Юсуф, който не е Христос

16/04/2017

h_1219900245_tn_IMG_2970zx

Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Дадох маса пари за портретен обектив и хукнах по нивя и паланки да търся хора със запазено човешко в себе си, такива, които в градски условия трудно могат да се срещнат.

Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и фотографиите се получаваха не заради скъпия обектив, а заради излъчването на тези хора и историите, които ми разказваха.

Нерядко изобщо не се стигаше до снимане, така потъвах в простичките им и честни думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата, като най-безполезната вещ, която някога съм притежавал.

Историята, която ще ви разкажа, се случи в един летен следобед край река Камчия, на двайсеттина километра от Шумен. Пътувахме с група приятели, бяхме решили да си правим пикник край реката, разбира се аз бях взел камерата и се оглеждах за кадри. Движейки се по поречието, видях стадо с крави и овце. А щом има животини, ще има и пастир край тях.

Спряхме веднага, тръгнах напред с апарата, този момент на вълнение не може да се замени с нищо друго освен с адреналина от екстремните спортове. Не след дълго от близкия папур се показа и пастирът. Беше млад мъж около 30-годишен с дълга чуплива коса. Приближих се към него. Първото впечатление беше, че ме гледа право в очите, и понеже те бяха светли близо до прозрачни, това някак ме стъписа. В същото време очите му излъчваха благост и простодушие. Не знам как е изглеждал Исус Христос, но представата ми за него, изградена от икони и стенописи, стоеше пред мен от плът и кръв.

За да разбия неловката тишина между нас, изстрелях с едно „Здрасти”. Не можех да му връхлетя веднага с фотоапарата, лицевите мускули на хората се стягат, затова предварителният разговор и искането на разрешение са задължителни. Подхванах с добронамерена усмивка: „Как се казваш?”. „Юсуф”, отговори ми той сухо и гърлено. Младият мъж гледаше в земята, сякаш се срамуваше от името си или от това, че е мюсюлманин. „Всички тези животни твои ли са, Юсуфе?” – попитах го. Той нищо не отговори, ами негови ще са, що за глупав въпрос, че искам и отговор.

Последваха още няколко въпроса от общ характер, на които той или отговоряше едносрично, или мълчеше. Разбрах, че това не беше срам, просто той не знаеше добре български. Освен това изпитваше дискомфорт от появилия се изневиделица любопитен фотограф, които се мъчеше с всички сили да го разговори и снима. „Виж какъв апарат имам, японски е, а с този обектив да знаеш какви портрети стават…” продължих да разчупвам леда за да мога да му направя някой кадър. Показах му няколко снимки от апарата, които Юсуф разглеждаше с лека, едва доловима усмивка на Мона Лиза.

В крайна сметка той се съгласи да го снимам. „Ще ти донеса снимките на хартия, да си имаш за спомен”, обещах му, а Юсуф най-после се усмихна широко. Изпеченото му от слънцето лице се изпъстри с финни бръчки. Нищо не каза, пак си мълчеше, но някак мълчанието му беше по-уверено. Качихме се обратно в колата и денят пое по обичайния си ход.

Често мисълта за Юсуф ме спохождаше, знаех, че тази среща не беше случайна, но какво трябваше да науча от нея, какво? Месец след това, се върнах край реката, на същото място и в същия час, но Юсуф го нямаше. Не успях да му дам снимките. Всеки ден не е Великден. Не всичко в живота ни се нарежда както искаме.

Още пазя тези хартиени снимки, ако някой ден се срещна с Юсуф, ще му ги дам. Дори мога да събера смелост и да му кажа, че прилича на Исус. Сигурно ще се усмихне с онази усмивка на Мона Лиза, а после дълго ще мълчи.

12509717_10207854876107144_1851594749086044751_n

 

 

Binar

от

публикувано на: 16/04/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: