Юлиан Митев за изкуството, журналистиката и още нещо

19/01/2017

Помогни ми малко за уводните думи: Юлиан Митев е… (титли и като какъвто искаш да те представя в увода.)

Най-добре Юлиан Митев – ескуайър. Ясно, просто и с вкус.

Добре, за протокола да кажа, че с теб бяхме състуденти от ФЖМК към СУ. Знам, че мога спокойно да ти го спомена, а и със сигурност си наясно: тогава имаше много изненадани погледи и повдигнати вежди при появата на зрял мъж сред нашите редици. Кога взе решението да се бориш с журналистиката и изкуството почти по едно и също време?

Моето решение за това беше взето когато запъртъкът на тоталитарната ни система, изградена по Ленинско-Сталински модел, се беше вече строшил и от него на бурни талази излизаше гнойта на социализма, от която абортира “великата злоба на роба”. Имаше и чисто формални причини – вече бе отпаднала забраната за висше образование над определена възраст и брой специалности. Едновременната “борба” беше замислена като своего рода взаимообразна компенсаторна застраховка.

А ако Дали е прав, че политиката е вицът на историята, какво според теб е изкуството спрямо журналистиката? Ще ти припомня един наш разговор – последният главен редактор на сп. “Егоист”, Георги Лозанов, оправда промяната на изданието от “lifestyle списание” на “списание за lifestyle” с факта, че “Егоист” вече не създава, а само отразява поп-културата. В този контекст е логичен въпросът: изкуствоведът и журналистът, който пише за изкуство, само отразяват ли т.нар. кунст или са негови сътворци?

Спрямо журналистиката – да говоря за българската – изкуството е “terrа incognita” (непозната, неизследвана територия). Когато нямаш конкретните знания, не познаваш собствената си история, не можеш и не искаш да пишеш интересно, то в кратичката дописка, която набързо може да надраскаш на коляно, единственото, което можеш да споменеш, са имената на художници и картини, и факта, че някоя светска персона, пътем за някъде другаде, се е отбила и на изложба. По този начин фактът, че има изложба, се превръща  в поменик от имена и заглавия.

Друг е въпросът, когато изложба прави „академикът“ – тогава журналистиката ни е брилянтен образец на слагачество. О, тогаз, майко юнашка, се намират и бомбастични сравнения, употребяват се блестящи метафори, отпуска се вестникарска площ, с една дума – „цилиндри, бомбета и фракове шик“.

За „Егоист“ – какво да кажа? Четях го, чета го и ще да си го препрочитам, защото сред пожълтелите му вече странички, станали история, витае духът на Карбованеца и Нойзи, а сърцето на нулевото десетилетие продължава да тупти. Но както и да го въртим, както и да го усукваме, каквито и оправдания да изтъкваме, фактът е, че когато редактор бе Г. Лозанов, изданието фалира.

Насочи, моля те, моето и на читатели внимание към няколко съвременни визуални артиста, които са те впечатлили през последните няколко години. Има ли тази прословута в много други територии липса на приемственост между утвърдилите се имена, които вече са на възраст, и новите “ядосани млади мъже”?

Да дадеш отговор на подобен въпрос е нещо, за което докторите гинеколози казват, че е като да направиш кюртаж.

Вероятно ще изненадам много хора, но силно впечатление ми правят изложбите на художника (а също и преподавател в НХА) Станислав Памукчиев – те са не само съвременно и модерно изкуство, но и радост за очите, и главоломка за разума на зрителя. Тук се мъча да бъда безпристрастен.

Ако трябва да дам пристрастен отговор, той би звучал така – ако искате да знаете какво е бъдещето на нашето изкуство, посещавайте защитите на дипломантите (основно) от катедрите “Живопис”, “Графика” и “Скулптура” в НХА; това, което видите там, ще ви се “навре” в очите  в следващите 3-5 години. Само след 2 посещения – едно зимно и едно лятно, всеки, който се интересува от бъдещето на нашето изкуство, ще се почувства като рибар, който а-а-ха да хване златната рибка.

И понеже водим на висока нота тази патерналистична беседа, ще си позволя още един съвет  – ако чуете за пърформанс, инсталация или видеоарт, тичайте през глава, за да ги видите. Може и да не разберете нищо  – в началото така беше дори и с мен – но когато ги критикувате, поне ще имате смелостта да кажете, че сте ги видели с очите си, а това е вече много нещо. Апетитът идва с яденето, жаждата – с пиенето, разбирането – с натрупването на информация.

u2

В тази връзка сподели мнението си за постмодернизма. Не става дума само за изобразителното изкуство, а принципно. След постмодернизма какво следва – постпостмодернизъм ли?

След постмодернизма няма на има никакви пост-постове, а часовникът ще удари „дванайсетия кобен час“ и ще се върнем в изобразително отношение във времето на Фра Филипо Липи, Фра Джокондо или, ако така ти е по-интересно – на Беноцо Гоцоли или Мелоцо да Форли. Както казваше Григор Вачков като персонаж от филма „Баш майсторът“: „Братче, писна ми от шедьовЪри“, особено когато тези шедьоври са купчина боклук на пода, неоправена постеля или пепелник, пълен с фасове. Струва ми се, че средностатистическият реципиент зажадня отново за изобразителност, при това направена майсторски: „сочна, колористична и дълбоко преживяна“.

Както във всеки един обикновен, така и във всеки един исторически момент Индивидът има право да запита Твореца: „Къде съм аз? Къде е моята драма?“. Тогава, от отговора, който получи, зависи какво ще е отношението му, в това число и като купувач, към изкуството.

Знам, че изключително много те вълнува и визуалното отразяване на всякакви културни събития – изложби, литературни четения и какво ли още не. Това ли е твоят личен Стоунхендж – камъни, които оставяш за следващите поколения, магични следи, вероятно очакващи по-подробен анализ след няколко поколения реципиенти? И вярваш ли в това, че едва след 50 години (не спрямо настоящия, а спрямо всеки момент) човечеството има шанс да оцени и ревизира своята история? Тези 50 години ли са обезсмъртяващият фактор в уравнението?

За човечеството – не знам; някак си ми е трудно да отговоря за цялото човечество. За себе си твърдо мога да кажа, че това е не само моят Стоунхендж, но той освен това е и еманация на моята “Виа долороса”. Вероятно за 50-те години си изключително прав. Днес с огромно съжаление може да кажем, че за събития в изкуството, станали през 80-те г. на ХХ век (и то у нас), имаме само предания и легенди, сякаш са се случили не преди по-малко от 50 г, а през Ранното Средновековие. Освен това нашето общество постепенно осъзнава, че се измъква от отеснялата му  вече “змийска кожа” на Гутенберговата цивилизация и се намира в навечерието на “Екранната цивилизация”, а това отново ще бъде цивилизацията на “синкретичния образ” – тази цивилизация ще плоди екрани, ще иска образи, ще ражда образи и ще ги сменя вероятно по същия начин, както досега постъпваше с текста.

Кафка твърди, че всяка революция оставя след себе си само тинята на една нова бюрокрация. Има ли необходимост родният “арт елит” от една сериозна революция, за да си дойдат нещата на мястото, дори да има риск от последвала бумащина? Или скандалите в миниатюрната среда на “хора на изкуството” и така са прекалено много и трябва да вървим в една по-дзен посока (нали Башо съветва “Опростявай! Опростявай!”)?

Различните елити са като различни каменни плочи. Върху едни са написани скрижалите и те подлежат само на разбиване, а върху други засега има нанесени само невръстни детски драсканици и те май ще се вградят в новите основи. Поколенията до 80-те не само градиха, но дочакаха да видят с очите си и взривяване на съграденото. Остана натрошеният чакъл и пясъкът, а те са твърде бедна почва, за да изкласи нещо добро върху нея. Изглежда ние в наследство май ще ви оставим само разбитото корито, възможността да разгребвате чакъла, за да стигнете до плодородна почва и денем със свещ да търсите онези, които ще се съгласят да станат новите асенизатори на обществото на екранната цивилизация и нейните собствени културни прояви. Съветът на Башо считам за верен, но на мен повече ми импонират действията на персонажите от филма на Акиро Куросава “Островът”.

И последно: Бредбъри твърди, че смъртта е занимание самотно, но аз искам да те питам друго. Създаването и отразяването на изкуството (или опитите за него) самотно занимание ли са? И доколко артистът трябва да създава, а след това и възпитава своята аудитория?

Изкуството е твърде разнообразно (по вид, род и число) за да легне в прокрустовото ложе само на една-единствена схема, пък била тя и идеалът за самотността: “Орелът лети сам, враните – на ята, от самотата се нуждае мъдрецът, от груповата суета – глупецът”. Актът на прозрение, на осеняване е дело лично, самотно, индивидуално – това е безспорен факт, но потреблението, макар да носи белезите на индивидуалното, се нуждае от оценката на обществото, от мнението, изработено от лидерите му и от този факт също няма къде да се денем. Артистът безусловно създава и когато създаде онова, което ще те забавлява, то колкото по-майсторски е направено, толкова възпитателният му потенциал е по-силен, но и скрит по-дълбоко в същността на артефакта. Когато искаме едното и не си даваме сметка за другото, може да кажем, че артисът е направил още една крачка към съвършенството.

Binar

от

публикувано на: 19/01/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: