави, подходяща за ежедневна употреба. На следващия ден пак ще съм с нея, защото много ми харесва. Винаги, когато я обличам, ще си спомням защо всъщност си ми предложил брак.

Знам, че си мислиш, че пропускам частта с приятелите. Но те често са у нас, за какво да идват и на сватбата ни? Харесвам приятелския глъч в нашия хол, удоволствие е да приготвяме по нещо за техните небца и стомаси и да се радваме на общи наздравици в седнало положение. Просто при поредното събиране ще им кажем, че сме вече „официално“ заедно. Без подаръци и тоалети, изискващи излишни харчове. А на следващия ден аз и ти ще отидем да изхвърлим боклука от поредното ни пиршество.

И вместо марша на Менделсон, искам да слушаме това:

 

Binar

от

публикувано на: 16/01/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: