Вълка

02/06/2017

– Имаш ли волята да го направиш? – сивите очи се свиха със зле прикрита подигравка. – Да разстреляш стария си приятел обергефрайтер[1] Керинг?

„Имах ли?”

———————–

[1] Чин „ефрейтор” във Вермахта, аналог на „ротенфюрер” в СС.

****

Дванайсетгодишното момиченце прекоси бързо главната алея и стигна до вратата на лабораторията. Понечи да влезе вътре. В същия момент два MP-44[2] се насочиха към лицето му.

– Стой! Къде си мислиш, че отиваш? – изръмжа единият надзирател.

– Търся баба! – проплака момиченцето.

– Коя е баба ти? – попита другият.

– Тя… Тя се казва Хана… И ние…

– Попитах „Коя е баба ти?” – изкрещя надзирателят

– Номер 172487 – сведе очи момиченцето. За пръв път говореше за баба си с „официалното” й име в лагера.

– Номер 172487 е на специална среща с д-р Ариберт Хайм[3]. Нямала енергия и докторът благоволи да я зареди с бензин – изсмя се надзирателят

– А кога ще мога да я видя? – не се отказваше момиченцето.

– От днес нататък можеш да гледаш баба си само на снимка.

Момиченцето разбра… Двамата надзиратели се смееха.

– Хайде, изчезвай сега. Пък кой знае, може пак да се видим – смигна на момиченцето първият надзирател.

———————–

[2] Автомат, използван от германските войници по време на Втората световна война.

[3] Нацистски лекар, известен като „Д-р Смърт”, правил научни опити с лагерници в концлагера Маутхаузен.

****

„Имах ли наистина волята? И все пак – Керинг? Стар приятел?!”

– Изрод! – изкрещях – Заради такива като теб изгубих баба си!

– А остана ли жива? – попита Керинг. – Кой те опази в лагера?

****

– Господ е сила моя, песен моя – мърмореше тихо момиченцето – И стана ми Спасител…

Шамарът на надзирателя я прекъсна.

– Сега аз съм твоят спасител. Твоят Господ е в отпуска от 33-та, не си ли забелязала? – изхрипа той, клатейки се над нея.

Момиченцето се стараеше да не мисли за болката. Ушите й бучаха от шамара. Тласъците на надзирателя ставаха все по-резки и груби. Още малко. Той никога не можеше да издържи дълго. Още малко…

– Господ е силен Воевател; Името Му е Иеова – измърмори пак момиченцето, като се стараеше да не гледа към запотеното лице на надзирателя..

Oще един шамар.

– Името му е Волфганг Керинг, Номер 172490! Ако продължаваш да ме дразниш, ще спра да те пазя от д-р Хайм.

Надзирателят свърши. Отдръпна се. Вдигна си панталоните и запали цигара. Подаде на момиченцето малка торбичка. То я взе, както лежеше, и с вяло изражение погледна какво има вътре.

– Хляб. Днес пак ще кажа на д-р Хайм, че си негодна за опити. Та, какво казваше? Кой е твоят спасител? – изсъска с фаса между зъбите.

– Волфганг Керинг – промълви момиченцето.

****

– Хубаво име си си избрала – „Госпожица Рот” – подигравателно изсумтя Вълка. – Das Rotkäppchen kam, um den Wolf zu töten.[4] Само, че добрият стар Wolf  те позна още от самото начало.

———————–

[4] „Червената шапчица дойде, за да убие вълка”

****

Малкото швейцарско селце Хомберг, кацнало на самия ръб на Хомбергските възвишения, беше почти непокътнато от цивилизация и осигуряваше нужното спокойствие на моята „цел”. Волфганг Керинг. Бях го намерила след близо трийсетгодишно издирване. Обергефрайтер Волфганг Керинг – Вълка. Изненадах се, като се представи като „обергефрайтер”. Аз го познавах само като обикновено шюце[5] надзирател. Разказа ми, че като напуснал Маутхаузен, фюрерът го повишил заради заслуги (какви заслуги в концлагер, по дяволите!). Заради низшия си ранг, Керинг избегнал трибунала и спокойно се оттеглил в Швейцария.

Волфганг Вълка. Демонът на детството ми. Като изключим белия цвят на косата му, беше в отлична форма за 75-те си години. Точно такъв, какъвто го помнех от лагера – висок, много слаб, жилав като стар войнишки колан. Ако човек не го познаваше, би си помислил, че е просто поредният симпатичен немски пенсионер, единственото желание на когото е да намери слушател за историята на живота си. За него аз бях госпожица Рот, пишех книга за концлагерите и събирах спомените му. Повече от седмица всеки ден се разхождахме, аз го разпитвах и записвах историите му. Разказваше ми как помагал на д-р Ариберт Хайм за неговите опити. Инжектирал различни отрови на здрави физически лагерници, за да види как спира сърцето и дихателната система на човека. Когато нямали отрова под ръка, инжектирал бензин. А Керинг, като надзирател, преценявал кой е годен за опитите. Спомнях си често за първата ми среща с Вълка в Маутхаузен. Как, докато търсех баба, той ми съобщи, че нямала енергия и „докторът благоволил да я зареди с бензин”…

Разходките понякога траеха часове. Керинг ми разказа тридесет и три истории с пациенти, коя от коя по-ужасяващи. Кръвта бучеше в ушите ми, гадеше ми се. В един момент исках да го застрелям колкото се може по-скоро, в следващия ме обхващаше някакъв необясним страх и исках да побягна. Единственото, което ме крепеше, бе, че след като си тръгна, Швейцария ще остане с един жител по-малко. И ето че на десетия ден вече бях готова. Пистолетът, който до този момент старателно бях крила, беше закрепен в страничния джоб на раницата ми по начин, който да позволи максимална бързина на използване. Керинг беше доста възрастен, но не можех да си позволя излишен риск. Днешната разходка щеше да бъде последна.

Стигнахме до Ръба Хорн – място извън селото, от което се вижда почти целият окръг Тюн. Беше облачно. Слънцето не се бе показвало от няколко дни, но имах чувството, че днес е още по-мрачно. Застанал спокойно до самия ръб на скалите и гледащ към облаците, Керинг говореше, а аз не можех да откъсна поглед от пропастта.

– … и тъй, госпожице Рот, преминаха годините ми в Маутхаузен. Разбира се, това, което ви разказах, е само една малка част от времето ми там, но се надявам да помогне за вашата книга. Вече можете да изключите диктофона – каза той и примижа, сякаш отново се върна там, на двайсет километра от Линц. В онзи ад за мен и още двеста хиляди евреи.

– Все пак исках да ви попитам, след всички неща, които сте извършили, нямате ли някакви угризения? – „Надали имаш, копеле мръсно!”

Вълка се засмя. Прииска ми се да го ударя. „Не още” – си казах.

– Всеки ден едно и също! – с престорено възмущение възкликна Керинг. –  Добре, явно имате нужда от още малко обяснения. Госпожице Рот, знаете ли кое доближава човека до Бога?

– Не.

– Има два пътя. Само два. Единият е да даваш живот. Във всички легенди за началото на човешкия род присъства Богът-създател: Енеадата[6], Гея и Уран, великанът Имир[7]; през карето Уитсилопочтли, Хипе Тотек, Тескатлипока и Кетсалкоатъл[8], та чак до Библията. Боговете създават първите хора. И какво правят после? Позволяват на хората да създават живот сами. Но не точно. Днес само жените знаят какво е усещането да създадеш още един човек, да дадеш още един живот. Да, мъжете се радват на раждането на детето си. Но със сигурност не изпитват това, което изпитва жена им, прегърнала за пръв път рожбата си. Сигурен съм, че в момента на раждането жената се чувства ако не по-високо, то поне равна на Бога. Погледнете ме. Аз не съм жена. Значи не мога да достигна Бога чрез раждане. Остава ми другият начин. Какъв е той според вас?

– Да отнемеш живот – сухо отговорих аз. Ушите ми бучаха толкова силно и за момент си помислих, че той може да ги чуе.

– Точно така, убийство – Керинг примижа от задоволство. – Да убивам ония еврейски псета или да помагам на д-р Хайм да ги инжектира с бензин и цианид, бе за мен това, което майката изпитва при вида на рожбата си. Какви угризения, та аз се чувствах Бог! Недосегаем, извисен, безсмъртен!

– Но това са били човешки същества! Хора като мен и вас! – „Не още!”

Вълка отново се засмя.

– Нека ви обясня нещо. Ние и евреите сме от едно семейство. Хора. Така, както кучетата и вълците са едно семейство. Обаче има разлики. Кучето е глупаво животно. То се е оставило да бъде опитомено, използвано. Да не може да живее пълноценно, без да има на кого да служи. А вълкът е умен, силен, независим. Не се поддава на опитомяване. Когато бях млад, ние бяхме вълците, евреите – кучетата.

Швейцарските Алпи ни гледаха с божествено спокойствие. Просто две малки човешки същества, които… Впрочем, само едно малко човешко същество и едно голямо чудовище. Вълка се обърна към мен със спокойна усмивка.

– Казахте, че днес си тръгвате и това е последната ни среща. Така че ще ви помоля вече да извадите пистолета си.

Аз бях човекът с пистолета, и все пак се стреснах. Как, по дяволите…

– Хайде, искам да видя гордостта на израелската оръжейна индустрия. Покажете ми вашия хромиран Desert Eagle Mark VII, госпожице Рот… Или да те наричам с истинското ти име – Номер 172490.

„Как… Няма значение. Аз така или иначе щях да ти се представя.”

———————–

[5] Редник.

[6] Боговете-създатели в египетската митология.

[7] Великанът-създател на света в скандинавската митология.

[8] Боговете-създатели в митологията на ацтеките.

****

Стоях, насочила Eagle-a срещу Вълка. „Мамка му, как тежи!”

– Да, стара позната – повтори той и се усмихна – Ако не бях аз, никога нямаше да се измъкнеш от Маутхаузен, Номер 172490!

Пистолетът трепна в ръката ми.

– Не ме наричай така! – изкрещях. Шумът в ушите стана нетърпим.

– Какво казваше Библията? – без да ми обръща внимание продължи Керинг. – „Праведният ще се зарадва, когато види възмездието; Ще измие нозете си в кръвта на нечестивия”. Сега радваш ли се? Ако убиеш онзи, който се грижеше за теб, кой от двама ни ще е праведният и кой – нечестивият? Кой ще мие нозете си…

– Стига! – хванах пистолета с две ръце.

– Виждам, че ти е трудно,  Номер 172490… Всъщност, как ти е другото име?

Пистолетът се тресеше. Керинг ме гледаше с някакво умиление, което в момента ми се стори по-отблъскващо от всякаква омраза. Сякаш още бях онова малко момиченце.

– Казвам се Ребека. И тогава, и сега – казах тихо.

– След годините, които прекара в Маутхаузен, и факта, че на 75 аз съм жив и здрав (мога да живея поне още петнайсет години), все още ли вярваш в Бог, Ребека? И, ако да, наистина ли искаш да станеш „нечестива”, Ребека? Да си призная, отначало си мислех, че ще ме отровиш. После обаче се сетих, че за теб ползването на отрова ще е непочтено. Добро момиче си ти, нали, Ребека? Добро, и все пак искаш да ме убиеш.

Керинг се усмихна и бавно се протегна в цялата си дължина. Всяко вдишване усилваше бученето в ушите ми. „Ще се пръсна!”

– Нека те улесня – каза Вълка и започна бавно да отстъпва назад.

– Спри! – извиках – Стой на място.

– Момиче, да не мислиш, че за пръв път виждам насочен срещу мен пистолет? –  той продължаваше да се приближава към ръба. – Живях цели 75 години. Да не мислиш, че ме е страх?

– Спри, ти казах!

– Не. Ще те предпазя за последно. Няма да ти дам възможността да станеш „нечестива”. Още по-малко – да станеш “Die Hunter[9]”. Приеми го като отплата за малките ни срещи в лагера. До нови срещи, Номер 172490!

Преди да успея реагирам (а и какво точно можех да направя), обергефрайтер Волфганг Керинг-Вълка изчезна от ръба. Предсмъртният му крясък обхвана Алпите, но само за миг. След това стана тихо. Хвърлих пистолета в пропастта. Един слънчев лъч проби облаците и се стовари точно върху мен. За пръв път от доста време видях слънцето.

———————–

[9] Ловецът

Христо Раянов е роден през 1987 г. в град Русе. От 2008 г. работи като телевизионен сценарист. През 2013 г. излиза дебютната му книга – сборникът с разкази „Трудният начин“, издаден от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. С нея печели Националната награда за дебют „Южна пролет“ в категория „Проза“. Негови разкази са преведени на хърватски език в сборника „Антология на съвременната българска литература“. През 2016 г. излиза втората му книга „Ами ако: България на три морета“. Публикувал е в списанията „Гранта България“ и „Страница“. През 2015 г. Христо Раянов става част от първия англоезичен каталог „Съвременни български писатели“ (Contemporary Bulgarian Writers), издаден от Националния център за книгата към НДК.

Binar

от

публикувано на: 02/06/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: