Две зими могат ли да направят една пролет?

30/06/2017

Мястото е известно, но не и за нас, за първи път ни е. Едно от онези кафета, в които потокът никога не спира.

Говорим лежерно, а тя привлича всички погледи заради шапката си. Мога да се обзаложа, че е от някой бутик и дори да обърнеш земята, втора няма да се намери. А може би е умението ѝ да се “подписва” на всяко нещо, до което се докосне, с едно завъртане на пръста да промени панделката или да смени копче на блуза, или да извърти словореда на изречението, след което то/те стават нейни. А тя не обръща внимание. Светът вътре в нея ѝ е достатъчен, за да заобикаля всичко, което не е за нея.

Интересна ми е, цялата, жестовете, начинът на мислене. Познаваме се отдавна, но общуваме отскоро. За първи път я виждам извън мрежата. Снимките, които ми е пращала или публикувала, допълват гамата от усещания, които предизвиква в мен. Не мога да определя дали искам да сравнявам. Нещата от живота и пътешествията, които сме натрупали зад нас, но сме превърнали в минало, са онова, което си разказваме. Когато няма какво да криеш или не искаш да криеш, получаваш разбирането, от което се нуждаеш. Стигаме също и до хората, преминали през дните, леглата и чувствата ни.

Тя: “Била съм много пъти в Рим, но го открих, когато отидох с един сицилианец. Сицилия… не е Италия, хората оттам са други. Познаваха, че е от юг дори и преди да заговори, трябваше да видиш как се държаха с него. Различен, внушителен, загадъчен и навсякъде, където отидехме, се отнасяха със скрито уважение, вибрираше във въздуха някаква мистичност. Той беше от онези мъже, които навремето са ставали вождове на племена, имаше нещо еретично в очите му, телосложението, преплетено с детска нежност, но знам, че я криеше и никога не би я показал преди да се увери, че няма да бъде използвана срещу него. Нямах никаква нагласа този път, и тогава открих Рим, истинския Рим.”

Аз: “Никога не ходя сам на екскурзии, когато работих по европроекти, ходих сам, различни държави, градове, хотели, хора, стереотип и всичко и всички непознати. Парите ми купуваха билети за музеи, екстравагантни вечери и вина, нощни клубове, можех и компания да си купя, но не виждах смисъл. От нещата, които не запълват и се забравят лесно, имам достатъчно. Имената на местата, в които съм бил, оставаха в главата ми, но не оставяха спомени. Спомен се прави с присъствие, живо. А аз го нямах. Затова не ходя в Париж. Дъщеря ми ме кани, прави програма, не ме оставя и час свободен. Обожавам я и все повече ми се иска да прекарвам времето си с нея. Харесва ми Париж, но ако не си влюбен, когато си там, е само екскурзия.”

“Има и нещо друго”. И двамата поемаме дъх, пресичаме погледи, задържаме очи за секунди, после тя поглежда надолу, а аз през прозореца. Едно такси спира, момиче слиза, затичва се към подпряното с гръб момче, хвърля се върху него, той я завърта, тя го перва по носа.

“Всеки носи един малък Париж у себе си… срещаме хора, докато пътуваме, но те си остават там или също тръгват нанякъде. Когато правиш спомени и нямаш с кого да ги споделиш, те също си тръгват.”

Поглеждам я отново, очите ѝ. Променени са, не разбирам какво става, преминава през мен. Тъга. И много цветове. Потъвам, нещо се случва, чувам гласа ѝ, говори, докато се опитвам да не треперя. Капчуците навън ми намигат заговорнически.

“Две зими могат ли да направят една пролет?” – прекъсвам я без дори да съм чул думите ѝ. Тя спира. Зениците ѝ се разширяват, устните оформят нещо като сърце, или аз започвам да се влюбвам, мамка му, вдига ръка, но я хващам преди да разбера къде и какво иска да направи.

Смях. Смее се като шестокласничка, завършила годината с отличие. Почти я виждам с плитки и лента на гърдите.

Поставям две банкноти под пепелника и я повеждам към вратата. Тя не се дърпа, само пита “Защо?”, отговарям че съм паркирал отпред и че много бързо трябва да влезе в колата. Прави го с прецизността на жената-котка.

Тръгваме, пускам радиото, U2 – Where The Streets Have No Names, йес. Не вярвам в хороскопи, гледачки, знаци или каквото и да е там, но вярвам, че хубавата музика винаги идва точно навреме.

Мълчим, карам бързо, излизам на магистралата, едва тогава тя пита “Къде?” Усмихвам се: “В Париж, в малкия Париж”.

“133” казваме в един глас, заливаме се от смях. Табелата “Plovdiv 133 km” е вече зад нас. Спомените за самотните пътувания – също.

Иван Богданов е създател на литературния сайт “Буквите”, издател на български автори и писател. Последното го забравя често, въпреки че има зад гърба си пет книги – три стихосбирки, романа “Самотата спи на възглавницата ми” и професионалната книга “Пътят на книгата (Как в България се пише, издава и продава книга”. По професия е компютърен инженер и то добър, както винаги набляга. Очаквайте скоро и романа му “Очи с цвят на море”.

Binar

от

публикувано на: 30/06/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: