Стъкло от бирена бутилка

23/03/2017

Взехме да порастваме, някои от нас това лято станаха на 10. Тази кръгла цифра задължаваше и изискваше по-добри резултати във всичко и най-вече в стрелбата с прашка, което беше основното ни занимание през ваканциите, докато по-големите играеха карти или разглеждаха унгарски порно списания. Знаехме, че и ние малките ще дочакаме тези времена. Някак усещахме момента, в който батковците щяха да бутнат в ръцете ни по едно списание – нещо като щафета на поколенията, неизбежно беше, трябваше да ставаме мъже.

Дотогава обаче имаше още време, дотогава бяха важни единствено прашките, с които убивахме врабчета, гугутки, гълъби, косери, гарги и свраки. Те бяха от лошите. От добрите бяха славеите, синигерите, щиглеците и чинките, изобщо всички пойни птици. Лястовиците имаха особен неприкосновен статут. За нас те бяха някак толкова крехки и непредпазливи, че да убиеш лястовица беше равносилно на престъпление. ”Иван, Иван уби лястовица”, често ни долагаха още по-малките, които дори нямаха право да стрелят с прашка. Тогава около убиеца се събираше приятелският съд, който не се отнасяше никак приятелски към провинилия се.

„Защо уби лястовицата?” – мълчание, „Защо уби лястовицата?” – пак мълчание. „Искаш ли сега теб да убием?”, едва дочут отговор: „Не, не искам…”.

След цялата тази процедура, която се беше случвала с всеки един от нас, провиненият предаваше доброволно своята прашка и знаеше, че нямаше да я види поне една седмица. Прашките бяха разменна монета за всичко и нашият единствен капитал. Обикновено ги правехме от ластици, взети от вътрешна гума на велосипед или футболна топка. Това лято обаче се случи един необичаен прелом в технологията на производство на прашки.

Чичо ми от Варна, морски вълк и гмуркач, остави на село един стар водолазен костюм. Просто го хвърли на тавана и отпраши обратно към морето. Когато го намерих, приличаше на много слаб човек, леко присвит по средата, все едно го болеше корема. Докоснах го и видях, че е от гума, в този момент подскочих от радост. Ами да, ще нарежа костюма на лентички и ще започна да правя прашки от тях.

Речено-сторено. Направих една прашка за проба, оказа се много добра, по-силна от всички, с които бях стрелял. Чувствах се като истински цар сред останалите хлапета. Естествено, те искаха да имат същите прашки и аз започнах да въртя търговия с ластиците от водолазния костюм. Някои разменях за дъвки, други за вафли с локум.

Така неусетно ластиците свършиха. Беше дошъл септември. Няколко дена преди да потеглим към града за започване на учебната година обядвахме на малката масичка, изнесена на двора пред къщата. Бяхме само аз и баба. Дядо ми косеше някъде ливади и се връщаше чак в късния следобед. Помня как първо отопявах с топлия селски хляб доматения сос с едро нарязан чесън, а чак след това посягах към печените чушки.

Телефонът в къщата иззвъня, баба ми хукна да го вдига, забави се доста. После се появи на прага на къщата, пребледняла и някак призрачна. Приближи се до масата, едва седна на стола, погледът й беше забит в нищото. След минутка-две прошепна: „Чичо ти починал днес, удавил се в морето…”.

Не знаех какво да кажа, мълчахме дълго, после тя стана и започна да прибира масата. Качих се на тавана. От костюма беше останала само главата, понеже гумата там беше по-твърда и не ставаше за прашки. Взех я и бягайки, излязох извън селото. Където започваше първата нива, пръстта след оранта беше рохка, започнах да копая с ръце и когато дупката стана достатъчно дълбока, положих главата на костюма в нея.

Зарових я бързо, огледах се, наоколо нямаше нищо подходящо, от което да направя кръст. Погледът ми се спря на едно счупено стъкло от бирена бутилка. Забодох го върху купчината пръст, но когато го натиснах в земята, стъклото ме поряза и от показалеца ми потече кръв. Пъхнах ръката си в джоба и бавно тръгнах към селото.

Пред нашата къща всички хлапета вече се бяха събрали и ме чакаха да ходим с прашките на следобеден лов. Едно от децата неуверено се приближи към мен и ме попита: „Имаш ли още от ония специални ластици”. „Свършиха…”, отговорих му. „Свършиха и никога повече няма да има…”.

В този момент сълзите ми рукнаха, никое от децата не знаеше защо плача. Започнаха да ме разпитват, дълго плаках, без да им кажа нищо, накрая през сълзи промълвих: „Порязах се на едно стъкло, на едно стъкло от бирена бутилка…”.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: “Снимки на деца” (кратки прози, 2010), “Енсо” (поезия, 2012), “Фи” (поезия, 2013), “Германии” (поезия, 2014), „Germanii” (на немски, 2016), „Продължаваме напред” (публицистика, 2017).

Binar

от

публикувано на: 23/03/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: