Кратки срещи

07/07/2017

Кратки срещи

в непознати улици

във градчета

с нацъфтели люляци…

(текст от стара естрадна песен)

Това се случи в онези древни времена, когато интернетът беше толкова нов, че го доставяха с камиони по клубовете в следобедните часове. Личните компютри в България бяха едва няколко хиляди, само за онези, които бяха направили безумната инвестиция да платят за тях толкова, колкото струва добър автомобил. В “Елмаз” все още не беше пълно с идиоти, просто защото идиотите още не бяха се научили да работят с интернет.

Тя се казваше Росица и работеше в държавната администрация в малък окръжен град. Беше на тридесет и няколко, разведена, с дъщеря тинейджърка и отчаяно търсеше компания. Някой, с когото да разговаря, да споделя, да мисли като нея, да говори на нейния език. Двете висши образования – информатика и икономика, и хилядите прочетени книги не помагаха особено много в контактите с противоположния пол.

В началото “Елмаз” изглеждаше като прекрасна нова отворена врата – там можеха да се намерят сродни души. Само че се оказа, че сродните души не са от нейния град. От нейния град регистрираните бяха няколко десетки и половината тя ги познаваше – от курсовете по английски, от курсовете по компютърни мрежи и от другите малко на брой места, където се събираха хората, имащи желание да научат нещо. Опитите за контакти с останалите бяха плачевни – тези хора отговаряха или със стандартното “вечеря, кино, секс?”, или не можеха да вържат две последователни изречения. Понякога се появяваше някой различен, някой като нея, който й даваше усещането, че не е чак толкова странна, че може би има и други като нея, но той обикновено беше някъде далече, а при заплатата на държавен служител разстоянията бяха непреодолима пречка.

Честите командировки до столицата, които колежките й толкова ненавиждаха, за нея бяха възможност да се измъкне за малко от ежедневието и след като приключи до обяд със служебните задължения, да се разходи до площад “Славейков”, където да похарчи парите от командировката за някоя хубава книга, а няколкото свободни часа без ангажименти бяха истински подарък – време, което й връщаше забравеното усещане за свобода.

Росица се наслаждаваше на пътуването обратно към вкъщи с книга в ръка. Оставаха й още няколко часа свобода и трябваше да се прибере при детето и да поеме задълженията си. Командировката беше двудневна, но тя беше успяла да свърши всичко за няколко часа, така че имаше свободна вечер и после един свободен ден.

Почивката на Враца ще е петнадесет минути, съобщиха по радиоуредбата на автобуса.

Не й се прибираше в къщи, искаше й се да запази това усещане за свобода, това ваканционно настроение, и изведнъж тя се сети– във Враца имаше един човек от “Елмаз”, когото винаги й се беше искало да види. Бивш военен, пенсиониран, занимаващ се с продажби на валутните пазари –този човек няколко пъти я беше накарал да се смее, от кореспонденцията по интернет се усещаше интелект, сходен на нейния и тя си каза – по дяволите, защо не, имам пари от командировката за хотел, мога да си купя утре билет, никой не знае, че се прибирам тази вечер, защо да не направя нещо щуро, само за мен самата, ще си доставя удоволствието от добра компания само за една вечер.

Служебният джиесем беше под ръка и след няколко минути срещата с изключително изненадания виртуален приятел беше уредена. Пламен се оказа хубав мъж с прекрасна  усмивка и все още момчешко излъчване.

– Може ли да те пипна – попита той, – защото все още не мога да повярвам, че не си виртуална проекция, която – пук, и ще изчезне, щом я докосна. И искам да благодаря на Господ за този неочакван подарък, за това, че превърна скучната вечер, която очаквах, в такова неочаквано и приятно изживяване.

– О, моля, моля – отговори Росица, – благодарностите ти са приети. Обичам, когато ме оценяват така високо, наричайки ме Господ.

Седнаха навън в пролетната вечер в някакво кафене. Сервитьорката на няколко пъти отнасяше забравените чаши с изстинало кафе, капучино и каквото там предлагаше кафенето. Те бяха потънали в разговор, забравили за всичко наоколо.

Чел ли си тази книга? Не може да бъде, и на теб ли ти е любима, този автор, знаеш ли го, а онзи разказ в него беше развил идеята… а този филм не може да не си го гледал… и аз го харесвам този актьор, в онази роля беше велик…

– Не може да бъде – каза той по едно време.  – Ти си първата жена, с която по време на първа среща говоря за нещо толкова скучно като валутни курсове, валутни пазари, и тя не само не заспива от скука, ами й е интересно и даже разпитва и иска да разбере повече.

– Ти си първият мъж, с когото споделям идеите ми за развитието на интернет и възможностите, които той може да ни даде, и който не ме гледа стреснато и уплашено, казвайки “ама той ще ни окраде личните данни”, и който не само е в състояние да схване за какво говоря, а дори има свои идеи и си в състояние да ги развие.

Следобедът премина във вечер, в заведението започнаха да гасят светлините.

– От двайсет минути се опитват да ни изгонят вежливо – каза Пламен. – Сега имаме два варианта – водя те в най-хубавия ресторант в града, вечеряме и те изпращам до хотела, или отиваме в Билла, купуваме печено пиле, салати и друго, каквото поискаш за вечеря и отиваме у нас да ти покажа как се търгува на валутните пазари. Нали искаше да видиш на живо как става?

– Отиваме у вас – твърдо отговори Росица. – Не може да ми го опишеш на картинка и да не го видя на живо.

Тя вече напълно интуитивно имаше пълно доверие в този човек. Харесваше мъжкарското му перчене. Харесваше усмивката му и топлината, която излъчваше. Чувстваше се добре в компанията му.

Напазаруваха, после отидоха у тях. Заседнаха пред компютъра. Тази вечер търговията не му вървеше много-много, защото умът му явно не беше там. Мотаха се из интернет, пуснаха си музика. Гледаха майтапчийски клипчета, показваха си хумористични текстове, смяха се, танцуваха на някакви блусове. Разказваха си интересни случки, развиха идеите си за бъдещото на човечеството, споделяха. Чувството за близост с човек, когото познаваш едва от няколко часа, беше ново и странно и за двамата, и те му се наслаждаваха от сърце.

Часовете отлетяха като миг и накрая умората си каза думата. Пламен я заведе до нейната стая, застана на вратата и плахо помоли:

– Може ли само една целувка, само една, за да съм сигурен, че тази вечер е била истинска.

Целувката беше, лека и нежна и Росица вече не можеше да отрече пред себе си, че искрата помежду им я има. Очевидно и той го усещаше, защото каза отчаяно:

– Ако ще казваш не, кажи го сега, след още една ще е късно.

– Тази вечер е извън времето и пространството и няма нищо общо с другия ми живот, а и двамата го искаме, така че – да – тихо отговори тя.

На сутринта, след като закусиха в някакво заведение в центъра и поеха редовната доза кофеин, Пламен предложи да я разведе из търговския център на града. Росица впери поглед в скалите, които се извисяваха над града, и попита:

– Там може ли да се изкачи човек? Вие гостите на града не ги ли водите там – да видят света отвисоко?

– Гостите на града нямат никакво желание да катерят скалите обикновено – отговори й Пламен, – но на мен това ми е любимо място и тази гостенка на града с удоволствие ще я кача там, но имай предвид, че си е бая катерене.

– О, аз съм стара планинарка и сред дърветата и скалите се чувствам по-добре, отколкото в търговския център – успокои го тя.

След два часа бяха горе на скалите и градът се виждаше долу в ниското. Усещането за свобода беше прекрасно.

– Срамота е да не водите хората тук – каза Росица с възторг. Пламен стоеше и я гледаше с усмивка. Изведнъж седна и каза с болка и ярост:

– Мога да живея с теб.

– Мога да живея с теб – повтори го отчаяно. – Разбираш ли, мога да си представя как се прибирам всяка вечер при теб, мога да те видя как отглеждаш децата ми, мога да си представя как остарявам с теб. С теб се чувствам истински, мога да споделя всичко, което ми хрумне и ти ще го разбереш, искам до споделя с теб живота си, да ти покажа местата, които харесвам, и нещата, които обичам. Искам да знам какво ти харесваш и обичаш и да ти го дам. На 35 съм и искам да създам дом и семейство, искам някой да ме обича и деца, които да ми се радват, и зная, че с теб ще стане.

– Зная, че няма да се получи – добави отчаяно, – но ми кажи защо.

Росица дълго мълча.

– Мога да живея с теб – отговори му тя. – Виждам това, което може да получи помежду ни. Само че – тя въздъхна дълбоко – ти искаш дом и семейство, деца – за теб сега на 35, след пенсионирането ти, животът тепърва започва, ти искаш да си изградиш живота от нулата. А за мен сега на 35 фазата с отглеждането на дете, сама при това, още не е приключила. Не мога да рестартирам и да започна всичко отначало. Маята дъщеря-тинейджърка има нужда от мен поне още няколко години, семейството ми има нужда от мен, аз ги обичам, а нали знаеш, най-страшни са оковите, изградени от любов. Това трябваше да бъде секс за една нощ, а виж докъде стигнахме.

Той я закара на спирката на автобуса. Последните десет минути прекараха мълчаливо, седнали на една пейка и преплели пръсти.

– Не ме изтривай – каза той на тръгване, сякаш прочел мислите й, – моля те, не ме изтривай от приятелите си! Зная, че никога повече няма да те видя, но искам да знам, че си някъде там, че си добре и, ако някога имаш нужда от приятел, знай, че винаги съм насреща.

– Защо да те изтривам? – неуверено попита тя. – Ти си приятел.

Когато се прибра в къщи, първата й работа беше да включи компютъра и да изтрие всички възможни контакти с него, имейли и всичко останало. Старателно ги изхвърли от кошчето, панически повтаряйки си: “Бих могла да се влюбя в него.”

Binar

от

публикувано на: 07/07/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: